допусна да се държите безразсъдно и да нараните някого, Питър!
— Добре, мамо, чух те!
Той беше възмъжал доста през изминалата година, но не достатъчно. Все още бе твърде млад, а някои от приятелите му се държаха твърде глупаво и безразсъдно — факт, който винаги бе предизвиквал тревога в душата й. Не можеше да допусне някое дете да бъде наранено в техния басейн. Бяха преживели достатъчно през тази година и тя не се страхуваше да наложи недвусмислени ограничения на него и на приятелите му.
Лиз се качи в стаята си, за да поработи, защото на следващия ден й предстоеше ранно явяване в съда. Беше уморена и раздразнителна и искаше да се наспи добре през нощта.
На обяд на следващия ден тъкмо си тръгваше от съда, когато клетъчният й телефон иззвъня. Беше Керъл и Лиз се спря на стълбите пред съдебната палата, за да проведе разговора.
— Трябва веднага да си дойдеш у дома — с ясен глас изрече Керъл, а Лиз усети, че се напряга. Керъл говореше по този начин само когато някое от децата е пострадало или е възникнал някакъв друг сериозен проблем.
— Какво се е случило? Злополука? — Досети се преди още Керъл да й е казала.
— Става дума за Питър. Днес имаше почивен ден и няколко от приятелите му дойдоха на гости…
Лиз я прекъсна по средата на изречението с пронизителен глас, който прозвуча странно дори и в собствените й уши, но нервите й вече не бяха толкова здрави както преди.
— Какво се случи?
— Все още не знаем. Скочи в басейна и мисля, че си удари главата. Линейката е вече тук.
— Кърви ли? — В този момент в главата на Лиз изплува образът на окървавения Джак, прострян на пода на кантората им. Кръвта за нея вече означаваше нещастие.
— Не — отвърна Керъл със спокойствие, каквото изобщо не изпитваше. Никак не й се искаше именно тя да я информира за злополуката, но знаеше, че трябва да го стори. — В безсъзнание е. — Сърце не й даде да каже на Лиз, че синът й може би е със счупен врат. Лекарите все още не можеха да поставят сигурна диагноза. — Ще го закарат в Марин дженерал. Можеш да отидеш направо там. Лиз, съжалявам.
— Всички други добре ли са? — Лиз вече тичаше към колата си.
— Никой друг не е наранен. Единствено Питър.
— Той ще се оправи ли?
Никой не знаеше със сигурност. Дворът беше пълен с парамедици. В момента, в който зададе въпроса, Лиз чу сирената на линейката, която откарваше сина й.
— Така смятам. Не зная много, Лиз. Наблюдавах ги… предупредих ги… — Керъл заплака, а Лиз запали колата, прекъсна разговора и потегли, молейки се детето й да се оправи.
Трябваше да се оправи. Не можеха да преживеят още една трагедия, не можеха — да не дава Господ! — да загубят и него. Тя просто не би могла да го понесе.
Лиз караше към болницата с възможно най-високата позволена скорост, като внимаваше да не пресече отново на червено и се оглеждаше внимателно, за да не блъсне някой пешеходец. Спря на болничния паркинг малко след като Питър бе приет в спешното отделение. Спешно го бяха откарали в травматологията и от регистратурата насочиха Лиз към отделението веднага щом я видяха.
Тя се затича по коридорите, оглеждайки се за Питър. Видя го в мига, в който влезе в травматологията. Беше целият мокър, лицето му беше сиво на цвят. Лекарите му подаваха кислород и трескаво работеха около него. Бяха твърде заети, за да й обърнат внимание, но една от сестрите на бързо й обясни какво става. Синът й имаше тежко нараняване на главата и вероятна фрактура на няколко прешлена. Щяха да му направят рентгенова снимка веднага щом успеят да го стабилизират достатъчно. В момента го обграждаха с всевъзможни апарати и монитори и включваха интравенозни системи в ръцете му.
— Той ще се оправи ли? — попита Лиз, без да сваля очи от сина си. Беше обхваната от силна паника. Питър сякаш умираше и тя изобщо не беше сигурна, че това наистина няма да се случи.
— Все още не знаем — отвърна искрено сестрата. — Лекарят ще говори с вас веднага щом го прегледа.
На Лиз й се искаше да го докосне, да му каже нещо, но не можеше дори да се доближи до него. Продължи да стои неподвижно на мястото си и да се опитва да се пребори с обхваналата я паника.
Вкараха преносим рентгенов апарат в стаята. Лекарите бяха разрязали банските му гащета и Питър лежеше чисто гол на леглото.
Направиха рентгенова снимка на главата и врата му. Майка му наблюдаваше как лекарите преглеждат всеки негов орган и крайник. Стоеше отстрани, гледаше детето си и плачеше.
Стори й се, че измина цяла вечност преди един лекар в хирургически зелен екип да се приближи до нея. На врата му висеше слушалка. Той се зае да й обясни положението със сериозно и строго изражение. Беше висок, тъмните му очи гледаха мрачно, но посивелите му слепоочия й вдъхнаха надежда, че той може би си разбира от работата.
— Как е той? — отчаяно попита Лиз.
— В момента не е добре. Все още не сме съвсем сигурни колко сериозна е травмата на главата и какви биха били евентуалните последици от нея. Възможностите са много. В момента сме сигурни, че ударът е причинил значителен мозъчен оток. След няколко минути ще му направим електрокардиограма и скенер. Състоянието му в голяма степен зависи от това колко скоро ще дойде в съзнание. Мисля, че по отношение на вратните прешлени може да е извадил късмет. Когато го докараха, си помислих, че вратът му е счупен, но сега ми се струва, че съм се заблудил. Само след минута ще донесат готовите снимки. Беше виждал много подобни злополуки, основно с момчета на неговата възраст, наранили се по непредпазливост при невнимателно гмуркане и рискови скокове във водата. Това хлапе обаче май бе извадило късмет. Нямаше парализа на крайниците и, доколкото можеха да съдят, бе запазил напълно подвижността си. Пет минути по-късно от рентгеновите снимки стана ясно, че има съвсем лека фрактура — с дебелината на човешки косъм — на четвърти шиен прешлен, но гръбначният мозък не беше засегнат. Сега вече можеха да насочат всичките си усилия към травмата на главата.
Преди да го отведат, Лиз успя, наистина само за миг, да се доближи и да го докосне. Искаше да му каже, че го обича, но Питър все още беше в безсъзнание и не можеше да я чуе.
Измина почти цял час, преди да го върнат в отделението. Кожата му все още беше сивкава на цвят, а лекарят, който отново се приближи до нея, не изглеждаше особено доволен. Лиз вече бе научила, че той е главен лекар на травматологичното отделение и се казва Бил Уебстър.
— Вашият син е претърпял много сериозно сътресение на мозъка, госпожо Съдърланд. И отокът е дяволски голям. За момента не можем да направим много — ще чакаме и ще го наблюдаваме. Ако отокът продължи да се увеличава, ще трябва да го отворим, за да намалим налягането.
— Искате да кажете, че ще се наложи мозъчна операция? Лиз изглеждаше ужасена. Лекарят само кимна в отговор. — Той ще… той… — Беше толкова паникьосана, че не можеше дори да формулира въпроса, който искаше да му зададе.
— Все още не знаем. Твърде много неизвестни има в това уравнение. Ще го оставим в покой за известно време и ще видим какво ще стане.
— Може ли да остана при него?
— Стига да не ни се пречкате и да не се опитвате да го местите. Сега е изключително важно да остане в пълен покой.
Лекарят говореше така, сякаш пред него стоеше не майка, а враг на момчето и тя мигновено изпита враждебност към този човек. Той очевидно беше твърде суров и не притежаваше никакъв такт и състрадателност. Лиз го намрази на часа. Той обаче несъмнено правеше всичко възможно, за да спаси Питър, и този факт донякъде компенсираше проявената от него безчувственост.
— Няма да ви се пречкам — тихо го увери тя.
Показа й къде да седне. Лиз придърпа един стол към леглото на Питър и мълчаливо хвана ръката му. На единия му пръст имаше уред, отчитащ притока на кислород, а навсякъде около него светеха разни екрани, които отчитаха сърдечния ритъм и мозъчната му дейност. За момента поне състоянието му изглеждаше стабилно.
— Къде бяхте, когато това се е случило? — с някак обвинителен тон я попита лекарят и на Лиз й се прииска да го зашлеви през лицето.
