ридания.
— О, Господи, Лиз… изглеждаш ужасно…
— Зная, майко. Съжалявам… аз…
Не знаеше какво да й каже. Никога не бе изпитвала особена близост към майка си и в нейно присъствие винаги се чувстваше неловко и некомфортно. Беше й много по-лесно да си общува с нея от разстояние. Майка й често изразяваше неодобрение от решенията на дъщеря си, но Джак неизменно им служеше като буфер и намаляваше напрежението помежду им. Лиз никога нямаше да й прости пълната липса на разбиране и състрадание по отношение на най-малкия й внук. Майка й винаги бе смятала, че решението им да имат пето дете е повече от глупаво. На нея и четири й се струваха твърде много и категорично заявяваше, че желанието им за пет деца е смешно и прекалено.
Керъл й предложи вечеря, но Хелън отговори, че е хапнала в самолета. Седна до кухненската маса редом с другите и позволи на Джийн да й сипе кафе.
— Мили Боже, Лиз, какво ще правиш сега? — Премина към същността на проблеми, преди още да е отпила от кафето си. Останалите просто се опитваха да преживеят деня, като се стараеха да ограничат мислите и плановете си в рамките на следващия час и внимаваха да не изрекат на глас някоя тревожна мисъл или неудобен въпрос. Майката на Лиз обаче изобщо не се церемонеше и без никакво колебание заговори точно за нещата, които всички други старателно отбягваха. — Ще трябва да се откажеш от тази къща. Нали разбираш, че ще ти е много трудно да се справяш сама… Ще се наложи и да закриеш кантората. Не би могла да се справиш без него.
Лиз се боеше точно от това. Майка й, както обикновено, бе извадила на показ най-съкровените й страхове и ги бе развяла пред лицето й, докарвайки я до състояние, в което просто не можеше да си поеме дъх от ужас. Думите на Хелън прозвучаха като ехо на онези, изречени преди девет години… няма да се опиташ да гледаш това бебе у дома, нали? Мили Боже, Лиз, отглеждането на едно такова дете в къщата ще унищожи и останалите деца. На майка й винаги можеше да се разчита да изрече на глас най-ужасните й страхове. Джак я бе кръстил
— Онова, което трябва да направим в момента, е да се опитаме да преживеем онова, което ни очаква в понеделник — твърдо я прекъсна Виктория. Бяха решили поклонението да се извърши в обредния дом през уикенда, а погребението да се състои в понеделник в гробището Сейнт Хилари. — Всичко останало ще се подреди от само себе си.
Погребението в понеделник беше единствената им цел за момента, събитието, върху което Лиз трябваше да съсредоточи вниманието си. След това всички те щяха да й помогнат да събере разбитите парченца от живота си. Близките и приятелите й щяха да я подкрепят, както правеха в момента. И всички те знаеха, че все още е рано да се правят планове за бъдещето. Настоящето беше достатъчно мрачно и потискащо, за да се безпокоят за бъдещето.
Лиз седеше до кухненската маса, а съзнанието й непрекъснато я връщаше обратно към коледния ден. Случилото се наистина беше кошмар, който щеше да ги съпътства вечно. Децата никога вече нямаше да украсят коледна елхичка, да се заслушат в коледна песничка или да отворят подарък, без да си спомнят за трагедията, сполетяла баща им в една коледна сутрин, както и скръбта и безнадеждността, изпълнили душите им след това.
Съсипана и опустошена от мъка, Лиз огледа хората, събрали се, за да й помогнат.
— Хайде ела. Защо не се качиш, за да си полегнеш за малко — тихичко я подкани Виктория.
Тя беше дребна жена с тъмна коса и кафяви очи, но говореше с твърд, нетърпящ възражения тон. Лиз обаче не се противеше — в момента се нуждаеше от силата и решимостта на приятелката си. Навремето, докато Виктория бе все още практикуващ адвокат, Лиз на шега я наричаше страшилището на съдебната зала. Тя специализираше в областта на противоправните нарушения срещу личността и се славеше като адвокат, спечелил няколко изключително големи обезщетения в полза на клиентите си.
Разсъжденията за успехите на Виктория обаче отново насочиха мислите на Лиз към Джак, към Аманда и към трагедията, случила се с тях. Отново се разплака и тръгна бавничко нагоре по стълбите към спалнята си. Виктория я следваше по петите.
Лиз я помоли да предаде на Питър да преспи тази нощ в стаята на Джейми и да настани майка й в стаята на Питър. Братът на Джак, Джеймс, щеше да спи на канапето в кабинета на Джак, намиращ се в съседство със спалнята им, а нейният брат щеше да се настани във всекидневната. Къщата беше пълна до горе. Джийн щеше да преспи на двойното легло в стаята на Керъл, а Лиз вече бе помолила Виктория да остане заедно с нея в спалнята. Всичките тези хора й желаеха доброто и, подобно на приятелска армия, бяха готови да се включат в предстоящата трудна битка заедно с нея. Където и да погледнеше, Лиз виждаше хора. Питър и Джесика си говореха в стаята на едно от момичетата, а Джейми седеше в скута на Мегън. В момента не плачеха и изглеждаха сравнително спокойни.
Виктория поведе Лиз към спалнята й. Тя се отпусна на леглото и се загледа в тавана. Чувстваше се като пребита.
— Ами ако майка ми има право, Вик? Ако се наложи да продам къщата и да затворя кантората?
— Ами ако Китай вземе, че ни обяви война и бомбардира къщата в деня на погребението? Искаш ли да опаковаш багажа си още сега, или ще оставиш това за по-късно? Ако си стегнеш багажа още сега, дрехите ти ще се намачкат, но пък ако изчакаш, нещата ти могат да бъдат съсипани, в случай че бомбата улучи къщата… Е, какво ще кажеш, Лиз? Сега ли ще си прибереш багажа, или ще изчакаш? — Виктория се усмихваше и Лиз се разсмя за пръв път през този ден. — Мисля, че майка ти измисля проблеми, за които изобщо не трябва да се притесняваш. Не и в момента. А вероятно и по-късно. И какво точно се опитва да ти каже тя? Че си некадърен адвокат и не би могла да работиш без него? Стига, моля ти се! Та самият Джак често повтаряше, че си по-добра от него.
Виктория искрено вярваше в това. Лиз познаваше законите в дълбочина и макар да не умееше да се перчи и надува в съдебната зала, тя компенсираше известната си стеснителност с изключителни познания и прецизност.
— Той говореше така от куртоазия — възрази Лиз и очите й отново се напълниха със сълзи…
Господи, беше й невъзможно да приеме, че него вече го няма. Къде е той? Искаше си го обратно. Още сега. Вчера сутринта двамата лежаха заедно в това същото легло, а предишната нощ се любиха в него.
Сълзите потекоха по лицето й. Тя никога повече нямаше да се люби с него, никога нямаше да обича отново. Имаше чувството, че и нейният живот, също като неговият, е приключил.
— Ти знаеш и тълкуваш законите по-добре от всеки друг адвокат, когото познавам. — Виктория се опита отново да насочи вниманието й към настоящето. Знаеше какви ужасни мисли и страхове се въртят в главата на Лиз, макар че тя невинаги ги изричаше на глас. — Джак, също като мен, обичаше да се перчи в съдебната зала. Освен това и двамата умеем да блъфираме. — Все забравяше, че трябва да престане да говори за него така, все едно че е с тях в стаята.
— Да, и виж докъде го докара това. Вчера му казах, че Филип Паркър ще я убие, ако блокираме бизнеса и замразим авоарите му. Не знаех обаче, че той ще убие и Джак.
Лиз отново избухна в сълзи. Виктория седна до нея на леглото, прегърна я и изчака пристъпът да отмине. Малко след това майката на Лиз застана на вратата на спалнята.
— Как е тя? — Майка й гледаше право във Виктория, сякаш Лиз беше в безсъзнание и не би могла да ги чуе. В определен смисъл тя наистина имаше усещането, че се е отделила от тялото си и наблюдава отстрани всичко, случващо се около нея.
— Добре съм, мамо. Всичко е наред.
Последното беше пълна глупост, но какво друго би могла да й каже? Струваше й се, че е длъжна да докаже пред майка си, че може да се справи с това. В противен случай щеше да излезе, че майка й е права и тя, рано или късно, ще изгуби и къщата, и адвокатската си практика.
— Не ти личи — мрачно възрази майка й. Утре ще трябва да измиеш косата си и да си сложиш малко грим.
Утре ще е най-добре да умра, за да не ми се налага да премина през всичко това, искаше да й каже Лиз, но не можеше. Нямаше смисъл да се кара с нея точно сега. И бездруго си имаше достатъчно тревоги и
