във ветеринарната клиника. Освен това може да се наложи да дежуря и през уикендите. — Щяха да му плащат обаче много добре и това бе причината, поради която бе приел работата. Няма да имам време.
Последва дълго мълчание. Сълзите продължиха да се търкалят по бузките на Джейми. Лиз го наблюдаваше, а сърцето й се късаше от болка.
— Добре, Джейми — тихо рече тя, — значи оставаме ти и аз. Ще трябва да работим двамата. Ще решим в кои дисциплини искаш да участваш и ще си скъсаме задниците от тренировки. Но тази година — Лиз едва сдържаше собствените си сълзи — възнамерявам да направим така, че да спечелиш златен медал.
Очите на Джейми се разшириха от изумление.
— Без татко? — Джейми изглеждаше малко уплашен. Извърна се и я погледна, за да се увери, че Лиз не се шегува. Тя обаче никога не би постъпила така с него.
— С мен. Какво ще кажеш? Двамата можем да постигнем много.
— Няма да можеш, мамо. Не знаеш как.
— Двамата ще се учим заедно. Ти ще ми покажеш как те е тренирал татко. И ти обещавам, че непременно ще спечелиш нещо.
На лицето на Джейми бавно изгря щастлива усмивка. Той протегна ръка и докосна нейната, без да каже нито дума. Бяха разрешили проблема. Ваканцията на децата бе внимателно планирана. Сега й оставаше само да запише момичетата за лагера, да включи Джейми в списъците за дневния лагер и параолимпийските състезания и да резервира стаи, или къща, край езерото Тахо за една седмица през август.
Не й беше лесно съвсем сама да планира всичко, да удовлетворява потребностите им, да отговаря на очакванията им и да се опитва да компенсира загубата им. Тя обаче правеше всичко по силите си и за момента се справяше добре.
Всичките деца се представяха прилично в училище, вече се усмихваха много по-често, а и всички заедно бяха прекарали чудесно зимната почивка на езерото. Лиз трябваше само да продължи по същия начин докато пораснат. Трябваше да продължи да работи двойно в кантората, да се научи как да подготви Джейми за параолимпийските състезания и как, с малко повече късмет, да спечелят някоя почетна лента. Лиз се почувства като жонгльор в цирка.
Докато пътуваха към Сан Франциско, Мегън наду радиото в колата с пълна сила. Това поне не им се случваше за пръв път. Джак сигурно веднага щеше да избухне и да накара момичето да изключи оглушителната музика. Лиз обаче не го направи. Знаеше, че това е добър знак, а в момента се нуждаеха от всеки добър знак, изпратен им от съдбата.
През последните три месеца и половина не бяха имали много поводи за радост, но нещата започваха постепенно да си идват по местата. Лиз погледна Мегън с усмивка, а когато очите им се срещнаха, тя усили радиото още малко. Мегън избухна в смях, когато я видя да го прави, а майка й я последва.
— Да, мамо… давай!
Всички започнаха да се смеят, да крещят и да припяват заедно с музиката. Тя беше оглушителна. Но очевидно имаха нужда точно от това.
Лиз изкрещя с пълно гърло, опитвайки се да надвика шума в колата.
— Обичам ви, дечица!
Те я чуха въпреки невъобразимата какофония и отвърнаха в един глас на жената, която ги превеждаше умело през коварните рифове и ги насочваше към спокойните води на живота, с който бяха свикнали. Знаеха, че Лиз ще успее. Тя също го знаеше.
— И ние те обичаме, мамо! — Когато пристигнаха у дома, ушите й продължаваха да бучат от силната музика, но децата с усмивка свалиха раниците си от колата и влязоха в къщата. Лиз вървеше след тях и също се усмихваше.
Керъл ги очакваше на входната врата.
— Как мина? — попита тя, като имаше предвид не само ски ваканцията, но и дългия път обратно към дома. Лиз се усмихна и на лицето й се изписа спокойствие, каквото Керъл не бе виждала от месеци.
— Страхотно — тихо отвърна Лиз, а след това се качи по стълбите към спалнята си.
Глава пета
Децата завършиха училище през втората седмица на юни, а две седмици по-късно Лиз и Керъл вече опаковаха багажа им за лагера. Момичетата бяха искрено развълнувани и очакваха с нетърпение лагера, на който заминаваха и някои от приятелките им. Лиз се радваше да ги види толкова щастливи. Лагерът се намираше близо до Монтерей. Лиз ги закара до там и взе Джейми със себе си.
В колата цареше ваканционно настроение. Пуснаха си няколко диска все със силна, необуздана музика — такива бяха техните предпочитания. Лиз предпочиташе друг вид музика, но нямаше нищо против шума в колата.
През последните един-два месеца бе установила, че времето, прекарано с децата, й носи дълбока радост и удовлетворение. Беше обещала на Джейми, че ще започнат с тренировките веднага щом се върнат от лагера на момичетата. До параолимпийските игри оставаха още пет седмици, а дотогава сестрите му щяха да се приберат у дома. Цялото семейство винаги присъстваше на тези състезания, за да подкрепя Джейми. Джак бе поставил началото на тази традиция преди три години и тя бе изключително важна за тях. Джейми обаче продължаваше да се притеснява, че майка му няма да знае как да го подготви за състезанията.
Оставиха момичетата в лагера, разположен между Монтерей и Кармел, и Лиз им помогна да пренесат спалните чували, тенис ракетите, китарата, двата куфара и цялата камара от пътни чанти и раници до бунгалото им. Багажът, който момичетата влачеха със себе си, изглеждаше напълно достатъчен за цяла една армия. Те едва намериха време да целунат майка си за довиждане и се втурнаха да търсят възпитателите и приятелите си.
— Може би и ти някой ден ще можеш да отидеш на лагер — каза Лиз, когато двамата с Джейми поеха обратно към дома.
— Не желая — сериозно заяви той. — Аз обичам да си стоя у дома при теб. — След тези думи вдигна поглед към нея, а тя само му се усмихна в отговор и излезе на магистралата.
Бяха им нужни три часа, за да се върнат в Тибърн, а когато пристигнаха, завариха Питър, който току-що се бе прибрал от работа. Беше започнал предишната седмица и въпреки дългото работно време работата му харесваше. Точно това бе искал. Освен това заедно с него работеха още двама души — едно много симпатично момиче от Мил Вали и млад специализант от ветеринарния колеж в Давис.
— Добър ли беше денят ти? — попита Лиз най-големия си син, когато двамата с Джейми влязоха в кухнята.
— Зает. — Той се усмихна на майка си.
— Ами да вечеряме тогава.
От няколко месеца насам Лиз сама приготвяше храната им. Преди това готвенето беше задължение на Керъл. Но от Великден насам Лиз имаше чувството, че е установила нова, по-дълбока връзка с децата си. Майка й продължаваше да й се обажда редовно, но дори и нейните мрачни предсказания вече не звучаха толкова зловещо. По всички личеше, че изцелението все пак е възможно. Лиз се справяше добре в кантората, независимо от огромния брой дела, с които бе затрупана. Успяла бе да приключи всичките случаи на Джак и дори беше започнала няколко нови. Децата бяха в добра форма. Лятото започваше добре. Джак все още й липсваше, но вече по-лесно преживяваше не само дните, но и самотните нощи. Не спеше така добре както преди — вместо в пет се будеше в два посред нощ — но през повечето време беше в сравнително добро настроение. От време на време все още изпадаше в депресии, а имаше и дни, в които се чувстваше особено нещастна. Те обаче ставаха все по-малко на брой, а добрите моменти преобладаваха.
Тази вечер Лиз приготви спагети и салата за тях тримата, а за десерт им предложи сладоледова мелба, в приготвянето, на която Джейми взе дейно участие. Той лично сложи ядките, битата сметана и черешките във всяка чашка.
— Също като в ресторант — горд със себе си обяви Джейми и им сервира десерта.
— Вие двамата с мама започнахте ли вече да тренирате за игрите? — с интерес попита Питър, докато унищожаваше мелбата.
