това обаче видя Джейми и Керъл да седят мълчаливо в кухнята. Тя му бе приготвила шоколадови курабийки и той ядеше една, седнал до кухненската маса, потънал в пълно мълчание. Не пророни нито дума дори и когато майка му влезе в стаята и му се усмихна.
— Как мина денят ти, миличък?
— Тъжно — искрено отвърна той. — Учителката ми се разплака, докато ми казваше колко много съжалява за смъртта на татко.
Лиз кимна. Тя прекрасно знаеше за какво става дума. Момчето, донесло сандвичи в кантората им за обяд, бе извикало сълзи в очите й. Лиз се бе разплакала и при посещението си в аптеката, където се бе отбила, за да изпълни една рецепта. А също и при случайната си среща с двама познати на улицата. Всички те й изказваха съболезнованията си, а думите им просто я убиваха. Сигурно щеше да я боли много по-малко, ако всеки един от тези хора просто решеше да я изрита по краката. А и лавината от съболезнователни писма, заляла офиса им, просто разби сърцето й. Лиз погледна към кухненския плот и видя, че там я очаква още една такава купчина. Хората изпращаха тези писма с най-добри намерения, но изразените в тях съчувствие и съжаления й причиняваха непоносима мъка.
— Как са другите? — остави куфарчето на Джак Лиз и се обърна към Керъл.
— Защо носиш куфарчето на татко? — попита я Джейми и си взе още една курабийка.
— Налага се да прочета някои от материалите, по които работеше той.
Джейми кимна, удовлетворен от отговора, и я информира, че Рейчъл плаче в стаята си, но Ани и Мегън говорят по телефона, а Питър все още не се е прибрал.
— Той ми обеща, че ще ме научи да карам новия си велосипед, но още не го е направил — тъжно отбеляза Джейми. Колелото му беше напълно забравено.
— Може би ще го направи тази вечер — с надежда подхвърли Лиз, но Джейми само поклати глава и остави недоядената си курабийка. И той, подобно на останалите от семейството, нямаше апетит.
— Сега не искам да карам колело.
— Добре — тихичко се съгласи майка му, погали копринено меката му косица и се наведе да го целуне.
В този момент в кухнята влезе Питър. Лицето му изразяваше пълно опустошение и мъка. Лиз не се осмели да го попита как е минал денят му. Изражението му беше достатъчно красноречиво. И той като всичко останали бе преживял тежък ден. Изглеждаше така, като че ли през последната седмица бе пораснал с пет години. Това чувство й беше познато. Тя самата сякаш бе остаряла със сто. През изминалата седмица почти не бе спала и яла и изтощението и умората й личаха.
— Трябва да ти кажа нещо, мамо.
— Защо ли имам чувството, че новината няма да е добра? — с въздишка подхвърли Лиз, седна до масата и взе оставената от Джейми курабийка. Така и не бе изяла обяда, който момчето й бе донесло в кантората.
— Катастрофирах с колата на връщане от училище.
— Рани ли някого? — Лиз изглеждаше спокойна, но чувствата й бяха притъпени, а и погледът й към живота бе претърпял значителна промяна през последната седмица. Щом не ставаше дума за смърт, значи можеше да го преживее.
— Само ударих колата. Блъснах една паркирана кола и смачках предната броня.
— Остави ли бележка на собственика на другата кола?
Питър кимна в отговор.
— Другата кола няма никакви поражения, но аз въпреки това уведомих собствениците. Съжалявам, мамо.
— Няма нищо, скъпи. Ако от това ще се почувстваш по-добре, искам да знаеш, че аз самата на два пъти минах на червено, докато пътувах към кантората тази сутрин. Полицаят, който ме спря, ме посъветва да не шофирам известно време. Може би и ти би трябвало да се ограничиш. Поне за известно време.
— Не мога да мръдна никъде без кола, мамо.
— Зная. И с мен е така. Това означава, че просто ще ни се наложи да бъдем по-внимателни.
Питър караше едно старо волво комби, което Джак му бе купил тази година, защото колата беше солидна и стабилна. В този момент Лиз бе особено благодарна за предвидливостта му. Тя самата караше такова волво, но по-нов модел. Керъл също имаше кола — десетгодишен форд, който поддържаше в безупречно състояние. Използваше го за личните си пътувания, а освен това прибираше децата от училище с него. В гаража стоеше и колата на Джак — почти нов лексус, който Джак, с неговия вечен стремеж да се изфука и изперчи, си бе купил през същата тази година. На Лиз обаче сърце не й даваше да го кара. Не би могла и да го продаде. Може би щяха просто да го задържат.
Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с вещите на Джак. Вече бе прекарала няколко нощи, притиснала негова дреха към себе си. Освен това при всяко влизане в дрешника усещаше познатия аромат на афтършейва му. Не би могла да живее без вещите му около себе си и нямаше никакво намерение да се разделя с тях. Няколко души вече я бяха посъветвали час по-скоро да изнесе от къщата всичките му дрехи и принадлежности. Лиз им бе благодарила за загрижеността с ясното съзнание, че никога няма да изпълни съвета им.
Малко по-късно момичетата слязоха за вечеря и всички унило насядаха около масата. Дълго време никой не проговори. Всички изглеждаха като корабокрушенци, оцелели след потъването на Титаник. Сега, когато всички се бяха върнали към задълженията си в училище и в службата, денят, който бяха преживели, им се струваше особено мъчителен.
— Може ли да ви попитам все пак как мина първият ви ден в училище? — най-накрая рече Лиз и огледа неизядената храна, останала по чиниите им.
Само Питър бе направил не дотам успешен опит да изяде всичко, което му бяха сервирали, но дори и той бе ял много по-малко от обикновено. По правило той винаги искаше допълнително от всяко ядене. Взимаше си допълнително и сладолед, и десерт, какъвто и да е той. От известно време обаче никой не можеше да се храни нормално и децата като че ли посрещнаха с облекчение въпроса на майка си.
— Гадно — първа отвърна Рейчъл, а Ани веднага я подкрепи.
— Постоянно някой ме питаше как се е случило, дали съм го видяла след това и дали сме плакали на погребението. Беше ужасно — изрече Мегън и другите въздъхнаха в знак на съгласие.
— Приятелчетата ви вероятно са имали най-добри намерения — опита се да бъде справедлива Лиз, — но всички те са изпълнени с любопитство, а и не знаят какво друго да ни кажат. Ние просто трябва да се стегнем и да преживеем този момент.
— Не искам да ходя повече на училище — категорично заяви Джейми. Лиз се канеше да му каже, че трябва, но в последния момент се отказа. Ако детето изпитваше необходимост да си остане няколко дни у дома докато раните му позаздравеят, защо да не му позволи? Няколко дни не бяха от такова значение. Особено пък за Джейми.
— Може би ще можеш да правиш компания на Керъл през следващите няколко дни — рече тихо Лиз, а Рейчъл веднага я изгледа въпросително.
— Може ли и аз да си остана у дома?
— Ами аз? — попита и Ани.
— Мисля, че вие, момичета, трябва да положите усилия и да издържите. В началото на идната седмица Джейми също може да опита да се върне в училище.
Питър предпочете да не казва на никого, че бе избягал от последните два часа. Прекарал ги бе сам в гимнастическия салон, защото просто не можеше да понесе повече въпроси и съчувствие от страна на съучениците си. Треньорът му го бе заварил там и двамата бяха провели дълъг разговор. Той бе загубил баща си на същата възраст, на която беше Питър, и двамата си поговориха за чувствата, които човек изпитва в подобни случаи. Разговорът с треньора му бе помогнал, но болката бе останала.
— Никой не е твърдял, че ще ни бъде лесно — продължи с въздишка Лиз. — Но това е, което ни е отредила съдбата в този момент. Трябва да се постараем и да го преодолеем. Може би трябва да го направим заради татко, които би искал всички ние да сме добре. И един ден и това ще стане.
— Кога? — нещастно попита Ани. — Още колко време ще се чувстваме по този начин? До края на живота си?
— Сега ни се струва, че ще е така. Но не зная — искрено отвърна Лиз. — Колко дълго може да ни боли?
