Ударената жена се вгледа в лицето на Лиз и осъзна, че тя не е съвсем на себе си.
— Добре ли сте?
Лиз кимна в отговор, неспособна да проговори. Изпитваше силни угризения за случилото се и с ужас си представяше какво можеше да се случи.
— Толкова съжалявам… съпругът ми почина съвсем наскоро… тъкмо се връщах от гробището… Не биваше да шофирам…
— Защо не поседнем за малко…
Двете влязоха в колата на Лиз. Тя предложи на младата жена да я откара до болницата, но жената настоя, че е добре, и увери Лиз, че искрено съжалява за смъртта на съпруга й. По всичко личеше, че Лиз е в далеч по-тежко състояние от нея самата.
— Сигурна ли сте, че не желаете да се консултирате с лекар? — отново я попита Лиз, но младата жена само се усмихна, изпълнена с благодарност, че леката катастрофа не бе имала по-сериозни последици.
— Добре съм. В най-лошия случай ще ми остане синина. И двете извадихме късмет… или поне аз.
Двете останаха заедно още известно време, размениха си имената и телефонните си номера, а когато няколко минути по-късно младата жена слезе от колата и си тръгна, Лиз, все още разтреперана, подкара към къщи. Обадите на Виктория от колата си и й разказа за инцидента, тъй като тя се занимаваше именно с такива случаи. Виктория подсвирна през зъби, когато изслуша разказа на Лиз.
— Ако тя е толкова симпатична колкото казваш, в което искрено се съмнявам, въз основа на богатия си опит мога да те уверя, че си извадила дяволски късмет. Най-добре ще е да се откажеш от шофирането за известно време, Лиз. Преди да си убила някого.
— Аз бях добре… но днес… Отидох на гробището… нали е денят на свети Валентин… — Тя се разрида и не можа да каже нищо повече.
— Зная. И съжалявам. Разбирам колко ти е тежко.
Но не разбираше. Никой не знаеше през каква агония преминава Лиз. Можеха да я разберат единствено онези, които вече са преживели такава загуба. Даде си сметка, че дори и когато бе изказвала съболезнованията си на хора, загубили свои близки, изобщо не бе могла да си представи, пък дори и само за миг, какво всъщност означава загубата за тях и какво им причинява мъката по изгубения човек.
Вечерта разказа на децата за злополуката. Те като че ли се уплашиха. Изглеждаха силно загрижени заради нея. Но когато Лиз позвъни на младата жена, за да провери състоянието й, тя отново я увери, че е добре, а на следващата заран, за огромно изумление на Лиз, й изпрати цветя в офиса. На картичката пишеше:
Лиз позвъни на Виктория веднага щом я прочете.
— Ти сигурно си блъснала някой ангел — невярващо възкликна Виктория. — Всичките ми клиенти досега вече да са завели дело срещу теб за емоционални поражения, мозъчни увреждания, наранявания на гръбначния стълб и аз сигурно щях да успея да ти измъкна десетина милиона долара като обезщетение.
— Слава Богу, че в момента не практикуваш. — Лиз се засмя за пръв път от инцидента насам. Напоследък не й се случваше да се смее често. Нямаше и за какво.
— Дяволски си права. Освен това си извадила невероятен късмет. Ще се откажеш ли най-после от шофирането? За известно време поне.
— Не мога. Имам твърде много задължения и отговорности.
— Е, в такъв случай трябва да внимаваш повече. Приеми случилото се като предупреждение.
— Точно така ще направя.
След този случай Лиз започна да шофира изключително предпазливо. Инцидентът малко я поотрезви, накара я да проумее, че е твърде нестабилна емоционално и прекалено затворена в собствената си мъка и страдание. През следващия месец положи огромни усилия да се поотпусне и развесели, най-вече заради децата. През уикендите започна да ги води на кино, ходеше заедно с тях на боулинг, насърчаваше ги да канят приятелчета на вечеря.
А когато дойде денят на свети Патрик, друг любим празник на Джак, те вече се чувстваха по-добре, макар и да не бяха в настроение за празнуване. Бяха изминали почти три месеца от смъртта му и поне децата изглеждаха по-щастливи. Дори и Джейми. Край масата вечер отново се чуваше смях, музиката в стаите им звучеше силно, както и преди и макар от време на време лицата им да изглеждаха твърде сериозни за възрастта им, Лиз знаеше, че най-страшното е вече зад гърба им. Нейните нощи обаче продължаваха да са все така дълги, тъмни и самотни, а дните й изпълнени с работа и неприятности в офиса.
На Великден и последвалата седмица Лиз изненада всички. Не можеше да понесе мисълта за поредния празник, прекаран в тъга и униние и изпълнен със спомени за Джак, не искаше и този път да броди печално из къщата, опитвайки се да преодолее мъката си. Ето защо заведе децата на ски на езерото Тахо и те останаха очаровани. Всички посрещнаха с облекчение решението й да се завърне обратно в света на живите, да се пързаля заедно с тях и да се смее докато се спуска след Мегън по един неравен хълм или когато се сблъсква с Джейми. Всички бяха във възторг. Ваканцията, прекарана заедно, бе точно това, от което имаха нужда.
По време на обратния път към дома обсъждаха плановете си за лятото.
— Дотогава остават още няколко месеца, мамо — оплака се Ани.
Тя си падаше по едно момче, което живееше близо до тях, и не желаеше дори и да помисли за ваканция далеч от дома. Питър вече си бе намерил работа за през лятото в една ветеринарна клиника близо до дома им, която, макар и да не отговаряше на интересите му, все пак щеше да запълва свободното му време. За Лиз оставаше да организира ваканцията на трите момичета и Джейми.
— Тази година мога да си взема само една седмица отпуск, защото работя сама и имам прекалено много ангажименти в кантората. Какво ще кажете вие трите да отидете на лагер за един месец? Джейми може да си остане вкъщи и да ходи на дневен лагер.
— Ще може ли да си нося обяд от къщи? — загрижено попита Джейми и Лиз му се усмихна в отговор.
Той никак не бе харесал храната в последния дневен лагер, който бе посещавал, но пък бе останал много доволен от общуването с децата и игрите в лагера и Лиз вярваше, че и тази година лагерът ще му се отрази добре. Но за разлика от сестрите си той не би могъл да отиде на лагер с преспиване.
— Ще можеш да си носиш обяд — обеща му Лиз, а той засия от радост.
— Тогава искам да отида.
За две от децата въпросът беше решен. Остават още три, помисли си Лиз, докато шофираше по обратния път от Тахо. Момичетата обсъждаха темата през целия път до Сакраменто и в крайна сметка решиха, че идеята за лагер не е никак лоша. Лагер през юли. А през август Лиз обеща отново да ги заведе на езерото Тахо за една седмица. След това щяха да се приберат у дома и да се забавляват край басейна заедно с приятелите си.
— Тази година ще организираме ли празненство на Четвърти юли?
За семейството това бе ежегодна традиция, поддържана ревностно от Джак. Той се занимаваше с барбекюто, обслужваше бара и се представяше като човека оркестър. Лиз изпита дълбока меланхолия само при мисълта за това.
Последва дълго мълчание, а Лиз само поклати глава. Никой не се опита да спори с нея. Лиз вдигна поглед към Джейми и видя двете сълзички, потекли по личицето му.
— Заради празненството ли се натъжи? — тихичко го попита тя, но той поклати отрицателно глава.
Имаше още нещо. Нещо много по-важно.
— Току-що се сетих. Сега няма да мога да участвам в параолимпийските състезания. — Това бе събитие, което той много обичаше и в което участваше благодарение на Джак. Той го тренираше в продължение на месеци, а Джейми обикновено завършваше на едно от последните места във всяка дисциплина, в която участваше, но пък неизменно печелеше и някаква почетна лента. Цялото семейство отиваше заедно с него на стадиона, за да го гледа.
— Защо да не можеш? — Лиз нямаше никакво намерение да отстъпва. Знаеше колко много усилия бе вложил Джак в това начинание, знаеше и колко много означават тези игри за Джейми. — Може би Питър ще може да тренира заедно с теб.
— Няма да мога, мамо — със съжаление отвърна Питър. — От осем сутринта до осем вечерта ще работя
