— И все още ни е трудно. Ще ни е нужно много време, за да го преодолеем, но вече се справяме по- добре. Бяхме женени деветнадесет години, а това не се забравя за няколко месеца. Бяхме щастливи в продължение на много години.
— Имали сте късмет — тихо рече той.
Никога не бе изпитвал такива чувства към друг човек. Не бе обичал така дори и жената, за която се бе оженил, нито пък другите две, с които бе живял след нея. С течение на годините постепенно се бе отказал да търси идеалната жена. Различни жени се появяваха за малко в живота му и изчезваха без особени сътресения, а той така и не можа да се привърже към нито една от тях. Неангажиращите връзки му се струваха далеч по-прости и безопасни. Не изпитваше потребност от нищо повече.
— Имахме голям късмет — повтори Лиз, а след това се изправи и му благодари за чая. — Мисля, че трябва да се опитам да поспя малко преди Питър да се е събудил. Утре сутринта възнамерявам да прескоча за малко до кантората, а след обяд ще се върна заедно с Джейми.
— Ще бъда тук. — Бил й се усмихна и й напомни, че иска непременно да се запознае с Джейми.
Лиз се поспря на вратата, обърна се и го погледна. От очите й струеше скръб и тъга. Както вече му бе казала, кошмарът, причинен от смъртта на Джак, все още не бе свършил за нея.
— Благодаря ти, че ме изслуша. Това помага понякога.
— Винаги помага, Лиз.
Но той не го бе направил само заради тази жена. Харесваше му да разговаря с нея. Харесваше и момчето. Съжаляваше единствено, че е трябвало да понесат толкова много мъка.
Лиз се върна на кушетката в чакалнята, но дълго не можа да заспи. Мислеше си за Бил и за самотния му живот, изпълнен единствено с всеотдаен труд. Този начин на живот не й се струваше кой знае колко удовлетворителен, но напоследък и нейният не го биваше кой знае колко — беше посветен единствено на работата и децата. Най-накрая Лиз заспа и сънува Джак, а той като че ли се опитваше да й каже нещо. Сочеше й нещо и се опитваше да я предупреди, а когато се обърна, Лиз видя Питър да скача от трамплина в празния бетонен басейн.
Събуди се, обхваната от паника, примесена с познатото чувство на безнадеждна тъга. Всяко едно събуждане криеше в себе си онзи ужасен миг, когато тя си спомняше, че в живота й се бе случило нещо особено трагично. А в следващия момент осъзнаваше, че Джак вече не е между живите. След всичките тези месеци все още мразеше първите мигове на всяко събуждане. Ето защо толкова трудно заспиваше вечер — знаеше, че на следващия ден ще се събуди отново, за да се изправи лице в лице с жестоката действителност.
Лиз среса косата си, изми лицето и зъбите си, но въпреки това продължаваше да се чувства мърлява и неспретната. Питър беше буден, когато тя се върна в интензивното. Умираше от глад и се оплакваше, че не му носят нищо за ядене. В края на краищата му сервираха купичка овесени ядки, която той посрещна с недоволна гримаса.
— Отврат! — възкликна момчето, сякаш беше на пет, а не на седемнадесет години. — Това е истинска отврат!
— Бъди добро момче и си изяж всичко. Ще ти се отрази добре — сгълча го Лиз, но той стисна здраво зъби и устни. Лиз се разсмя и остави лъжицата. — И какво би предпочел вместо тази каша?
— Искам гофрети.
Питър говореше за гофретите, които тя приготвяше, макар че Лиз съвсем съзнателно бе престанала да ги прави след деня, в който умря Джак. Просто не можеше. И децата я разбираха. Всички те много обичаха гофрети, но никога не повдигнаха този въпрос пред нея. Този път обаче Питър очевидно бе забравил. — И бекон — додаде той. — Мразя овесена каша.
— Зная, че я мразиш. Може би по-късно днес ще започнат да ти дават истинска храна. Ще разговарям с доктор Уебстър.
— Мисля, че той те харесва — Усмихна се Питър на майка си.
— Аз също го харесвам. Той ти спаси живота. А това е най-добрият начин да ме впечатли.
— Исках да кажа, че той наистина те харесва. Видях го да те наблюдава вчера.
— Мисля, че имаш халюцинации, но въпреки това си много сладък… макар че не желаеш да си изядеш закуската.
— Ако те покани да излезете, ще се съгласиш ли? — с усмивка я подкачи Питър.
— Не ставай смешен! Той е лекар, а не някакъв Ромео. Това падане на глава май доста ти е размътило мозъка.
Лиз бе развеселена от думите му, но в действителност не им обърна кой знае какво внимание. Бил Уебстър беше приятен мъж и те двамата си бяха поговорили сърдечно предишната вечер, но това не означаваше нищо и за двамата.
— Ще се съгласиш ли, мамо? — продължи да упорства Питър, но Лиз се разсмя, отказвайки да приеме въпроса сериозно.
Не беше и нужно. Думите на Питър звучаха просто абсурдно.
— Не, няма. Не проявявам интерес към когото и да било. А и той не се интересува от мен. Така че престани да ни сватосваш, а се съсредоточи върху по-бързото си оздравяване.
Лиз помогна на сестрите да го изкъпят, а след това отиде в кантората. Джийн бе направила и невъзможното, за да реши всички неотложни въпроси, а и периодът, за техен късмет, не бе особено натоварен. Беше средата на август и повечето хора бяха във ваканция.
След обяд Лиз се върна у дома, за да види децата и да вечеря с тях. Няколко пъти разговаря с Питър по телефона, който беше в приповдигнато настроение. Няколко негови приятели наминали да го видят и му занесли и нещо за ядене. Той и Джесика се бяха разделили през юни и в момента в живота му нямаше момиче, което да се суети около него, но той не тъгуваше — вниманието на приятелите му беше достатъчно. Най-накрая Лиз намери няколко свободни минути, за да позвъни на Виктория и на майка си. Беше разговаряла и с двете непосредствено след злополуката и сега с удоволствие щеше да им съобщи добрите новини. Майка й, както обикновено, започна със страховитите си предсказания за възможни усложнения и неочаквани последици, а Виктория простичко я попита дали би могла да й помогне по някакъв начин. За момента обаче нямаше какво да се прави. Въпреки това Лиз с удоволствие си поговори с нея — гласът на Виктория й помогна да се поразтовари малко. А след тази кратка почивка тя се върна отново към папките, отрупали бюрото й.
След като вечеряха у дома, Лиз взе един душ, преоблече си и каза на Джейми да се обува. Щеше да го води на свиждане при брат му. Беше помолила момичетата да изчакат още един ден, защото знаеше, че неспирните им приказки, шумният им смях и добронамереното суетене около леглото на Питър щяха да изцедят напълно силиците му. Но посещението на Джейми беше колкото заради Питър, толкова и заради него самия. Лиз знаеше, че детето изпитва отчаяна потребност да се увери, че Питър е добре.
Джейми мълча през целия път. Извърнал глава, се взираше през прозореца и Лиз си помисли, че детето изглежда притеснено. А когато спряха на паркинга пред болницата, той се извърна към нея и я попита направо:
— Ще бъде ли страшно, мамо?
Джейми беше напълно искрен с нея. Въпросът му я трогна и тя реши, че е длъжна да му отвърне по същия начин.
— Може би малко. Болниците по начало са малко страшнички. Пълни са с хора и машини, които издават странни звуци. Но Питър не е страшен. — По лицето му имаше само няколко синини и охлузвания. — На врата му има една специална гипсова яка, а той лежи в голямо легло, което може да се вдига и сваля чрез един бутон.
— А той ще се върне ли пак у дома?
— Да, миличък, съвсем скоро. Преди да тръгнете на училище.
— Това скоро ли е? — Джейми не можеше добре да се ориентира във времето и си го знаеше.
— След няколко седмици — обясни му тя. — Може дори и по-скоро. В болницата има един много добър доктор, който иска да се запознае с теб. Казва се Бил.
— А ще ми слага ли инжекция?
Джейми изглеждаше паникьосан. За него това посещение в болницата бе не толкова приключение, колкото трудно изпитание, но той бе готов да премине през него и да направи каквото е нужно, но на всяка
