— Така ли? — отвърна непознатият и изгледа Легри с любопитството на естественик, който изучава някое рядко животно.
— Да, така! Аз не съм от тези плантатори джентълмени с нежни ръце, които се лигавят с негрите и оставят някакви негодници управители да ги лъжат. Погледнете само юмрука ми, сър! Станал е като камък от удряне по негрите. Пипнете само!
Непознатият допря пръстите си до юмрука му и спокойно каза:
— Да, наистина… Предполагам, че и сърцето ви е станало също така твърдо.
— Действително, това може да се каже — засмя се Саймън от сърце. — Смятам, че няма по-твърд човек от мене. Никой не може да излезе наглава с мене. И негрите никога не могат да ме измамят — нито със сълзи, нито с ласкателства… никога!
— Вие сте подбрали добра група роби.
— Действително! — каза Саймън. — Ето например този Том — казаха ми, че е нещо необикновено. Платих повечко за него, но смятам да го направя кочияш и надзирател. Веднъж само да го поставя на място, защото е свикнал при другите си господари да се отнасят с него, както не бива да се отнася човек с негрите, и ще върши работа. Излъгах се само с тази мулатка. Изглежда болнава, но и от нея ще си изкарам парите. Тя все ще живее още година-две. Нямам намерение да жаля негрите си. Използувай ги докрай и купувай нови — това е моята система. Така имаш по-малко грижи и в края на краищата излиза по-евтино. — И Саймън отпи от ракията.
— А колко дълго живеят средно? — запита джентълменът.
— Как да ви кажа… Зависи от техния организъм. По-яките издържат шест-седем години, а хилавите свършват за две-три години. В началото, когато започнах тази си работа, доста се стараех всичко да им бъде наред, за да издържат по-дълго — лекувах ги, когато бяха болни, давах им дрехи и одеяла и какво ли не още… Гледах всичко да им бъде в ред. Но видях, че няма никакъв смисъл. Само изгубих сума пари и си създадох излишни грижи. Сега вече не ги питам дали са болни или здрави, а всички ги карам да работят. Когато умре един негър, купувам друг. Намирам, че така е във всяко отношение по-евтино и по-удобно.
Джентълменът се обърна и седна до един млад човек, който с едва прикрито отвращение слушаше този разговор.
— Не трябва да мислите, че всички на Юг са като този тип — му каза той.
— Надявам се, че наистина не са — отговори младият мъж натъртено.
— Той е доволен, подъл и жесток — каза възрастният джентълмен.
— И все пак вашите закони му позволяват да бъде пълен господар на толкова човешки същества, без да имат и сянка от закрила, и трябва да признаем, че ги има много като него… Според мене вие, така наречените хуманни хора, сте отговорни за жестокостите и изстъпленията на злодеи като този. Ако вие не я одобрявахте и поддържахте, цялата тази безчовечна система нямаше да трае нито един час…
— Съветвам ви да не говорите толкова високо — каза усмихнато по-възрастният джентълмен. — На парахода има хора, на които вашите думи няма много да се харесат и всички те едва ли биха проявили моята търпимост.
Младият човек се изчерви, усмихна се и скоро и двамата се заиграха на табла.
През това време на долната палуба се водеше друг разговор — между Емелин и мулатката, заедно с която тя беше окована. Както би могло да се очаква, те разказваха една на друга за живота си.
— Кой ти беше господарят? — запита Емелин.
— Мистър Елис; живееше на Леви стриит. Може би си виждала къщата.
— А беше ли добър с тебе?
— Преди да се разболее, беше почти винаги добър. Но откакто легна болен — повече от шест месеца, той стана страшно нервен. На никого не даваше покой ни деня, ни нощя. Стана такъв един, че никой не можеше да му угоди. И всеки ден ставаше все по-лош и по-лош. Държеше ме будна по цели нощи, докато съвсем капнах. И защото заспах една нощ, господи, колко ужасно се разсърди? „Ще те продам — викна — на такъв господар, че да ме помниш!“ А преди това ми обещаваше, че ще бъда свободна след неговата смърт.
— Имаш ли близки? — запита Емелин.
— Да, имам мъж. Той е ковач. Господарят често го даваше под наем другаде. Дори не можах да го видя, преди да замина. Толкова набързо ме откараха. Имам и четири деца. О, горко ми! — извика тя и закри лицето си с ръце.
Когато човек чуе някой да разказва за своите нещастия, неволно му идва на устата някоя утешителна дума. Емелин искаше да каже нещо на нещастната жена, но нищо не й идваше наум. И какво ли можеше да й каже? И двете сякаш се бяха наговорили от страх и боязън да не говорят за ужасния човек, които сега беше техен господар.
Параходът продължаваше да носи скръбния си товар все по-далече и по-далече нагоре по мътните и кални червеникави води на реката, които извиваха край неочакваните криволичещи завои. Тъжните очи уморено гледаха еднообразните червени глинести брегове. Най-после параходът спря на пристанището на малък град и Легри слезе тук заедно със своите роби.
Глава XXXII
МРАЧНА ОБИТЕЛ
Том и неговите другари уморени се влачеха след клатещата се по неравния път кола. В колата седеше Саймън Легри, а двете жени, все още оковани заедно бяха сместени при багажа. Те всички отиваха към плантацията на Легри, която беше много далече.
Пустият изоставен път извиваше ту между мрачна борова гора, където вятърът тъжно стенеше, ту през безкрайни блатисти места, край печални кипариси, извисени над тинесто тресавище, обвити с траурни гирлянди и повалени клони, пропълзяваха отвратителни отровни змии.
Този път би се сторил безрадостен дори на пътник, който отива някъде по работа с пълни джобове и на хубав кон. Колко по-див, безнадежден и мрачен изглежда този път на заробените, които с всяка стъпка се отдалечават от всичко, което обичат и за което милеят. Това чувство на безнадеждност личеше ясно от израза на измъчените, отчаяни черни лица и от замисления тъжен и мрачен поглед, който се местеше от предмет на предмет по безрадостния път.
Но Саймън продължаваше да кара колата си явно в добро настроение, като от време на време надигаше шишето с ракия, което държеше в джоба си.
— Хей, вие! — извика той, като се извърна и видя унилите лица на робите. — Хайде, момчета, запейте нещо.
Мъжете се спогледаха и Саймън трябваше да повтори своето „хайде“, придружено с изплющяването на камшика.
Някой подхвана една от тези безсмислени песни, които негрите често пеят:
Господарят ме прати да уловя мечка, хай, хай, хей, хо! Господарят се пръска от смях. Наместо мечка хванах буболечка, хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!
Певецът сам съчиняваше текста по ритъма на мелодията, като гледаше само да има рима, без да обръща много внимание на смисъла. Всички в хор му пригласяха:
Хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!
Те пееха високо, като се мъчеха да изглеждат весели, но в проточения див припев звучеше такава скръб, каквато нито вопъл на отчаяние, нито дума на затрогваща молитва можеха да изразят.
— Е, милинка — обърна се Саймън към Емелин и сложи ръката си на нейното рамо. — Ние вече пристигаме у дома.
Когато Легри викаше и се караше, Емелин трепереше от страх, но сега, когато той я докосна и й заговори разнежено, тя предпочете да бе я ударил. Прималя й; изразът на очите му я накара цялата да изтръпне и тя неволно се притисна до мулатката, като че беше нейна майка.
— Носила ли си някога обици? — запита Легри и хвана малкото й ухо с грубите си пръсти.
— Не, господарю — отговори разтреперана Емелин и наведе очи.
— Почакай, като отидем у дома, аз ще ти подаря обици, ако си умно момиче. Няма защо да се плашиш толкова. Не ще те поставя на тежка работа. При мене ти ще живееш добре, като някоя леди. Само да си умно момиче.
