не й трябваха допълнителни семейни вражди и противоречия. Джак, също като нея, не беше близък с брат си, но ето че и той бе пристигнал. А и за децата бе добре да видят отново всичките си близки.
Късно вечерта Лиз и Виктория легнаха на спалнята и заговориха за него и за случилото се сутринта. Това беше кошмар, който никоя от двете нямаше да забрави и от който едва ли щяха да се възстановят напълно. Лиз вече бе разговаряла по телефона с няколко човека, които я бяха уверили, че никога няма да се съвземе след една толкова ужасна загуба. Други двама пък я бяха посъветвали, че най-доброто, което би могла да направи, е да продължи с живота си, да излиза и да се вижда с хора и, ако има късмет, току-виж се омъжила отново след шест месеца. Късмет? Как изобщо би могло да им хрумне подобно нещо и как смееха да й казват какво да прави? Да продаде къщата, да си купи нов дом, да се премести в града, да си намери нов съдружник в кантората, да се откаже от практиката си, да каже на децата това, а да им спести онова, да си купи куче, да кремира тялото на Джак, да разпръсне праха му над моста, да не позволява на децата да присъстват на погребението, да е сигурна, че те ще го видят за последен път преди ковчегът да бъде затворен, да направи всичко възможно децата да не виждат трупа, за да не го запомнят по този начин. Всеки се чувстваше свободен да й даде някакъв съвет, да изрази мнението си по въпроса. А тя вече бе изтощена до смърт от безкрайните им съвети. В крайна сметка обаче всичко опираше до едно и също — Джак вече го нямаше и оттук нататък тя трябваше да се справя сама.
Тази нощ тя не заспа до пет часа сутринта. Виктория лежа будна до нея и я слуша през цялата нощ. В шест часа Джейми влезе в стаята и се качи в леглото при тях.
— Къде е татко? — попита той и Лиз почувства, че цялото му телце потрепери, когато й зададе въпроса. Нима вече бе забравил? Може би случилото се бе толкова травмиращо за него, че той съзнателно бе потиснал спомена за смъртта на Джак?
— Той е мъртъв, миличък. Един лош човек го застреля.
— Зная — разумно отвърна той и я погледна, легнал на мястото, на което баща му бе спал само преди един ден. — Питам те къде е сега! — Изгледа я така, сякаш се чудеше на глупостта й. Как би могла да си помисли, че е забравил?
Лиз се усмихна тъжно.
— Той е в обредния дом и днес ще отидем там. Но в действителност е на Небето при Господ.
Лиз се надяваше, че това поне е истина и че онова, в което винаги бе вярвала горещо, наистина съществува. Надяваше се Джак да е щастлив там, изпълнен с любов и покой. Дълбоко в сърцето си обаче Лиз не беше толкова сигурна. Толкова много искаше да го върне при себе си, че не можеше напълно да повярва в безметежното щастие на задгробния живот.
— Как може да се намира на две места едновременно?
— Духът му, всичко онова, което познаваме и обичаме у него, е на Небето при Господ, и тук при нас, в сърцата и душите ни. Тялото му е в обредния дом и той изглежда като заспал. — Очите й отново се напълниха със сълзи, а Джейми кимна, удовлетворен от отговора й.
— Кога ще го видя отново?
— Когато и ние отидем на Небето при него. Но това ще стане, когато станеш много, много стар.
— Защо онзи лош човек го застреля?
— Защото е бил много ядосан и луд. Освен татко е убил и още една жена. А след това е застрелял и себе си и сега вече не може да дойде и да нарани някого от нас.
Запита се дали Джейми не се страхува именно от това и се постара да успокои страховете му, пък били те и неизречени на глас.
— Татко нещо лошо ли му е сторил?
Добър въпрос.
— Татко направи нещо и много ядоса онзи човек, който бе постъпвал много лошо със съпругата си. Татко поиска от съдията да вземе пари от него и да ги даде на жена му.
— И той застреля татко, за да си върне парите?
— Нещо такова.
— И съдията ли застреля?
— Не. Него не.
Джейми кимна, замислен върху току-що чутото, след което се притисна към нея и остана да лежи в леглото й.
Виктория стана и влезе в банята да си вземе душ. Очакваше ги един дълъг ден и искаше да се приготви навреме, за да може след това да окаже на Лиз помощта, от която ще има нужда. Тя и децата щяха да преживеят още един неописуемо кошмарен и тъжен ден.
Оказа се, че нито Виктория, нито Лиз бяха изцяло подготвени за онова, което ги очакваше. Цялото семейство отиде в обредния дом и всички избухнаха в ридания в мига, в който зърнаха ковчега. Лиз бе поръчала бели рози и целият ковчег, както и плотът около него, бяха засипани с рози, а в задушната зала се усещаше тежкият им аромат. Дълго време в стаята отекваха единствено риданията на опечалените. След това Джеймс и Виктория изведоха децата, като взеха и майката на Лиз със себе си. Тя остана съвсем сама с махагоновия ковчег, който му бе избрала, и с мъжа, когото бе обичала почти двадесет години и който лежеше положен в него.
— Как можа да се случи това? — прошепна тя и коленичи край него. — Какво ще правя сега без теб?
Коленичила върху износения килим, Лиз положи ръка върху гладката дървена повърхност на ковчега, а лицето й се окъпа в сълзи. Това, което се случваше с тях, бе толкова неправдоподобно, неразбираемо и непоносимо. Никога не бе допускала, че ще може да преживее подобна трагедия, но ето че сега й се налагаше. Просто нямаше избор. Съдбата й бе отредила този удар и тя трябваше да го преживее, ако не заради друго, то поне заради децата.
След известно време Виктория се върна за нея и всички отидоха да хапнат нещо. Лиз обаче не можеше да се докосне до храната. Децата вече бяха започнали да разговарят помежду си. Питър се заяждаше с момичетата, опитвайки се да ги ободри, и седнал до Джейми, му помагаше да изяде хамбургера си, като едновременно с това не изпускаше майка си от поглед. За една нощ всички те сякаш изведнъж пораснаха и помъдряха. Питър като че ли вече не можеше да си позволи лукса да се държи като тийнейджър. Беше станал мъж. Дори и момичетата й се сториха по-големи, а Джейми вече не приличаше на невръстно хлапе. Всички те полагаха неимоверни усилия да бъдат силни, да подкрепят майка си в огромната й мъка, да намерят утеха един в друг.
След като се нахраниха, Керъл закара децата у дома, а останалите, заедно с Лиз, се върнаха в обредния дом. През целия следобед прииждаха хора, за да се поклонят пред тленните останки на Джак, да поплачат за загубата му, да утешат Лиз и да побъбрят с приятели пред сградата на обредния дом. Лиз имаше чувството, че присъства на един безкраен коктейл без храна, но с много сълзи, на който Джак, положен в ковчега си в края на залата, бе почетен гост. Лиз все се надяваше, че той ще стане от него и ще заяви пред всички, че това никога не се е случвало и че всичко е само една ужасна шега. Макар че шега нямаше и поклонението продължи цяла вечност.
Последва още един ден в обредния дом. Лиз изпадаше ту в състояние на пълна апатия, ту едва овладяваше пристъпите си на паника, но иначе изглеждаше изключително овладяна и спокойна и някои хора дори започнаха да се питат дали не е упоена. Тя обаче караше без успокоителни, движеше се като на автопилот и правеше онова, което се очакваше от нея.
Понеделникът дойде, окъпан от ярка слънчева светлина, и Лиз отиде отново до обредния дом, за да прекара известно време насаме с него. Беше решила да не отваря ковчега и сега се разкъсваше от противоречиви чувства и угризения. Чувстваше, че е длъжна да го зърне за последен път, но си даваше сметка, че не би могла да го стори. Не искаше да го запомни по този начин. Беше го видяла за последно в линейката, а също и на пода на кантората им само минути преди да умре и този спомен бе достатъчно мъчителен и жесток. Лиз се боеше, че, ако го види отново, може да се пречупи и да изгуби напълно и малкото останало й самообладание и самоконтрол.
Тръгна си мълчаливо, прибра се у дома и завари децата да я чакат във всекидневната заедно с техните чичовци, баби и дядовци. Майка й носеше черен костюм, а момичетата бяха облечени с тъмносини рокли, купени им от баба им. Питър бе облякъл първия си тъмен костюм, който Джак му бе купил само преди месец, а Джейми носеше блейзър и сив панталон.
