нещо.
В черните и лъскави очи блесна насмешлив и дяволит израз. Момиченцето запя с чист пронизителен глас странна негърска Песен и задвижи в такт краката и ръцете си. В див, невероятно бърз ритъм, то се въртеше, пляскаше с ръце, удряше едновременно коленете си и издаваше някакви странни гърлени звуци, характерни за негърската музика. Накрая то се преметна два пъти във въздуха и удължената заключителна нота прозвуча като парна сирена. То отведнъж се закова върху-килима и скръсти ръце. Лицето му изразяваше тържествено смирение. Хитрият блясък на очите му обаче издаваше неговата престореност.
Мис Офелия стоеше онемяла и вцепенена от изненада.
А Сен Клер, по природа шегобиец, бе явно доволен от впечатлението, което направи детето. Той отново се обърна към него:
— Топси, това е новата ти господарка. Аз те предавам на нея. Хем да я слушаш!
— Да, господарю — каза Топси със смирен израз, но хитрите й очи блеснаха.
— Трябва да бъдеш послушна, Топси, разбираш ли? — повтори Сен Клер.
— О, да, господарю — отговори Топси, без да помръдне смирено скръстените си ръце, но очите й отново хитро замигаха.
— За бога, Огъстин! Как можа да го измислиш! — проговори мис Офелия. — Та къщата ви и без това е пълна с тези малки чуми. Човек не може две крачки да направи, без да се препъне в някое от тях. Сутрин като стана, намирам едно заспало пред вратата, черната глава на друго се показва под масата, по-нататък някое лежи върху изтривалката… Вечно зяпат, плезят се, подскачат, висят по всички перила и се търкалят по пода на кухнята! Как можа да доведеш и това на всичко отгоре?
— Доведох го, за да го възпиташ. Нали ти обясних вече? Винаги толкова много говориш за възпитание! Затова реших да ти поднеса подарък един току-що уловен екземпляр, за да приложиш идеите си върху него и да го насочиш по правия път!
— Не, не! Не го искам! Имам повече, отколкото ми трябват!
— Такива сте вие всички християни! Да създадете някакво дружество и да накарате някой нещастен мисионер да прекара целия си живот всред такива диваци — това можете. Но покажете ми един от вас, който би прибрал някое от тези дивачета у дома си и сам би се погрижил за неговото възпитание! Тогава започвате да се извинявате, че били мръсни и противни и щели да ви създадат голямо безпокойство…
— Огъстин, знаеш, че аз не мисля така! Но добре! Възможно е да е истински мисионерски дълг — каза мис Офелия, очевидно поомекнала, и погледна много по-благосклонно към детето.
Сен Клер я бе засегнал чувствително. Мис Офелия беше с много будна съвест.
— Но — продължи тя — аз все пак не виждам защо е трябвало да купуваш това дете. И без него в къщи ги има толкова много, че изцяло ми отнемат и времето, и силите.
— Виж, братовчедке — каза Сен Клер, като я отведе настрана. — Прощавай за празните ми приказки. Ти си толкова добра, че те бяха съвсем неуместни. Ето каква е работата. Това дете принадлежеше на двама пияници, собственици на една кръчма, покрай която минавам ежедневно. Омръзна ми да го слушам как плаче и да гледам как го бият и ругаят всеки ден. А то изглежда умно и весело и мисля, че нещо би могло да излезе от него. Затова го купих и ти го донесох. Нека мине през твоята сурова школа и да видим какво ще излезе от него. Знаеш, че мене не ме бива за възпитател. Бих желал ти да се заемеш с него.
— Ще направя, каквото мога — каза мис Офелия и се приближи към своя нов поданик с най-голяма предпазливост като човек, който доближава черен паяк, и то с най-добро намерение.
— Но тя е ужасно мръсна и почти гола!
— Заведи я долу и нека някой от слугите да я измие и преоблече.
Мис Офелия така и направи.
— Не разбирам защо му е на господаря още един негър! — заяви Дайна, като разглеждаше новодошлото с недружелюбно око.
— В никакъв случай няма да му дам да ми се пречка в краката.
— Пфу — казаха Роза и Джейн с крайна погнуса. — Да не се вестява пред очите ни! Просто да се чудиш на господаря защо са му притрябвали още от тия мръсни негри!
— Я си гледайте работата! Ти като че не си негърка, мис Роза! — каза Дайна, която помисли, че последната забележка се отнася до нея. — Вие да не се смятате за бели? Не сте никакви — нито черни, нито бели. По-добре е човек да е напълно чер.
Не е много приятно да се говори с подробности за първото измиване на толкова изоставено дете. Мис Офелия беше жена с умение, твърд характер и доста решителна. Тя понесе с геройско самообладание всички погнусяващи подробности, ако и видът й да издаваше нейното отвращение, защото изпитанието, на което беше подложена, беше по-силно от нейните принципи. Но когато по гърба и по раменете на детето тя видя следи от камшик и белези от рани, незаличими доказателства за системата на възпитание, при която детето бе расло дотогава, сърцето й се сви от болка.
Когато най-после я преоблякоха в чисти и прилични дрехи и я подстригаха, мис Офелия със задоволство забеляза, че дяволчето имаше вече по-човешки вид. В главата й почнаха да зреят планове за възпитанието на момичето.
Тя седна пред нея и започна да я разпитва.
— На колко си години, Топси?
— Не знам, мисис — отвърна черното дяволче с усмивка, която откри зъбите му.
— Не знаеш? Нима никой не ти е казал на колко си години? А как се казваше майка ти?
— Никога не съм имала майка — отговори детето, като отново се засмя.
— Никога не си имала майка! Какво искаш да кажеш? Къде си родена?
— Никога не съм била родена — упорствуваше Топси и отново се засмя така дяволски, че можеше да се помисли, че това странно създание е самият дявол. Но мис Офелия имаше здрави нерви, имаше опит и не можеше така лесно да бъде победена.
— Не бива да ми отговаряш така, дете мое — каза мис Офелия със строг тон. — Аз не се шегувам. Кажи ми къде си родена и кои са твоите родители.
— Никога не съм била родена — повтори момичето още по-решително. — Никога не съм имала нито баща, нито майка, нито нищо… Израснах у търговец на роби с още много други. Една леля Сю Се грижеше за нас.
Детето явно говореше истината и Джейн избухна в смях:
— Нима не знаете, мисис! Има ги много такива; търговците ги купуват евтино, когато са малки, и ги отглеждат за Продан.
— А колко време живя при последните си господари?
— Не знам, мисис.
— Една година ли? Повече или по-малко?
— Не знам, мисис.
— А за господ чувала ли си нещо, Топси? Детето погледна в недоумение, но се усмихна както преди.
— Знаеш ли кой те е създал?
— Никой, доколкото знам — отвърна детето и прихна да се смее.
Думите на мис Офелия явно я забавляваха, защото очите й светнаха и тя добави:
— Никой не ме е създал. Аз, изглежда, сама съм поникнала. Мис Офелия реши да промени разговора на по-разбираема тема.
— Знаеш ли да шиеш?
— Не, мисис!
— А какво знаеш? Какво вършеше при другите си господари?
— Носех вода, миех съдове, лъсках ножовете и прислужвах на посетителите.
— А господарите ти отнасяха ли се добре с тебе?
— Добри бяха — каза детето и погледна лукаво към мис Офелия.
Мис Офелия стана, за да прекрати този ненасърчителен разговор. Сен Клер седеше облегнат на стола си.
— Ето ти една целина, братовчедке, няма какво да плевиш — спокойно сей възгледите си.
