— Майките са такива. Предполагам помниш, че днес след обяд имаш явяване в съда.
— Помня. Макар че не мога да излъжа, че го очаквам с нетърпение.
Лиз продължаваше да поддържа адвокатската им практика във вида, в който я бе оставил Джак. Продължаваше да поема случаите, които Джак би одобрил и за които би се борил в съдебната зала. Все още използваше същите критерии при подбора на клиентите си и отпращаше онези, за които бе сигурна, че Джак не би одобрил. Правеше го заради него и все още се придържаше към правилата и принципите, установени от него в началото на адвокатската им практика, но на моменти започваше да се пита какво точно прави и защо. Имаше твърде много неща в съдебното право, които не й допадаха, а голяма част от битките, които водеше в съдебната зала, й се струваха маловажни и незначителни. Постоянното й общуване с хора, които се мразят един друг и с готовност се възползват от всяка възможност, за да нанесат на противника си удар под кръста и да го наранят, да му причинят болка и неприятности, започваше да я потиска и Джийн прекрасно съзнаваше това. Сърцето на Лиз не беше същото както по времето, когато Джак беше жив. Те двамата бяха страхотни като екип, но, останала сама, Лиз вече не притежаваше предишния плам и ентусиазъм. Не би си го признала пред никого, но вече започваше да се отегчава от бракоразводните дела, с които постоянно се занимаваше.
Когато обаче по-късно след обяд Лиз влезе в съдебната зала, никой от присъстващите не би могъл дори и да предположи, че работата й вече не й носи нужното удовлетворение. Тя, както обикновено, беше добре подготвена и изключително организирана. Бори се храбро за клиента си и с лекота спечели. Спорът беше абсолютно тривиален, но тя представи доводите си блестящо, а съдията й благодари за умелия начин, по който отхвърли относително несериозните претенции на противниковия адвокат, който през цялото време се стараеше да преувеличи значението на дребния спор, възникнал между съпрузите.
Наближаваше пет часът, когато Лиз се прибра в кантората. Отговори на няколко телефонни обаждания и се приготви за тръгване. Искаше в пет и половина да си е у дома заради Джейми.
— Тръгваш ли? — Джийн влезе в кабинета й, понесла купчина документи, изпратени току-що от офиса на неин колега адвокат. Бяха изисканите от нея писмени доказателства по едно ново бракоразводно дело и идваха от една реномирана адвокатска кантора в града.
— Трябва да се прибера, за да тренираме с Джейми. Ще участва в параолимпийските игри и тази година.
— Това е чудесно, Лиз. — Джийн я погледна с усмивка. Тя продължаваше всички традиции на Джак, тачеше паметта му и заради него поддържаше висок стандарт както в работата си, така и у дома. Повече от очевидно бе, че Лиз не желае да допусне каквато и да била промяна в живота им и до този момент се справяше блестящо. Всяка част от живота й беше точно такава, каквато беше и преди смъртта на съпруга й. Тя дори вече не влизаше в кабинета му и не използваше бюрото му, макар че винаги го бе харесвала повече от нейното. Просто бе затворила вратата на офиса и напоследък почти не влизаше в него. Държеше се така сякаш очакваше, че той ще се върне някой ден и ще седне на мястото си. В началото Джийн смяташе, че Лиз се държи странно, но с времето свикна. Двете влизаха в онзи офис само когато се налагаше да вземат оттам някои документи. Обаче материалите по действащите им дела вече се намираха в кабинета на Лиз.
— До утре — каза й Лиз и бързо излезе през вратата. У дома Джейми вече я очакваше.
Тя влезе на бегом в къщата, преоблече се с дънки, пуловер и маратонки, а пет минути по-късно вече беше навън и помагаше на Джейми в дългия скок. Първият му опит беше напълно неуспешен и той го знаеше.
— Не мога да го направя. — Детето изглеждаше победено преди още да са започнали. Джейми сякаш бе готов да се откаже, но Лиз не можеше да му позволи да го направи.
— Напротив, можеш. Гледай сега. — Тя му показа, като се опита да скочи бавно, за да може той да я види добре. Зрителните възприятия на Джейми бяха по-добри от слуховите и този път се справи по- добре. — Опитай отново — насърчи го Лиз, а малко по-късно Керъл излезе при тях с чаша сок и чиния прясно изпечени шоколадови сладки.
— Как върви? — предпазливо попита тя, но Джейми само поклати глава. Изглеждаше тъжен.
— Зле. Този път няма да спечеля лента.
— Напротив, ще спечелиш — неотстъпчиво заяви Лиз. Искаше детето да спечели, защото знаеше колко много означават тези игри за него. Освен това, докато бе тренирал с баща си, винаги бе печелил. След като Джейми изяде две сладки и изпи половината сок, Лиз го подкани да опита отново и този път той се представи значително по-добре. А тя побърза да му напомни девиза на параолимпийските игри:
Продължиха да тренират още известно време, а след това Лиз го накара да спринтира и засече времето му. Резултатът беше задоволителен, но Джейми винаги е бил по-добър в бягането, отколкото в дългия скок. Спринтът беше най-силната му дисциплина. Джейми бягаше по-бързо от повечето от децата, с които се състезаваше, а и успяваше да се концентрира по-добре от тях. Независимо от ограниченията си, той притежаваше изненадваща способност за концентриране и през тази зима дори бе успял да се научи да чете — постижение, с което много се гордееше. Оттогава насам четеше всичко, което попаднеше в ръцете му. Надписите върху кутиите с овесени ядки, етикетите на бурканчетата с горчица и кутиите с мляко. Четеше книжки с приказки, рекламните брошури, които хората пъхаха под чистачките на колата й, че дори и писмата, които Лиз оставяше на кухненската маса. На десет години Джейми бе във възторг от факта, че вече може да чете.
В седем часа Лиз му предложи да приключат с тренировката, но той настоя да се поупражнява още малко. Едва в седем и половина тя най-после успя да го придума да се прибере вътре.
— Разполагаме с още цял месец за тренировки, миличък. Не е задължително да направим всичко само за една вечер.
— Татко винаги повтаряше, че трябва да се упражнявам докато се уморя толкова, че да не мога повече да се държа на краката си. А аз все още мога да стоя прав — простичко обясни Джейми и тя му се усмихна в отговор.
— Аз пък мисля, че трябва да спреш, докато все още те държат краката. Утре ще продължим.
— Добре — най-накрая отстъпи той.
Беше работил упорито и бе изтощен от умора. А в кухнята Керъл ги очакваше с вечерята. Беше приготвила едно от любимите блюда на Джейми — печено пиле, пюре от картофи и желирани моркови. Както и топъл ябълков пай, току-що изваден от фурната.
— Уха! — с удоволствие възкликна той и излапа всичко в чинията си докато си бъбреше с майка си за предстоящите игри. Участието му в тях наистина много го вълнуваше.
Веднага след вечеря Джейми се изкъпа и си легна. На другия ден трябваше да става рано заради лагера. Лиз пък имаше работа за вършене. Тя взе куфарчето си с нея на горния етаж, целуна Джейми за лека нощ, а после остави куфарчето в спалнята си и влезе в дрешника. Той беше просторен, вграден в стената. Джак го бе направил за тях двамата. Лиз използваше едната половина, а дрехите на Джак висяха в другата. Спомнила си съветите на майка си от тази сутрин, Лиз се улови, че се взира в нещата му с копнеж, какъвто не бе изпитвала от известно време насам. Имаше чувството, че всички се опитват да й ги отнемат, а тя не беше готова да се откаже от тях. Нито пък да забрави Джак.
Улови се, че отново прокарва ръка по едно от саката му. После притисна едно от тях към лицето си и вдъхна аромата му. Дрехата все още пазеше спомена за Джак. Лиз се запита дали дрехите му щяха завинаги да запазят онзи типичен за Джак аромат или той с времето щеше постепенно да избледнее. Не можа да понесе мисълта, че това все ще се случи някога; очите й се напълниха със сълзи и тя зарови лице в едно сако. Не чу Питър да влиза в стаята и подскочи, когато внезапно почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и го видя.
— Не би трябвало да правиш това, мамо — тихо рече той и я погледна с насълзени очи.
— И защо не? — Лиз вече плачеше. Питър се присегна и я притисна към себе си. Той не беше само неин син, но и добър приятел. След смъртта на баща си бе възмъжал за броени часове и на седемнадесет години беше вече мъж. — Той все още ми липсва толкова много — призна му тя и Питър кимна с разбиране.
— Зная. Но случилото се е необратимо и не можеш да промениш нищо. Това не помага. Само влошава положението. Аз също идвах тук понякога и докосвах дрехите му, също като теб, но след това се изпълвах с
