— Възмутително! Боже мой, какъв ужас! — извика мис Офелия, като влезе в стаята, където Сен Клер се беше изтегнал и четеше вестник.
— Какво? Пак ли някакво беззаконие? — запита той.
— Ново беззаконие ли? Пребили са Пру до смърт — отговори мис Офелия и му разправи цялата история с най-големи подробности, като дори засилваше ужасите.
— Знаех, че рано или късно така ще свърши — каза Сен Клер и продължи да чете вестника.
— Знаел си?… И няма да направиш нещо в този случай? — възнегодува мис Офелия. — Не познаващ ли някое длъжностно лице или някой, който да се заинтересува от този въпрос?
— Общоприето е да се счита, че заинтересоваността на собственика в опазване на неговото имущество е достатъчна гаранция за негрите. Щом като робовладелецът собственоръчно погубва своята собственост, какво може да се направи? А, изглежда, че нещастната жена е била крадла и пияница, така че няма кой да я съжали.
— Но това е ужасно, Огъстин. Това е просто чудовищно.
— Аз нямам нищо общо с това, драга моя братовчедке. Да бих могъл, бих направил нещо. Но какво мога да направя, когато такива долни и жестоки хора не могат да действуват другояче. Те се ползуват с неограничена власт и пред никого не носят отговорност за своите злодеяния. Няма такъв закон, който да ги възпира. Нищо не ни остава, освен да си затваряме очите и да си запушваме ушите. Какво друго можем да направим?
— Да си затваряме очите! Да си запушваме ушите! Как можеш да допуснеш такова нещо?
— Но, мила моя, какво искаш всъщност? Това се отнася за цяла една класа. Негрите са нещастни същества — унизени, потънали в невежество, измъчени, попаднали всецяло, и то в ръцете на такива хора, каквито са болшинството от нашата среда — хора твърдоглави, безогледни и жестоки, които не се съобразяват дори със собствения си интерес. Какво може да направи почтеният и хуманен човек в такова общество, освен да затваря очите си и да стане коравосърдечен. Аз не мога да купя всеки срещнат нещастник; не мога да стана странствуващ рицар и да се заема да поправям всяка неправда в този свят. Най-многото, което мога да направя, е да се държа настрана от другите.
Изящното лице на Сен Клер се помрачи; той изглеждаше раздразнен, но отведнъж заговори усмихнато:
— Е, братовчедке, не ме гледай така сърдито. Ти повдигна само крайчеца на завесата и видя малко неща от това, което в една или друга форма става по целия свят. Ако почнем да се взираме във всички ужаси и бедствия на хората, няма да ни се живее. Все едно да се вгледаме много отблизо в кухнята на Дайна…
Сен Клер отново се облегна на кушетката и зачете вестника. Кипяща от възмущение, мис Офелия седна, разтвори плетката и започна да плете. Тя плетеше нервно; буря от негодувание напираше в гърдите й и най-после избухна:
— Не, Огъстин! Не мога да се примиря с това като тебе. И казвам ти: просто е възмутително, че ти защищаваш робството.
— Е, какво? — каза Сен Клер и повдигна глава. — Отново ли започваш?
— Казвам, че е отвратително, дето защищаваш робството! — още по-разгорещено отговори мис Офелия.
— Аз да защищавам робството? Отде го измисли? — възнегодува Сен Клер.
— Защищаваш го, разбира се… вие всички — всички… южняците… Защо иначе ще държите роби, ако не защищавате робството?
— Добре, нека поговорим сериозно — каза Огъстин. — Но подай ми по-напред кошничката с портокалите. И така, моя драга братовчедке, по въпроса за робството не може да има две мнения. — започна той и хубавото му лице стана сериозно. — Плантаторите, които забогатяват от него, духовенството, което угодничи на плантаторите, политиците, които искат да управляват чрез него, могат така умело да изопачават нещата, че да учудят целия свят със своята изобретателност. Те могат да се позовават на Библията и на природните закони и на не знам още какво, но въпреки това и самите те, и останалите хора не вярват дори една дума от тяхното красноречие. Робството, накъсо казано, произхожда от дявола и според мене то е прекрасен пример за това, на какво е способен този господин.
Мис Офелия престана да плете и гледаше с недоумение Сен Клер, а той, видимо доволен от нейната изненада, продължи:
— Ти като че се учудваш? Чакай, изслушай ме докрай. Какво представлява това прокълнато и от бога, и от хората робовладелчество? Махни всяка външна украса, стигни до корена и до сърцевината и какво остава? Ето какво: негърът Куоши е невежо и безпомощно същество, а аз съм образован и властта е в мои ръце — следователно аз мога да го ограбя, а на него да давам колкото намеря за добре. Негърът Куоши ще върши вместо мене всяка работа, която е много тежка, много мръсна или много неприятна: тъй като не обичам да работя, вместо мене трябва да работи негърът Куоши! Тъй като слънцето силно пече, на слънце стои Куоши. Куоши ще Печели пари, а аз ще ги изразходвам. Куоши трябва да ляга във всяка локва, за да мога аз да мина по сухо. През целия си живот Куоши ще изпълнява моята воля, а не своята, защото негова воля не съществува… Ето това е робството, братовчедке.
Сен Клер стана и както винаги, когато беше възбуден, започна бързо да се разхожда из стаята. Красивото му като на древна статуя лице поруменя, а големите му сини очи искряха. Никога дотогава мис Офелия не беше го виждала толкова развълнуван.
— Уверявам те — каза той и изведнъж спря пред братовчедка си, — че ако би могла страната ни да потъне и заедно с нея да изчезне завинаги от света тази неправда и това нещастие, аз с радост бих потънал заедно с нея. Когато пътувам из страната с нашите кораби и виждам как нашите закони позволяват на всеки груб, отвратителен и долен негодник да стане абсолютен властелин на толкова мъже, жени и деца, колкото може да купи с пари, спечелени с измама, кражба или комар, когато виждам такива хора да притежават безпомощни деца, млади момичета и жени — аз съм готов да прокълна родината си, да прокълна цялото, човечество!
— Да, но как можа ти… — мис Офелия не се доизказа.
— Как можа ти самият да допуснеш същата неправда? — прекъсна я Сен Клер. — Ще ти отговоря и на този въпрос. Робите принадлежаха на баща ми, роби имаше дори и майка ми; сега те са мои. Когато баща ми умря, той остави цялото си състояние на мене и на брат ми. Отначало ние заедно ръководехме плантацията, но аз скоро разбрах, че не ме бива за тази работа. Представи си само да имаш седемстотин роби, които съвсем не познаваш й към които нямаш никакво лично отношение, купени, гледани, хранени и третирани като работен добитък, третирани да работят като машини — необходимостта да се грижиш да бъдат работоспособни, като харчиш за тях колкото се може по-малко — необходимостта от надзиратели и от неизбежния камшик — цялата тази работа ми бе непоносимо отвратителна! Глупаво е да се разправя, че негрите били доволни. Има ли някой, който би желал да работи през целия си живот от ранни зори до късна вечер, постоянно наблюдаван от надзирателя, без да може да вдигне глава от непосилния еднообразен непрекъснат труд, и всичко това за чифт панталони и обувки на година и храна само колкото да го поддържа работоспособен. Ако има такъв мерзавец, аз ще го купя и ще го карам да работи с чиста съвест.
— А аз винаги съм мислила, че вие всички тука оправдавате това отношение към робите — продума мис Офелия.
— Глупости. Дотам още не сме стигнали — дори и моят брат Алфред, който е закоравял деспот, не прибягва до такива аргументи и аз смятам с пълно право, че американските плантатори, ако и по различен начин, вършат същото, което правят английската аристокрация и английските капиталисти; те напълно са подчинили духом и тялом бедните класи и ги използуват така, както им се ще. Алфред оправдава и тях, и нас и в това отношение не може да му се откаже, че е последователен.
— Но как могат да се сравняват тези неща? — възрази мис Офелия. — Ти не можеш да продадеш, да купиш, да разделиш от семейството и да накажеш с камшик английския работник…
— И той зависи напълно от волята на работодателя си, сякаш е негов роб. Робовладелецът може да пребие до смърт непокорния роб, а капиталистът може да го умори от глад. А колкото се отнася до нерушимостта на семейството — трудно е да се каже кое е по-лошо: да ти продадат децата, или да ги гледаш как умират от глад пред очите ти.
— Никога не съм гледала на въпроса в тази светлина — отвърна мис Офелия.
