Домът на надеждата

такава смазваща тъга, че си наложих да престана. Може би е време да прибереш нещата му. Ако искаш, аз ще ти помогна — предложи й Питър.

— Баба ти ми каза същото… но аз просто не желая да го направя — отвърна тъжно Лиз.

— Тогава недей. Направи го, когато си готова.

— Ами ако този ден не дойде никога?

— Ще дойде. И тогава ще разбереш, че си готова да го направиш.

Той продължи да я прегръща и двамата останаха така известно време. След това Лиз бавно се отдръпна назад, вдигна лице към него и му се усмихна. Агонията, изпълнила душата й преди малко, вече бе отминала и Лиз се чувстваше много по-добре, застанала редом със сина си. Той беше добро момче и тя го обичаше безкрайно. Така, както обичаше всичките си деца.

— Обичам те, мамо!

— И аз те обичам, скъпи. Благодаря ти, че винаги си до мен и ме подкрепяш. Както и всички останали.

Той кимна, двамата влязоха заедно в спалнята й и той погледна куфарчето й. Но тази вечер на Лиз никак не й се работеше. Пристъпите като този, който бе изживяла преди малко, отчаяният стремеж да се доближи до Джак като гали дрехите му и вдъхва аромата на парфюма му, винаги я изпълваха с тъга и непосилна скръб. Само в първите няколко секунди сякаш усещаше присъствието му, а след това отчаянието й се засилваше. Отсъствието му ставаше още по-болезнено. Питър съвсем правилно бе описал това състояние, когато преди малко й бе споделил защо се е отказал от тези посещения в дрешника на баща си.

— Защо не си дадеш почивка тази вечер? Вземи си топла вана, иди на кино или пък нещо подобно — мъдро предложи Питър.

— Имам работа за вършене.

— Ти винаги имаш работа. Работата ще почака. Ако татко беше тук, той щеше да те изведе някъде навън. Дори и той не работеше като теб всяка вечер.

— Не, макар че и той работеше доста често вкъщи. По-често от мен по онова време.

— Не можеш да вършиш и неговата работа, мамо. Не можеш да играеш две роли — прекалено е. Можеш и трябва да бъдеш единствено себе си.

— Кога помъдря толкова? — Усмихна се тя на Питър, застанал на прага на стаята й. И двамата знаеха отговора. Питър бе пораснал преди около шест месеца, сутринта на Коледа. Наложи му се да поумнее и възмъжее твърде бързо, за да може да помага на нея и на по-малките деца в семейството. Просто нямаше друг избор. Дори и момичетата бяха пораснали много през последните шест месеца и въпреки трудната й възраст, Мегън непрекъснато й предлагаше помощта си. Лиз знаеше, че момичето ще й липсва през времето на летния лагер, но дъщерите й заслужаваха да се махнат далеч от къщи и да се позабавляват. Всички заслужаваха малко почивка.

След това Питър се прибра в собствената си стая, а Лиз разпръсна документите, които носеше от кантората, по леглото си. Дълго след като Питър си легна, майка му продължи да работи. Както всяка вечер, до късно през нощта. Мразеше да си ляга сама, мразеше и безсънието, превърнало се в неин постоянен спътник. Всяка нощ за нея представляваше жестока битка със спомените, които напираха в главата й, а тя се опитваше да ги пропъди от мислите си. Нощите бяха много по-мъчителни от дните. И така беше от самото начало.

В два след полунощ Лиз най-сетне заспа, а в седем вече бе не крак и тичаше по задачите си. Отново остави Джейми в дневния лагер, отиде в офиса, прегледа предстоящите дела, продиктува на Джийн няколко писма, проведе дузина телефонни разговори, а в пет и половина следобед беше вече в задния двор на къщата си, където засичаше времето на Джейми на стометровия спринт.

Ежедневието й се бе превърнало в един монотонен и изнурителен маратон, който сам по себе си й носеше радост и удовлетворение. Деца, работа, деца, работа, сън и после пак отначало. За момента това бе всичко, което имаше.

И всичко, което искаше.

Когато момичетата се върнаха от лагера, Джейми вече бе постигнал добра бързина в спринта и бе подобрил значително постиженията си на дълъг скок. Двамата с Лиз дори бяха упражнявали и бягането с чували с една голяма торба, която Лиз бе купила от магазина. С всеки изминал ден Джейми ставаше по-бърз и по-уверен в себе си. Онова, което не му достигаше в координацията, той наваксваше с много усилия и желание за работа.

Когато сестрите му се върнаха у дома, Джейми сякаш забрави за малко за предстоящите игри и съсредоточи цялата си обич и внимание върху тях. Те също бяха щастливи да го видят отново. Джейми беше специално дете и всички те много го обичаха. А в деня преди завръщането на момичетата Лиз заведе Джейми и едно негово приятелче да разгледат Морски свят. Джейми остана очарован от делфините и китовете, които го заливаха с водни пръски докато пляскаха с опашки близо до него. Към края на посещението беше вече мокър до кости. Когато се качиха в колата, за да се върнат у дома, Лиз го уви в една голяма хавлия, защото се боеше да не настине. Детето бе преизпълнено с възторг и радост от прекрасния ден.

Параолимпийските игри щяха да се проведат през следващия уикенд. Лиз тренираше с него всяка вечер, както и целия предобед в деня преди състезанието. Сестрите му наблюдаваха тренировките, насърчаваха го и го аплодираха. Тази година Джейми беше в по-добра форма от всякога. А вечерта преди състезанието беше толкова развълнуван, че почти не можа да спи. Както правеше често напоследък, Джейми пожела да спи в леглото на Лиз. Тя никога не се оплакваше от това, нито пък го разубеждаваше, защото тайничко се радваше на компанията му. Неговата близост носеше успокоение и утеха и на двама им.

Денят на параолимпийските игри беше слънчев и топъл. Лиз и Джейми тръгнаха преди останалите. Час по-късно Питър щеше да докара Керъл и момичетата. Лиз носеше видеокамерата на Джак и един фотоапарат Никон. Джейми се регистрира на входа на стадиона и получи състезателен номер. Навсякъде около тях имаше деца като него — някои от тях бяха много по-сериозно увредени от него, а голяма част от тях се придвижваха с инвалидни столове. За Лиз това беше позната гледка и тя с вълнение наблюдаваше щастието и радостното очакване, изписани по личицата им. Джейми едва изчака първото състезание, а когато застана на старта за стометровото бягане, изведнъж се обърна към майка си и я погледна, обхванат от паника.

— Не мога — задавено промълви той. — Не мога, мамо.

— Напротив, можеш — тихичко го увери тя, стиснала ръката му. — Знаеш, че можеш, Джейми. Не е важно дали ще спечелиш, тук си, за да се забавляваш, скъпи. Единственото, което се иска от теб, е да си прекараш добре. Това, е всичко. Просто се опитай да се отпуснеш и да се забавляваш.

— Не мога да го направя без татко.

Лиз не беше подготвена за това и очите й се напълниха със сълзи.

— Татко би искал ти да си прекараш добре. Това участие означава много за теб, а навремето означаваше много и за него. И ако спечелиш отново почетна лента, ще се почувстваш много по-добре.

Лиз говореше с разтреперан глас и се опитваше да се пребори със сълзите си, но този път Джейми не ги забелязваше.

— Не искам да участвам без него — заяви той и избухна в сълзи, заровил глава на гърдите на майка си.

Лиз за миг се запита дали няма да е по-разумно, ако му позволи да се откаже. Но и това участие, подобно на всяко нещо, с което се сблъскваха напоследък, бе непоносимо болезнено само в началото. С времето човек привикваше с болката и в душата му се надигаше удовлетворение от поредната постигната победа.

— Защо не опиташ поне една дисциплина? — разумно предложи Лиз, като продължи да го притиска към себе си и да гали с ръка косицата му. — Виж дали ще ти хареса. Ако след това решиш, че не желаеш да участваш повече, ще останеш при мен на трибуните, или пък веднага ще се приберем у дома. Но участвай поне в едно от състезанията.