— А аз съм бил в Англия и мога добре да преценя дали Алфред е прав, когато говори, че неговите роби живеят по-добре, отколкото болшинството от населението на Англия…
— И как така етана, че ти се отказа от плантаторския живот? — запита мис Офелия.
— Известно време ние се разпореждахме заедно с Алфред, докато той напълно се убеди, че от мене няма да стане плантатор. Той ме посъветва да взема ценните книжа, които имахме в банката, и бащината ни къща в Нови Орлеан, да си пиша стихове и да го оставя да ръководи плантацията…
Сен Клер прекъсна и замислен почна да се движи из стаята.
— Да — продължи след малко той, — беше време, когато мечтаех и кроях планове да направя нещо повече в живота си, а не само да пътувам и да бездействувам. Мечтаех да стана нещо като освободител на негрите и да измия от лицето на родината си това позорно петно. Всеки на млади години има подобни мечти. Но животът ми съвсем не протече както се надявах. Аз се превърнах в една отломка, носена от вълните и ветровете… И не смятам, че моите разбирания за робството са някакво особено изключение… Аз знам много хора, които мислят също като мене. ТЯ може ли да бъде иначе? Цялата ни страна стене под неговата тежест… и ако то е зло за роба, то е дори още по-голямо зло за господаря. Няма нужда от увеличително стъкло, за да се види какво нещастие е за нас тази огромна маса от потънали в мрак и невежество порочни хора, всред които живеем. Нашите закони по най-недвусмислен начин Пречат за установяването на една подходяща общообразователна система. И от тяхна гледна точка това е много мъдро. Защото дайте образование само на едно поколение негри, и цялата система на робството ще рухне. И да не им дадем свобода, те самите ще си я извоюват.
— И как мислиш ти, че в края на краищата ще свърши всичко това? — запита Офелия.
— Не знам. За мене е ясно само едно: народните маси рано или късно ще вдигнат глава и в Европа, и в Америка. Това е всичко, което мога да кажа. Но ето звънецът за чай. Да вървим!
На масата Мари заговори за Пру:
— Братовчедке, вие сигурно ни мислите всички за варвари? — запита тя.
— Да, това е варварство. Но не мисля, че всички на Юг са варвари.
— Има негри — продължи Мари, — с които просто не можеш да излезеш наглава. Те са толкова лоши, че не заслужават да живеят. За такива никак не ми е жал. Ако са се държали добре, никой не би ги закачил.
— Но, мамо — каза Ева… — Пру е била много нещастна и затова се е напивала.
— Глупости! Може ли това да служи за оправдание? И аз съм много често нещастна. Може би дори по- нещастна от нея. Не, работата е там, че те са много лоши. Някои от тях не можеш с нищо да вразумиш.
Има опасност разказът за по-знатните ни герои да засенчи нашия скромен приятел Том. Но ако читателите дойдат с нас в малката таванска стаичка над конюшнята, те вероятно ще научат нещичко за него.
Стаичката беше скромна и в нея имаше само легло, стол и маса, скована от груби дъски. Пред нея сега седи Том, наведен над плочата. Той пише нещо твърде съсредоточено и личи, че е много напрегнат.
Мъката на Том по дома бе станала толкова силна, че той поиска от Ева хартия за писмо и като събра целия си малък запас от познания, получени от уроците на мистър Джордж, взе смелото решение да пише писмо. И сега той съставяше върху плочата първата си черновка. Том беше в голямо затруднение, защото съвсем беше забравил как се Пишат някои букви, а тези, които помнеше, не знаеше къде точно да употреби. И както се мъчеше и пъхтеше, изведнъж Ева долетя като птичка в стаята, приближи се до облегалото на стола и надзърна през рамото му.
— Чичо Том; какви смешни неща рисуваш!
— Опитвам се да пиша, на клетата си жена, мис Ева, и на дечурлигата — отговори Том, като прекара опакото на ръката си върху очите. — Но, как да кажа, страхувам се, че нищо няма да излезе.
— Много бих искала да ти помогна, чичо Том! Аз зная малко да пиша. Миналата година знаех всички букви, но сигурно съм ги забравила.
Ева наведе златистата си главичка до неговата и двамата с еднаква сериозност и почти еднакви познания започнаха загрижено да обсъждат и да се съветват за всяка дума на писмото.
— Виж, чичо Том, то вече почна да става много красиво — каза Ева и с възхищение гледаше започнатото писмо. — Колко ще му се радват жена ти и малките ти нещастни деца. Много е лошо, че са те отделили от тях. Ще помоля татко да те пусне да се върнеш у дома си.
— Мисис обеща да ме откупи веднага, щом съберат достатъчно пари — каза Том. — И аз вярвам, че ще го стори. Младият господар, мистър Джордж, обеща да дойде сам да ме вземе и като залог ми даде ей това. — И Том извади от пазвата си скъпоценния долар.
— О, той сигурно ще дойде! — възкликна Ева. — Колко много се радвам!
— И аз исках да им пиша, разбирате ли, и да им кажа къде съм, да кажа на бедната Клоу, че съм добре, защото тя ужасно се измъчва… нещастната жена!
— Том! — извика Сен Клер, като се показа на вратата. Том и Ева трепнаха.
— Какво е това? — запита Сен Клер, като се приближи и погледна плочата.
— О, това е писмото на чичо Том. Аз му помагам да го напише — каза Ева. — Нали е хубаво?
— Не искам да ви обезсърчавам — каза Сен Клер. — Но мисля, че е по-добре, Том, аз да ти напиша писмото. Ще сторя това, като се върна от езда.
— Това е много важно писмо — пошепна Ева. — Знаеш ли защо, татко? Неговата господарка ще изпрати пари да го откупи, Обещали са му! Той сам ми каза това.
Сен Клер помисли, че това вероятно е едно от тези обещания, които добросърдечните господари дават на робите си, за да намалят ужаса им, когато ги продават, без да имат намерение да ги изпълнят някога.
Но той не каза нищо за това, а само заповяда на Том да приготви коня за езда.
Писмото на Том беше написано в надлежната форма още същата вечер и благополучно изпратено по пощата.
Мис Офелия продължаваше упорито да се занимава с домакинската работа. Всички слуги, като се почне от Дайна, та се стигне до последното негърче, единодушно я смятаха за „чудачка“ — прякор, който южните негри дават на господари, които не са им по вкуса. По-важните персони, като Адолф, Джейн и Роза, твърдяха, че мис Офелия не е никаква леди. „Една истинска леди никога не работи толкова много. А и няма вид на леди!“ Те дори се учудваха, че тя може да е роднина на Сен Клер. А Мари заявяваше, че тя просто се уморява, като гледа братовчедката да работи непрекъснато. И действително неуморното трудолюбие на мис Офелия даваше основание за подобно оплакване. Тя бродираше и шиеше от сутрин до вечер, и то с такава упоритост, като че бе заставена от крайна нужда. А когато се мръкнеше, тя прибираше шева и грабваше веднага някаква плетка. Наистина човек, само като я гледа, можеше да се умори.
Глава XX
ТОПСИ
Една сутрин, когато мис Офелия бе заета с ежедневната си домашна работа, тя чу гласа на Сен Клер, който я викаше долу от стълбите.
— Братовчедке, слез за малко! Искам да ти покажа нещо.
— Какво има? — запита тя, като слизаше с ръкоделието си в ръце.
— Купих нещо нарочно за тебе. Ето виж — каза Сен Клер и бутна към нея едно малко негърче на около осем или девет години.
Момиченцето бе от най-черните негърчета. Очите му, кръгли и лъскави, святкаха като стъклени мъниста и се движеха неуморно от предмет на предмет. Поразено от чудните неща в салона на новия господар, то стоеше с полуотворени уста и откриваше два реда бели и блестящи зъби. Къдравата му коса, оплетена в множество малки плитки, стърчеше на всички страни. Лицето му изразяваше някаква особена печална тържественост и важност, под които прозираше острият му ум и хитрина. Момичето беше облечено само в една мръсна парцалива рокля, съшита от зебло. Изобщо то имаше някаква странна и нечовешка външност, както казваше по-късно мис Офелия, нещо „дяволско“, което ужасяваше тази почтена дама.
— Огъстин, защо си ми довел това нещо?
— Как защо? За тебе! Да го учиш и възпитаваш по правилния път. Намирам, че е много интересен негърски екземпляр. Ей, Топси — извика той и подсвирна като на куче. — Попей сега и потанцувай
