— Така смятат лекарите. Дойде в съзнание едва преди няколко часа, но сега вече говори. В един момент си помислих… — Не можеше дори да изрече думите. Керъл само кимна с насълзени очи. И тя си бе мислила същото и когато Лиз не се обади повече, нито пък се прибра от болницата, тя почти повярва, че ще се случи най-лошото. — След малко се връщам при него. Ще се кача горе да си взема някои неща.
— Защо не преспиш тук? Изглеждаш изтощена, Лиз. Добре е да си починеш, ако смяташ да прекараш и утрешния ден при него.
— И лекарят ме посъветва същото, но аз искам да съм при него тази нощ. Вярно, че е на седемнадесет години, но сигурно и той изпитва страх. Освен това страда от силно главоболие.
— Бедното дете… Какъв ужасен начин да прекара края на лятото. Мислиш ли, че ще може да тръгне на училище през септември?
— Все още не знаем… Училището беше най-малкият проблем на Питър в момента. През целия изминал ден състоянието му беше ужасяващо. На Лиз й се струваше, че е била прегазена от експресен влак, толкова разбита се чувстваше. А и изглеждаше ужасно и Керъл се преизпълни със съчувствие към нея.
Лиз бавно се качи на горния етаж и влезе да целуне Джейми за лека нощ, но той вече спеше дълбоко. Момичетата също си бяха легнали. Къщата изглеждаше странно притихнала без Питър.
Лиз влезе в стаята му и приседна на леглото. Имаше намерение да опакова в една чанта най- необходимите за престоя й в болницата неща, но внезапно установи, че няма сили да се помръдне. Можеше да мисли единствено за трагедията, с която се бяха разминали на косъм. Проплака от облекчение.
Минаваше единадесет, когато най-сетне опакова принадлежностите си в една чанта, а в полунощ се върна в болницата при Питър. Беше се забавила с няколко минути, за да позвъни на майка си, която бе посрещнала с ужас новината за злополуката с Питър.
— Мили боже, ще се оправи ли? — със задавен глас я бе попитала тя, а Лиз я бе уверила, че всичко ще бъде наред, и й бе обещала, че Питър ще й позвъни лично, когато се почувства по-добре.
Питър беше буден, когато Лиз се върна в болницата, а състоянието му продължаваше да се подобрява. Когато Лиз влезе в интензивния сектор, го завари да разговаря почти нормално с една от сестрите.
— Здрасти, мамо — поздрави я той в мига, в който я видя. — Как е Джейми?
— Добре е. Всички ми поръчаха да ти предам, че те обичат. Искаха да дойдат и да те видят. Едва успях да ги убедя да изчакат още малко.
Сестрата й приготви едно легло в ъгъла на чакалнята. Лиз си легна с костюма, с който бе облечена, и се зави с едно одеяло. Бяха й обещали да я събудят, ако Питър има нужда от нея, или пък ако състоянието му започне да се влошава. Всички обаче я бяха уверили, че не очакват проблеми оттук нататък. Жизнените му показатели бяха добри, а той вече не спираше да говори.
Лиз тъкмо се унасяше в сън, когато зърна Бил Уебстър да влиза в стаята. Тя рязко се изправи, обхваната от паника. Погледна го, а сърцето й подскочи чак в гърлото й. Той бе сменил зеления хирургически екип със сив. Не изглеждаше особено привлекателен в него.
— Какво става?
— Нищо. Той е добре. Не исках да ви изплаша така. Просто наминах да проверя дали нямате нужда от нещо… от приспивателно например…
Той като че ли се поколеба, а тя изведнъж си даде сметка, че този мъж е изключително грижовен и човечен и изпита силна благодарност заради онова, което бе направил и продължаваше да прави за Питър.
— Добре съм, но ви благодаря за загрижеността — рече Лиз, започвайки бавно да се успокоява. — Освен това искам да ви благодаря за всичко, което направихте. Мисля, че ще мога да заспя и без приспивателно.
Изглеждаше ужасно уморена, но това изобщо не го изненадваше. Жената бе преживяла един изключително мъчителен ден.
— Радвам се, че момчето се оправя толкова бързо. — Той като че беше напълно искрен.
— Аз също. Не съм сигурна, че щяхме да оцелеем, ако нещо се бе случило с него.
— Съпругът ви дълго време ли боледува? — попита той.
Кой знае защо бе решил, че човекът е бил болен от рак, но тя отрицателно поклати глава.
— Беше застрелян от съпруга на една наша клиентка сутринта на Коледа.
Някакъв спомен изплува в главата му и той кимна. Не можеше да измисли какво би могъл да й каже в момент като този и можеше само да предполага какво бе преживяла тогава.
— Съжалявам — промълви глухо. — Спомням си, че гледах репортажа по новините…
След това загаси осветлението в чакалнята и излезе. Беше му трудно да не се възхищава на тази жена. Въпреки сполетялото я нещастие, тя бе успяла да запази разсъдъка си, държеше се съвсем адекватно и продължаваше да работи и да се грижи за децата си. Отиде отново да провери състоянието на Питър и се усмихна, когато го видя. Неговото възстановяване бе истински дар за майка му и тя напълно го заслужаваше. Много повече, отколкото Бил Уебстър можеше да си представи. Но и онова, което знаеше, му беше достатъчно. Момчето се справяше добре.
Бил се усмихна на себе си и се върна в кабинета си, за да разпише някои документи. Обичаше дни като този; дни, в които печелеше в битката за живота на пациентите си. Днешният ден беше един от онези дни, които го изпълваха с доволство заради работата, с която си изкарваше прехраната. Този път съдбата се бе отнесла благосклонно към пациента.
Той се облегна назад и затвори за миг очи. После отново ги отвори и подписа документите пред себе си. Очакваше го дълга нощ, но нямаше нищо против.
Този път нещата се бяха подредили както трябва и Бил Уебстър беше доволен.
Глава седма
Лиз поспа няколко часа в чакалнята, където я остави Бил Уебстър, и се върна край леглото на сина си още преди той да се е събудил. А когато отвори очи, Питър се оплака от ужасно главоболие и от силна болка във врата.
В шест часа сутринта Уебстър влезе, за да провери състоянието му. Беше го проверявал на всеки час през изминалата нощ. Не забеляза нищо обезпокоително. Неврохирургът мина през отделението по-късно сутринта и остана доволен от онова, което видя. Сподели с Лиз, че синът й е голям късметлия.
Тя помогна на сестрите да го изкъпят. После му включиха системите отново, а в ранния следобед Лиз за малко се прибра у дома. Другите деца продължаваха да се тревожат за Питър. Момичетата я засипаха с въпроси в момента, в който я видяха, но Лиз веднага забеляза, че Джейми не се вижда никъде. Попита Керъл за него, а тя й отговори, че не го е виждала от закуска. Лиз веднага се зае да го търси и го намери да си седи тихичко в стаята.
— Здрасти, миличък, какво правиш тук съвсем самичък? — Лиз се разтревожи за него, особено след като той я погледна и тя видя мъката, изписана в очите му. Сърцето й натежа като камък. Тя седна до него на пода и хвана ръцете му. — Питър ти изпраща много поздрави. Той ще се опита да оздравее по-бързо, за да си дойде у дома.
Джейми обаче само поклати глава, две сълзички потекоха по лицето и капнаха в скута му.
— Не, няма. Той си е отишъл. Също като татко. Миналата нощ го сънувах.
— Погледни ме — рече Лиз, нежно извърна лицето му към нейното и го погледна право в очите. — Не те лъжа, Джейми. Питър ще се оправи. Наранил е врата си и в момента носи гипсова яка и страда от ужасно, ама наистина ужасно главоболие. Аз обаче ти обещавам, че той ще се върне у дома.
Последва дълго мълчание, по време на което детето напрегнато се взираше в очите й.
— Може ли да го видя?
Питър все още изглеждаше доста страшничко — от него стърчаха всевъзможни тръбички, мониторите присветваха и писукаха непрекъснато, но Лиз започна да се пита дали няма да е по-добре за Джейми сам да се увери, че брат му е жив.
— Ако наистина искаш. Но около него има много машини, които издават странни звуци, а от ръцете му стърчат тръбички.
— Какви тръбички? — с любопитство попита Джейми, но вече не изглеждаше толкова уплашен.
— Приличат на сламки. — Приликата беше достатъчно близка.
