Другите слуги на Сен Клер също бяха продадени на разни купувачи.
— Сега е твой ред. Чуваш ли? — обърна се към Том продавачът.
Том се качи на площадката и уплашено се озърна наоколо. Всички звуци се сляха в слуха му и той чуваше само неясен шум, гласа на продавача, който хвалеше стоката на английски и на френски език, и наддаванията на купувачите… Само миг и Том чу последния удар на чука — в ушите му прозвуча последната сричка на думата „долари“, когато продавачът обяви цената му, и всичко беше свършено. Той имаше нов господар!
Изблъскаха го от площадката. Ниският човек с кръглата глава го хвана грубо за раменете, бутна го настрани и рязко му извика с дрезгавия Си глас:
— Ти стой тука!
Том почти нищо не разбираше. А търгът продължаваше. Отново тракане и шум — ту на френски, ту на английски, чукът удари и Сузан беше продадена. Тя слезе от площадката, спря се и отчаяно прогледна назад; дъщеря й протегна ръце към нея. Майката, пронизана, от смъртна болка, обърна очи към човека, който я бе купил. Той изглеждаше почтен джентълмен на средна възраст и имаше добродушен вид:
— О, господарю, моля ви, купете дъщеря ми! — Бих искал да направя това, но се страхувам, че няма да ми стигнат парите. — И той състрадателно погледна как Емелин, смутена и уплашена, се качваше на площадката. Бузите й, обикновено бледи, сега пламтяха, очите й горяха от трескав огън и майка й простена, като видя, че тя сега изглежда още по-красива. — Ще направя всичко, което средствата ми позволяват — каза добродушният джентълмен. Той се приближи към естрадата и се включи в наддаването, но скоро млъкна — цената на девойката бързо растеше и стана много висока за неговите средства. Продавачът се разгорещи, но участвуващите в търга замлъкнаха един след друг. Останаха само двама — един стар благородник и нашият познат с топчестата глава. Старикът продължаваше да увеличава цената, като измерваше с презрителен поглед своя противник, но преимуществата бяха на страната на човека с топчестата глава както по упоритост, така и по дълбочина на кесията. Още миг и търгът ще свърши — чукът удря, — девойката се пада на него.
Нейният господар беше мистър Легри — собственик на памучна плантация по Червената река. Той блъсна младото момиче към мястото, където стоеше Том с други двама негри. Емелин заплака горчиво.
Добродушният джентълмен съжаляваше. Но… такива случаи има всеки ден. При тези продажби човек винаги вижда разплакани майки и дъщери… Няма какво да се прави — такъв е животът… и така нататък, и така нататък. И той се запъти с покупката си на друга посока.
След два дни адвокатът на християнската фирма „Б. и Ко“ изпрати в Ню Йорк съответната сума…
Глава XXXI
НА ПЪТ
На долната палуба на малко, мръсно параходче, което плаваше по Червената река, седеше Том — ръцете и краката му бяха в окови, но по-тежка от тях беше мъката, която го потискаше. Всичко светло в неговия живот си беше отишло — всичко беше изчезнало безвъзвратно — както изчезваха бреговете и дърветата, които параходът задминаваше. Неговият дом в Кентъки, жена му и децата му, добрите господари, разкошният дом на Сен Клер и самият той — красив, горд, весел и безгрижен на пръв поглед, а толкова добър; златната главичка на Ева с очи на светица, хубавият живот с приятни, свободни часове — всичко изчезна… А какво остава на тяхно място?
Горчива е съдбата на робите, по природа податливи на влияние, които, свикнали с вкусовете и обстановката на богат дом и добри господари, попаднат след това в ръцете на някой груб, жесток човек — също както маса или стол, красили някога прекрасен салон, попаднат най-после, разбити и обезобразени, в някоя мръсна кръчма. Но разликата е голяма — масата или столът нищо не чувствуват, а на човека въпреки закона, който гласи, че „той се купува, продава, оценява като движимо имущество“, не може да му се отнеме душата с малкия й свят от надежди, страхове, желания, спомени и обич.
Мистър Сайман Легри — господарят на Том, беше купил осем негри от различни пазари в Нови Орлеан. Той ги окова във вериги по двама и ги откара на парахода „Пират“, който беше на пристанището, готов да отплава нагоре по Червената река.
Когато параходът потегли, Легри със свойствената си деловитост дойде да види негрите си. Той се спря пред Том, облечен за продажбата в най-хубавия си костюм, с колосана риза и лъснати ботуши. Легри накъсо изрече заповедите си:
— Стани! Том стана.
— Махни си яката!
Белезниците пречеха на Том и Легри му помогна, като грубо издърпа колосаната яка от шията му и я сложи в джоба си. След това той отвори сандъка на Том — той беше вече успял да го претършува, — измъкна оттам стари панталони и износена работна дреха, махна му белезниците и му посочи едно закрито място между съндъците.
— Върви там и се преоблечи!
Том се подчини и след няколко минути се върна на мястото си.
— Събуй си ботушите! Том ги събу.
— Ето! — каза господарят му и хвърли чифт груби обуща, каквито обикновено носят робите. — Обуй тези!
Легри му сложи наново белезниците и започна да претърсва джобовете на сваления костюм. Извади копринена кърпичка и я сложи в собствения си джоб. Той погледна с презрително сумтене няколко дреболии — скъпи на Том, защото с тях се беше забавлявала Ева, и ги хвърли през рамото си в реката.
След това Легри занесе сандъка на Том на предната част на парахода. Моряците се натрупаха около него. С много смях и шеги по адрес на негрите, които се стараят да изглеждат като джентълмени, дрехите на Том бяха бързо разпродадени; накрая празният сандък бе обявен за наддаване. На всички им се струваше много забавно да наблюдават тази разпродажба и особено как Том поглежда ту насам, ту натам към вещите си, които изчезваха една подир друга. Но най-смешно от всичко им се видя наддаването за сандъчето и много остроумни закачки се казаха по този повод.
Като приключи тази малка сделка, Сайман се упъти пак към своите роби.
— Е, Том, както виждаш, отървах те от излишен багаж. А тези дрехи пази като очите си — скоро няма да видиш други. Аз изисквам от моите негри да бъдат грижливи. Така е при мен: по един костюм им се полага на година.
След това Саймън се приближи до Емелин, която беше окована заедно с друга една жена.
— Хайде, мила, бъди по-весела — каза той и я закачи под брадичката.
Неволният поглед, изпълнен с отвращение и ужас, който момичето му отправи, не му избягна. Легри се намръщи свирепо.
— Без превземки, момиче, чуваш ли? Ще се усмихваш, когато ти говоря!… А, ти жълта маймуно, защо правиш тази кисела мутра? — извика той и блъсна мулатката, която беше окована заедно с Емелин. — Трябва да изглеждаш по-весела… Ей, вие, всички — извика Легри и отстъпи няколко крачки. — Погледнете ме, погледнете ме, гледайте ме право в очите ви казвам. — И той тропаше с крак при всяка втора дума.
Всички роби като омагьосани гледаха свирепите сиво-зелени очи на Легри.
— Виждате ли това? — каза той и сви грамадния си юмрук, тежък като ковашки чук. — Виждате ли го? Опитай го! — И той стовари юмрука си върху ръката на Том. — Видя ли сега какъв съм?… Казвам ви: този юмрук е станал твърд като желязо от биене на негрите. Още не съм видял негър, когото да не мога да поваля с един удар! — И Легри приближи юмрука си толкова близо до лицето на Том, че той примига и се отдръпна назад. — Аз нямам нужда от тези проклети надзиратели: сам съм си надзирател. И да знаете, всяка работа трябва да бъде свършена. И друго — заповедите ми се изпълняват бързо и точно, още докато говоря. Така ще я карате с мен. Никому не отстъпвам — от мене не очаквайте никаква милост Така че, мислете му.
Жените неволно притаиха дъх; всички останаха като попарени и тъжно наведоха глави. А Саймън се обърна и се запъти към бюфета на парахода да пие чаша ракия.
— Така започвам с моите негри — каза той на един възстар човек, който имаше вид на джентълмен. Той бе чул цялата му реч. — Моята система е да ги хвана здраво още отначало — да разберат, че не се шегувам.
