— Утре започваме — отвърна майка му.
— В кои дисциплини ще се състезаваш тази година?
Питър вече разговаряше с Джейми не толкова като по-голям брат, а по-скоро като баща. Успял бе да се стегне достатъчно през изминалите месеци и дори бе завършил учебната година с доста приличен успех, независимо от всичко, което ги бе сполетяло. През есента щеше да постъпи в последния гимназиален клас. Лиз бе запланувала една съвместна обиколка на колежите през септември. Най-вече онези по Западното крайбрежие. Макар преди смъртта на баща си Питър да бе изявявал желание да учи в Принстън, Йейл или Харвард, сега предпочиташе да остане близо до дома. Интересът му вече бе насочен към университетите на Ел Ей, Бъркли и Станфорд.
— Мисля да се състезавам на дълъг скок, сто метра гладко бягане… и надбягване с чували — с гордост обяви Джейми. — Мислех да участвам и в хвърлянето на яйца, но мама ми каза, че вече съм твърде голям за това.
— Звучи ми добре. Обзалагам се, че и тази година ще спечелиш някоя почетна лента — с топла усмивка рече Питър, докато Лиз наблюдаваше синовете си с върховно удовлетворение.
И двамата бяха добри момчета и тя се радваше, че са си у дома при нея. Компанията им й доставяше огромно удоволствие и радост и сега, когато момичетата отсъстваха, Лиз можеше да съсредоточи цялото си внимание върху тях.
— Мама смята, че този път ще спечеля първа награда — каза Джейми, макар да не изглеждаше много убеден в това. Той все още не беше сигурен в способностите на майка си като треньор. Беше свикнал да тренира единствено с баща си.
— Обзалагам се, че ще стане точно така — кимна Питър, взе си допълнително сладолед, като сипа и на малкото си братче.
— Нямам нищо против и последното място — спокойно отбеляза Джейми. — Важното е да спечеля някоя лента.
— Много ти благодаря за доверието, което ми гласуваш като треньор — с усмивка възкликна Лиз и се зае да почисти масата. След това предупреди Джейми, че е време за лягане. На следващата заран и той щеше да замине за дневния си лагер.
А на следващия ден, докато го караше към лагера, Лиз с гордост изгледа малкия си син и се наведе към него, за да го целуне.
— Обичам те, детенце! Забавлявай се добре. Аз ще се прибера от работа в шест и веднага ще започнем тренировките за състезанията.
Той кимна в отговор, слезе от колата и й прати въздушна целувка, а Лиз потегли към кантората.
Денят беше топъл и слънчев, макар че над моста в Сан Франциско тегнеше гъста мъгла, което означаваше, че в града е доста хладно. Приятният слънчев ден кой знае защо изведнъж извика в мислите й образа на Джак и сърцето й се сви от остра болка. Все още й се случваше да изпитва непоносима мъка, когато се замисли за него, когато види нещо, което и двамата са обичали, или пък се сети за нещата, които правеха заедно. Когато стигна в офиса, вече се чувстваше значително по-добре. Но каквото и да правеше, колкото и заета да беше с делата на клиентите си, Лиз все още болезнено усещаше отсъствието му.
— Някакви съобщения? — попита тя Джийн още с влизането си и секретарката й подаде няколко малки листчета.
Две от съобщенията бяха от нови клиенти, с които се бе срещнала едва миналата седмица, две бяха от колеги адвокати, на които бе прехвърлила част от случаите си, още две имаше от хора, които й бяха абсолютно непознати, а последното беше от майка й.
Тя се зае най-напред със служебните обаждания, а след това позвъни и на майка си.
— Момичетата заминаха ли вече на лагер?
— Да. Вчера ги закарах. Джейми започна дневния си лагер днес сутринта, а Питър работи.
— Ами ти, Лиз? Какво правиш, за да можеш да продължиш с живота си?
— Това е животът ми, мамо. Грижа се за децата си и работя. — Какво друго очакваше майка й?
— Това не е достатъчно за жена на твоята възраст. Ти си само на четиридесет и една години. Все още си млада, но не достатъчно, че да си позволиш да пилееш времето си напразно. Вече би трябвало да започнеш да се срещаш с мъже.
О, за Бога! Това бе последното нещо, което би направила. Лиз продължаваше да носи сватбената си халка и рязко отклоняваше всякакви предложения в тази насока, направени й от познати и приятели. И през ум не й минаваше да излезе с друг мъж. Дълбоко в сърцето си все още се чувстваше женена за Джак и вярваше, че ще бъде негова съпруга до края на дните си.
— Минали са само шест месеца от смъртта на Джак, мамо. Освен това съм твърде заета.
— За шест месеца някои хора успяват да се оженят повторно. Шест месеца е твърде дълъг период.
— А също и деветнадесет години. А какво ново при теб? Ти излизаш ли с някого?
— Аз съм твърде стара за това — рязко отвърна майка й, макар и двете да знаеха, че не е точно така. — Прекрасно разбираш какво се опитвам да ти кажа! — Продай къщата. Затвори кантората. Намери си съпруг. Майка й бе убедена, че би могла да й даде много и все полезни съвети. Както и повечето от хората, които Лиз познаваше. Всички като че ли имаха какво да я посъветват. Лиз обаче отказваше да се вслуша в препоръките им. — Кога ще излизаш в отпуск?
— През август. Ще заведа децата на езерото Тахо.
— Добре. Имаш нужда от почивка.
— Благодаря. А сега по-добре да се захващам за работа. Тази сутрин имам доста ангажименти. — Искаше й се да прекрати този разговор, преди майка й да е започнала някоя друга тема. Винаги намираше за какво да се заяде.
— Прибра ли вече дрехите на Джак?
Исусе! Безнадеждно беше.
— Не, не съм. Дрехите му не ми пречат. Нямам нужда от допълнително пространство.
— Но имаш нужда от изцеление, Лиз, и ти го знаеш чудесно.
— И защо тогава костюмите на татко продължават да висят в дрешника на долния етаж?
— Това е различно. Просто нямам къде другаде да ги съхранявам.
Да ги съхранява за кого? И защо? И двете знаеха, че изобщо не е различно.
— Не съм готова да се разделя с тях, мамо.
И може би никога няма да бъда, мислено си призна тя. Не искаше Джак да излезе напълно от живота й, от мислите и сърцето й. А също и от гардеробите й. Не беше още готова да се сбогува с него.
— Няма да се почувстваш по-добре, докато не го направиш.
— Вече съм по-добре. Много по-добре. А сега трябва да затварям.
— Ти просто не искаш да ме чуеш, но дълбоко в себе си знаеш, че съм права.
И защо? Кой казва, че трябва да се освободи от вещите на Джак? Лиз отново почувства острата болка, която вече бе изпитала по-рано сутринта. Разговорът с майка й определено не й помагаше.
— Ще ти се обадя през уикенда — обеща й Лиз.
— Не се преуморявай, Лиз. Продължавам да смятам, че трябва да затвориш кантората.
— Може и да се наложи, ако не ме оставиш да работя, майко.
— Добре, добре. Ще се чуем отново в неделя.
Лиз затвори и се загледа през прозореца. Мислеше за Джак и за онова, което й бе казала майка й. Струваше й се твърде мъчително и болезнено да се прости с Джак навеки и да направи нещата, които майка й предлагаше. Дрехите му, които продължаваха да висят в гардеробите, й действаха успокоително. Понякога си позволяваше да докосне замислено някой ръкав, да помирише парфюма, който все още се усещаше по яките на дрехите му. Най-накрая все пак бе прибрала тоалетните му принадлежности, изхвърлила бе четката му за зъби. Но не можеше да си наложи да направи нищо повече. Всичките му останали вещи си бяха по местата и на Лиз това й харесваше. А един ден, когато това престане да й харесва, тя неминуемо ще направи нещо по въпроса. Надяваше се обаче, че този момент няма да е скоро. Не беше готова и го знаеше.
— Добре ли си? — Джийн влезе в стаята и видя мъката, изписана на лицето й. Лиз се стегна, отклони поглед от прозореца и се усмихна тъжно.
— Майка ми. Тя винаги има какво да ме посъветва.
