цигари и на пот, цялото му облекло беше от изкуствени материи. — Защо не му кажеш да не се мярка повече? — попита я тя потръпвайки от погнуса, след като той си тръгна. Съприкосновението с него предизвикваше желанието да се изкъпеш незабавно. Най-голямото желание на Грейс бе да може да му каже да не се мярка повече в къщата. Ала нямаше избор. Оставаха й още девет месеца до края на условната присъда и после кошмарът може би щеше да свърши.
През март семейство Суонсън я поканиха да ги придружи в Ню Йорк, но тя трябваше да им откаже. Поиска разрешение от Луис Маркес да замине, но той категорично не се съгласи да я пусне. Наложи се да ги заблуди, че има друг ангажимент. Изпита разочарование, че не можа да замине, но все пак продължаваше да си намира занимания. Прекарваше две вечери седмично и неделите в „Сейнт Мери“. Там се виждаше с Пол Уайнбърг, изпитваше към него силна приятелска обич, но вече знаеше, че той се е отказал да я чака и има сериозна връзка с една от медицинските сестри.
От време на време Черил Суонсън се опитваше да й уреди срещи, но Грейс никога не проявяваше интерес. Беше твърде уплашена, дълбоко наранена от всичко случило се. Предложението да излезе с някого винаги й напомняше за ужаса, който бе изпитала с баща си.
Това продължи до един юнски ден, когато в агенцията влезе Маркъс Андерс и попита за Черил. Той беше един от многото представителни мъже, които Грейс бе свикнала да вижда — гъста руса коса, момчешка усмивка и лунички. Не беше нито мъж, нито момче, отначало Грейс реши, че е един от моделите им.
Току-що пристигаше от Детройт и работното му досие беше много впечатляващо. Вършил бе доста работа по поръчка и очевидно вече се приближаваше към върха на професионалната си кариера. Беше си намислил да отиде в Лос Анжелос или в Ню Йорк, но искаше да го направи в най-подходящия момент, за да блесне и това бе доста умно от негова страна. Беше много уравновесен и сигурен в себе си, притежаваше чудесно чувство за хумор. Пошегува се малко с Грейс след интервюто с Черил и обсъди с нея въпроса за квартирата си. Тя му препоръча фирми за недвижими имоти и го представи на някои от моделите, които влязоха в агенцията. Но той изглежда не проявяваше интерес към тях. Непрекъснато виждаше модели. Само Грейс му хвана окото и преди да си тръгне, той я покани да й направи някои снимки, ей така, за забавление, но тя се засмя и поклати глава. И преди бе получавала подобни предложения и ги бе отхвърляла.
— Не, благодаря. Аз се държа надалеч от фотографските светкавици.
— И защо? Да не би да те търсят ченгетата? Криеш ли нещо?
— Точно така. Търсят ме от ФБР — усмихна се тя непринудено. С него бе забавно да се разговаря, но тя не искаше да допусне той или някой друг да я завладее. Много фотографи използваха апаратите си, за да съблазняват жените. — Не са ме арестували само защото нямат моя снимка.
— Умно момиче — възхити й се той, приседна на фотьойла от другата страна на бюрото й и се приведе към нея, от близостта му сякаш дъхът й секна. — Беше млад, здрав и красив. — Но ти ще изглеждаш невероятно на снимките. Имаш приказно телосложение и чудесни очи. — Когато отново я погледна, видя много повече от това, което подозираше. В очите й се четеше тъга, стара, дълбока болка, която съумяваше да скрие от света, но не и от него. Маркъс я съзираше съвсем ясно. Грейс се отдръпна от него, разсмя се и сви неангажиращо рамене, почувства, че той се е приближил твърде много към нея, а тя не желаеше да допусне близост. — Защо просто някой път не се позабавляваме да видим какво ще излезе? Направо можеш да изхвърлиш другите момичета от бизнеса. — Това бе единственото, от което той разбираше, и което наистина харесваше. Имаше отдавнашна любовна връзка с фотоапарата.
— Не бих искала да ги плаша — пошегува се Грейс, обърна се и пак го погледна. Беше облечена в тясна черна пола и черен пуловер. След две години работа при семейство Суонсън се беше научила да се облича с характерната за големия град изтънченост.
— Помисли си — Маркъс й се усмихна и изпружи дългите си крака от черния кожен фотьойл в кабинета й. — Ще дойда пак в понеделник.
Ала се обади още на другия ден, само за да си поговорят и да й разкаже за студиата, които бе огледал. Според него всичките били ужасни, а той се чувствал много самотен. Грейс се засмя и се престори, че му съчувства, а той я покани на вечеря.
— Съжалявам. Не мога — отказа тя категорично, беше свикнала да се пази от мъжете. За нея това не представляваше проблем. — Заета съм довечера. — Тя винаги говореше така, сякаш в живота й имаше мъже, но всъщност ставаше дума за малтретирани жени и деца.
— Тогава утре.
— Ще трябва да работя до късно. Правим голяма реклама с девет момичета и Черил иска и аз да присъствам.
— Няма проблем. И аз ще дойда. Хайде, де. — Заприлича й като малко момче и това я развълнува в известен смисъл, въпреки решението й да се държи дистанцирано. — Аз съм нов в града и не познавам никого, самотен съм.
— О, я стига… Маркъс… не се дръж като глезено дете.
— Но аз съм — с гордост отвърна той и двамата се разсмяха.
Накрая, въпреки първоначалното си решение, тя отстъпи и той дойде на снимките с тях. В интерес на истината Маркъс доста им помогна. Присъстваха толкова много хора, че никой не забеляза външния човек на снимачната площадка. Всички модели го харесаха. Той бе умен, забавен и не беше арогантен като повечето фотографи. Изглеждаше страхотен, и след като в продължение на седмица всеки ден се отбиваше в агенцията, Грейс най-сетне се умилостиви и му позволи да я изведе на вечеря. Това беше първата й среща откакто бе излизала с Пол Уайнбърг.
Маркъс не можеше да повярва, че е на двайсет и една, когато тя му каза, бе толкова зряла за възрастта си, изглеждаше много изискана и това го караше да смята, че е по-голяма. Все още носеше гъстата си кестенява коса пригладена назад, но често я прибираше на кок и когато можеше да си го позволи, се обличаше с дрехи, каквито бе видяла да носят моделите. Но Маркъс бе свикнал с младите момичета, които изглеждаха по-големи, отколкото са в действителност. Веднъж или два пъти бе имал глупостта да излезе с петнайсетгодишни модели, мислейки ги за доста по-възрастни.
— А ти самата какво правиш, когато не работиш? — попита я той с интерес на вечерята в „Гордън“. Тъкмо си беше намерил студио, според него това бе една прелестна мансарда с жилищни помещения и повече не му бе необходимо.
— Винаги съм заета. — Бе започнала да кара колело, а една от новите й съквартирантки я учеше да играе тенис. Това бяха развлечения, за които преди никога не бе имала време. Единствените й спортни занимания бяха вдигането на малки тежести и тичането за здраве в затвора, но тя нямаше никакво намерение да му разказва за двете години в „Дуайт“. Не възнамеряваше да казва на никого през целия си живот. Беше приела с цялото си сърце съвета на Люана и бе оставила всичко зад себе си.
— Имаш ли много приятели? — Попита той, заинтригуван от нея, в неговите очи тя бе много затворена и потайна, но той усещаше, че у нея се крие огън.
— Достатъчно — тя се усмихна, но истината бе коренно противоположна и той вече го бе разбрал. Знаеше, че тя никога не излиза с мъже, че не споделя нищо, че е много срамежлива и работи някъде като доброволка. Попита я за това, докато пиеха кафето и тя му разказа някои неща за „Сейнт Мери“.
— Защо се занимаваш с това? Какво толкова те интересуват тези съсипани жени?
— Те имат огромна нужда от помощ — отвърна тя със сериозен тон. — Жените, изпаднали в подобно положение, смятат, че нямат изход, нямат възможности. Те сякаш са на ръба на горяща сграда и ти си човекът, който може да ги спаси, в противен случай те няма да имат смелостта да изберат свободата. — Тя го знаеше по-добре от всеки друг. Никога не бе си представяла, че има начин да се освободи от ситуацията, в която бе изпаднала самата тя. Искаше й се другите да не прибягват до онези крайни мерки, до които бе стигнала тя.
— Какво те кара да се грижиш толкова много за тях, Грейс? — Мъчеше го силно любопитство, а тя не задоволяваше и частица от него. През цялото време на вечерята той съзнаваше колко е предпазлива и че е настроена приятелски само на външен вид, а всъщност е затворена вътрешно.
— Това е просто нещо, което искам да правя. То означава много за мен, особено работата с децата. Те са толкова безпомощни и толкова наранени от всичко преживяно. — Точно като нея и тя си даваше сметка. Съвсем съзнаваше до каква степен е уплашена и не искаше съдбата и на тези деца да е същата. Работата й
