Аз просто не исках да нахалствам прекалено. За Джейми обаче е особено важно да може да види Питър.
— Доведете го още утре.
— Благодаря ви. — Лиз бе трогната от думите и държанието му и не бе сигурна как точно да изкаже благодарността си.
Тя се върна при Питър и остана при него докато той заспа. След това Лиз излезе в чакалнята и легна на кушетката. В стаята беше тъмно, но тя бе все още будна, когато Бил отвори вратата и я погледна. Не можеше да разбере дали е заспала, а никак не му се искаше да я притеснява. Остана дълго до вратата, загледан в нея, а след това я повика.
— Лиз?
За пръв път се обръщаше към нея на малко име и тя рязко седна в леглото, уплашена отново за Питър.
— Какво има? — Лиз пусна крака на пода и изрита одеялото, предоставено й от сестрите.
— Няма нищо. Всичко е наред. Извинявай. Не исках да те изплаша. Исках само да проверя дали си добре… Помислих си, че може би ти се пие чай или нещо друго. — Беше вече полунощ и Бил реши, че не е уместно да й предлага кафе. Той беше на работа, но тя все пак трябваше да поспи. — Събудих ли те? — попита в тъмното той, изпитвайки вина загдето я беше обезпокоил. Но от доста време мислеше за нея и му се искаше да си поговорят.
— Не, бях будна. Вече не мога да спя така добре както преди… — Думите й заглъхнаха, но и двамата разбраха за какво говори. — Бих могла да пийна чаша чай. Или супа. Или нещо друго.
По-нататък по коридора, близо до кабинета му, имаше автомат за топли напитки. Лиз вече бе купувала от там супа и чай. Тя обу обувките си и го последва по коридора. Бил обаче предложи лично да й направи чаша чай в кабинета си.
Лиз се настани на един стол. Дрехите й бяха омачкани, косата й не бе сресана, но той като че ли не обръщаше внимание на тези неща. Беше работил цяла нощ и изглеждаше по-зле и от нея.
— Какъв вид право практикуваш? — попита той докато Лиз отпиваше от горещия чай.
— Семейно право… бракоразводни дела…
Той кимна с разбиране.
— И аз имам малко опит в тази област… но това беше отдавна. — По всичко личеше, че спомените му за онова време не са особено приятни, но той все пак успя да се усмихне с тъга.
— Разведен ли си? — попита Лиз и той кимна в отговор. — Деца?
— Нямам. Не ни остана време. Бях стажант, когато се оженихме, а тя беше специализант. Някои хора успяват да имат деца в този период от живота си, но на мен ми се струваше глупаво. Исках да съм сигурен, че когато реша да имам деца, ще разполагам и с достатъчно свободно време, за да бъда до тях и да им се радвам. Нали разбираш… — той се усмихна — може би когато стана на около осемдесет…
Имаше приятна усмивка, а очите му бяха много по-топли, отколкото бе решила при първата им среща. Тогава Лиз бе изпитала към него силна антипатия. Беше й се сторил твърде груб, безцеремонен и безчувствен, но сега изведнъж си даде сметка, че мислите му обикновено са заети от далеч по-сериозни неща — като спасяване на човешки животи например — и понякога се налага възможно най-бързо да получи нужната му информация за пострадалия пациент, защото в неговата работа всяка секунда е от значение. Предишния ден се бе държал с нея рязко и строго, а сега се проявяваше като изключително приятен и внимателен събеседник.
— Разведен съм от десет години — довери й той, съобщавайки информация, за която тя не бе питала.
Но при нея обикновено ставаше така. Клиентите й винаги й казваха повече, отколкото й бе необходимо, но понякога това бе от голямо значение в работата й. Този път обаче Лиз установи, че й се иска да научи повече за него.
— И нямаш желание да се ожениш повторно? — с интерес попита тя.
— Почти никакво. А и нямам време. Струва ми се, че бракът ми ме излекува от всички илюзии. Разводът ни беше доста неприятен. Тя имаше любовна връзка с главния специализант, моя шеф, а това ми се отрази доста зле. Всички в болницата научиха доста преди мен и започнаха да ме съжаляват. Впоследствие те се ожениха и си родиха три деца. Тя се отказа от медицината, която май й беше само хоби по време на специализацията. Двамата с нея бяхме много различни.
Най-меко казано.
— Съпругът ми и аз работихме заедно в продължение на осемнадесет години и се разбирахме чудесно. Добре е, когато съпрузите имат едни и същи интереси — тихо заключи Лиз, опитвайки се да не мисли за Джак. Беше изморена и твърде уязвима и знаеше, че ще се разплаче веднага щом Бил започне да я разпитва за Джак.
— Ако трябва да бъда напълно откровена, той обичаше семейното право повече от мен самата. Аз винаги съм си падала повече по филантропията и безнадеждните каузи и все ми се иска да се изправя в защита на онеправданите. Той обаче беше изключително прагматичен и знаеше къде се печелят добри пари. И имаше право да настоява да работим в тази област на правото, защото имаме пет деца, за които да се грижим.
— А сега? Продължаваш ли да се занимаваш с бракоразводни дела? — Тя кимна утвърдително. — Защо? Би могла да се занимаваш с онова, което желаеш.
— Не съвсем. — Лиз се усмихна. — Аз все още имам същите пет деца, а сега краката им са по-големи, а обувките — по-скъпи. Както и образованието им. Не е толкова далеч денят, когато четирите по-големи деца ще постъпят в колеж. Джак беше прав. Семейното право е много доходно, макар че понякога ме потиска. При разводите виждам хората в най-лошата им светлина. И най-приятните ми клиенти се превръщат в чудовища, когато бившите им половинки ги разгневят. Но аз чувствам, че съм длъжна да продължа да работя в тази област. Заради паметта на съпруга ми. Той положи много труд, за да създаде кантората, и аз не мога да се откажа от всичко просто ей така.
Не можеше да се откаже от кантората, от децата, от къщата им, от съвместните им отговорности. Всичко вече лежеше изцяло на нейните плещи и Бил чудесно съзнаваше каква огромна отговорност е това.
— Обмисляла ли си някога възможността да се посветиш на някоя друга област от правото? — попита Бил заинтригуван.
Тя беше умна, човечна и много красива. Излъчваше топлота и сърдечност, които силно му допадаха, а сърцето му не можеше да остане безучастно към любовта, която тази жена изпитваше към сина си.
— Понякога ми се иска да се захвана с нещо друго — кимна тя. — Но не много често. А ти?
Лиз го погледна, а той си сипа още малко кафе и поклати отрицателно глава.
— Никога. Обичам работата си. Напрежението понякога е нетърпимо, решенията трябва да се вземат за части от секундата и трябва непременно да са верни и целесъобразни. Залозите в нашата работа са изключително високи и няма място за грешки. Това ме принуждава да бъда на висота през цялото време. Обичам да работя по този начин.
— На мен ми звучи като постоянно изкачване. Всеки ден трябва да покоряваш Еверест, а това сигурно е ужасно мъчително понякога.
Лиз си мислеше за Питър и за това колко лесно можеха да го загубят предишния ден. Мислеше си и за двете деца, които бяха починали по-рано тази вечер.
— Твърде често е ужасно мъчително — въздъхна Бил. — Мразя да губя.
— И Джак беше такъв. — Лиз се усмихна. — Аз самата не го преживявам толкова навътре, но той възприемаше като лична обида всяка загуба в съда. Държеше да печели винаги и вероятно именно този негов стремеж му коства живота. Отнесе се много сурово към един мъж, който просто превъртя от наложеното му съдебно решение. А аз се боях точно от това… дори го предупредих… но той не ми повярва. Предполагам, че никой не би могъл да предвиди онова, което се случи. Съпругът на нашата клиентка направо откачи. Уби съпругата си, моя съпруг, а след това се застреля в кантората ни.
Докато разказваше, отново си припомни кошмарната сцена и за секунда затвори очи. Бил я наблюдаваше внимателно.
— Ти и децата сте преживели неописуем кошмар — отбеляза той, преизпълнен със съчувствие.
