Лиз облече една стара черна рокля, която Джак много харесваше, и взе назаем от Джийн едно черно палто. Облечени строго, но изискано, те застанаха с опечалени лица на първия ред на църквата Сейнт Хилари и Лиз дочу зад гърба си тихия плач на присъстващите.
Службата беше сърдечна и кратка, църквата бе претъпкана с хора и навсякъде имаше цветя. За Лиз случилото се след това сякаш бе обвито в мъгла. Джийн и Керъл се бяха погрижили в къщата им да се сервира храна и оттам минаха повече от сто души, които дойдоха да хапнат, да пийнат и да изкажат искрените си съболезнования. А Лиз мислеше единствено за това, че го бяха оставили съвсем сам в гробището. Тя бе оставила върху ковчега една-единствена червена роза, целунала бе ковчега и се бе отдалечила, хванала Джейми за ръка, придружена от Питър, който я подкрепяше, обгърнал я през раменете. В онзи момент бе изпитала толкова непосилна, заслепяваща болка, че беше сигурна, че ще я помни до края на дните си.
През останалата част от деня се движеше като робот. Два часа след като всички познати си тръгнаха, братът на Джак хвана своя полет за Вашингтон, нейният собствен брат отлетя за Ню Йорк, а родителите на Джак — за Чикаго. Виктория се прибра у дома, но обеща да намине на следващия ден заедно с момчетата. Джийн също си отиде у дома, а майката на Лиз щеше да отпътува на следващата заран. И тогава тя щеше да остане сама с децата, изправена пред остатъка от живота си, който ще трябва да изживее без него.
Когато децата тази вечер най-сетне си легнаха, Лиз и майка й седнаха да поговорят във всекидневната. Коледната елха, клюмнала и повехнала, все още си стоеше на мястото. Майката на Лиз потупа ръката й, а очите й се напълниха със сълзи.
— Ужасно съжалявам, че това се случи с теб. — Тя бе загубила съпруга си, бащата на Лиз, преди десет години, но тогава той беше на седемдесет и една години и бе боледувал дълго и мъчително. Беше имала време да се подготви за неизбежното, а и децата й вече бяха пораснали и напуснали дома им. Хелън също бе преживяла болезнено загубата на съпруга си, но онова изобщо не можеше да се сравни с шока, преживян от Лиз, и тя го знаеше. — Толкова съжалявам — прошепна тя, а сълзите продължиха да се търкалят по лицето й.
Нямаше какво друго да се каже. Двете останаха прегърнати дълго време и за пръв път след раждането на Джейми Лиз си спомни, че обича майка си и й прости за нещастието. Несправедливата загуба по един ужасен начин ги бе сближила отново, донесла им бе някакво изцеление и Лиз изпитваше благодарност поне за това.
— Благодаря ти, мамо. Да направя ли чаша чай — най-накрая попита Лиз и двете заедно отидоха в кухнята.
Докато отпиваха от чая си, седнали край кухненската маса, майка и отново я попита дали възнамерява да продаде къщата. Лиз само се усмихна. Този път въпросът не я разстрои толкова. Това очевидно бе начинът на майка й да й покаже, че се безпокои за нея и че иска да е сигурна, че всичко с дъщеря й ще бъде наред. Лиз най-накрая бе осъзнала, че майка й просто се нуждае от повече увереност.
— Не зная как ще постъпя, но съм сигурна, че ще се оправим. — Двамата с Джак бяха спестили достатъчно пари през годините. Освен това Джак имаше застраховка живот, възлизаща на доста сериозна сума. А и тя, естествено, имаше адвокатската си практика, от която да се издържа. Парите не бяха проблем. По-трудното бе да се научат да живеят без него. — Не ми се иска да подлагам децата на особено големи промени.
— Мислиш ли, че ще се омъжиш отново? — Въпросът беше глупав, но Лиз се усмихна, припомнила си думите на Виктория. Ако Китай ни обяви война…
— Сигурно не. Не мога да си представя, че бих могла да се омъжа отново, мамо. — И очите й отново се напълниха със сълзи. — Не зная как изобщо ще продължа да живея без него.
— Трябва. Заради децата. Те ще имат нужда от теб повече от всякога. Може би ще се наложи да си вземеш малко отпуск и да затвориш кантората за известно време.
Лиз обаче не можеше да си позволи подобен лукс и го знаеше. Цялата работа в кантората сега лежеше върху нейните рамене. Всички дела, с изключение това на Аманда Паркър. При мисълта за нея Лиз изпита остра болка заради децата й и онова, което бяха преживели. Те бяха загубили и двамата си родители. Лиз бе позвънила в къщата и бе разговаряла със сестрата на Аманда, за да изрази съболезнованията си. Двете поплакаха на телефона: По-късно семейство Паркър изпратиха цветя и съболезнования за нея и децата.
— Не мога да затворя кантората, мамо. Имам отговорности и задължения към нашите клиенти.
— Но този товар е прекалено голям за теб, Лиз. — Майка й заплака, докато произнасяше последните думи. Жената очевидно не бе безсърдечна и студена. Просто невинаги подбираше добре нещата, които говореше, и в повечето случаи изказванията звучаха глупаво и не на място. Тя обаче имаше добри намерения, просто не можеше да ги изрази както трябва.
— Ще се справя.
— Искаш ли да остана?
Лиз поклати отрицателно глава. Ако майка й останеше, щеше да й се наложи да се грижи и за нея, а в момента имаше нужда от цялата си енергия и сили, за да се справи с децата.
— Ще те повикам, ако имам нужда от помощ. Обещавам.
Двете жени преплетоха ръце върху кухненската маса, а малко след това си легнаха.
Виктория й позвъни по-късно вечерта, за да провери как се чувства. Лиз я увери, че е добре, но и двете знаеха, че това не отговаря на истината. Лиз изобщо не заспа през тази нощ.
Плака почти през цялото време и стана още в шест сутринта.
Майка й си тръгна и Лиз и децата останаха сами да се щурат безцелно из къщата. По-късно след обяд Керъл изведе всички на боулинг и този път дори и Питър отиде с тях, но без приятелката си. Лиз си остана у дома, за да прегледа документите на Джак. Установи, че нещата му са подредени с безупречен педантизъм. Лиз лесно намери завещанието му, застрахователната полица, подредени прилежно в бюрото му. Никакъв хаос в документите му, никакви изненади и тревожни находки… само фактът, че него вече го няма и тя ще трябва да живее сама през останалата част от живота си. Отново я заля познатата вече паника. Джак й липсваше толкова много, че Лиз изпитваше почти нечовешка болка. Плака през целия следобед, а когато децата се прибраха, изглеждаше изтощена до смърт.
Керъл приготви вечерята — хамбургери и пържени картофи. Бяха изхвърлили коледната пуйка, без да я докоснат дори. Никой не искаше да я погледне, камо ли да яде от нея. В девет часа вечерта децата се прибраха по стаите си. Момичетата казаха, че ще гледат видеофилм. Късно през нощта Джейми се събуди и се качи в леглото при нея. Лиз се почувства по-добре, усетила топлото му телце до себе си. Животът й се простираше пред нея като дълъг и безлюден път, изпълнен единствено с работа, отговорности и задължения — все неща, които оттук нататък щеше да върши сама.
Последвалата седмица се изниза едва-едва. Децата все още бяха във ваканция и си стояха у дома. В неделя всички отидоха на църква. От смъртта на Джак бяха изминали десет дни.
В понеделник сутринта тя стана и им приготви закуска. Питър замина на училище със собствената си кола, а тя закара първо момичетата, а след това и Джейми до неговото специално училище. Той обаче се поколеба доста дълго преди да слезе от колата. Най-накрая се обърна и, стиснал кутията с обяда си, вдигна поглед към Лиз. Кутията му беше съвсем нова — на нея бяха изрисувани героите от Междузвездни войни и бе подарък от Рейчъл за Коледа.
— Трябва ли да кажа в училище, че татко умря? — мрачно попита той.
— Учителите вече знаят. Аз се обадих и им казах. Освен това смятам, че всички са прочели за случилото се във вестниците, миличък. Просто кажи, че не ти се говори за това, ако не желаеш да отговаряш на въпросите им.
— Знаят ли, че един лош човек го застреля?
— Предполагам, че знаят. — Беше разговаряла с директорката на училището и я бе помолила да й позвънят в кантората, или пък да се обадят на Керъл у дома, ако Джейми се почувства потиснат и пожелае да се прибере вкъщи. Но, подобно на останалите деца, той сякаш се справяше доста по-добре, отколкото Лиз бе очаквала. — Ако ти се прииска да си поговориш с мен, само кажи на учителката и тя ще ти позволи да ми се обадиш в офиса.
