— Ще ми позволят ли да го видя?
В интензивното отделение не се допускаха деца, но тя реши да поговори с Бил Уебстър и да се опита да му разясни положението. Беше й казал, че тази вечер отново ще е дежурен, а тя бе обещала на Питър, че ще се върне да прекара нощта в болницата.
— Ще попитам — обеща Лиз, а после нежно притисна детето към себе си. — Обичам те, Джейми. Всичко ще се оправи, ще видиш.
— Обещаваш ли, че той няма да си отиде като татко?
— Обещавам — отвърна Лиз, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Случилото се се отразяваше мъчително на всички тях. Не само на нея.
— Честна дума? — попита той, вдигнал нагоре малкото си пръстче. Лиз отвърна на жеста и двамата преплетоха пръсти.
— Честна дума. Тази вечер ще поискам от доктора позволение за твоето посещение. А защо днес следобед да не позвъним в болницата, за да можеш да поговориш с Питър?
Очите на Джейми светнаха от радост.
— Може ли?
— Разбира се — обеща Лиз и в този момент си даде сметка, че един телефонен разговор с Питър ще се отрази добре и на сестрите му.
Джейми слезе с нея на долния етаж, а тя събра момичетата край себе си, избра номера на болницата и поиска да я свържат с интензивното на травматологичното отделение.
Гласът на Питър прозвуча дрезгав и слаб, но, предвид обстоятелствата, той говореше почти нормално. Обеща на всички да си дойде у дома възможно най-скоро и нареди на сестрите си да бъдат послушни в негово отсъствие. След това предупреди Джейми да бъде особено внимателен в басейна, обясни му, че той самият бе постъпил много глупаво и непредпазливо и го помоли никога да не прави като него.
— Липсвате ми — изведнъж рече той и заговори като малко хлапе. Лиз, която слушаше от другия телефон, долови сълзите, напиращи в гласа му. — Ще се върна у дома веднага щом мога.
— Мама ми обеща да попита дали ще ми позволят да ти дойда на свиждане — гордо го информира Джейми, а Питър сякаш остана доволен от чутото.
В този момент се обади и Лиз, за да му каже, че ще се върне при него в болницата след няколко часа. Обясни му, че ще остане да вечеря с децата, но това само в случай, че той наистина се чувства добре.
— Всичко е наред, мамо. Може ли да ми донесеш нещо за ядене?
— Какво например? — Той все още беше на системи, а за днес след обяд предвиждаха да започнат да го захранват с Jell-O3. Питър не беше особено ентусиазиран от тази перспектива.
— Чийзбургер.
Майка му се разсмя.
— Ти май наистина се чувстваш значително по-добре. — Лиз си припомни предишния ден, когато той лежеше неподвижно пред нея, а тя го умоляваше да отвори очи и да й каже нещо. — Мисля, че ще ти се наложи да поизчакаш още няколко дни, миличък.
— Предположих, че ще ми кажеш точно това. — В гласа му се усещаше разочарование.
— До скоро.
Лиз се върна при другите деца и Джейми веднага се настани в скута й, но сега вече не изглеждаше толкова разстроен. Разговорът с Питър му се бе отразил добре. След известно време Джейми излезе да си играе на двора, а Лиз се обади в кантората. Според Джийн там всичко било спокойно. Тя бе успяла да отложи едно явяване пред съда и да отмени няколко среши, премествайки ги през идната седмица. Лиз обаче отново си даде сметка, че цялата работа лежи единствено на нейните рамене. Нямаше кой да я замести в случаи като този и да поеме делата й. Всичко падаше на нейния гръб. Децата, работата, злополуката с Питър и трагедията, която щеше да ги сполети, ако той не бе оцелял. Това беше огромен товар. Тежко бреме и отговорност.
Тази мисъл не я напусна през целия път до болницата.
Бил Уебстър отново бе застъпил дежурен и макар да се усмихна, когато я видя, изглеждаше измъчен и само й махна с ръка. Едва след час се появи в интензивното, за да види Питър и да си побъбри с нея.
— Как е нашият пациент днес?
— Помоли за чийзбургер. Аз лично смятам, че това е добър знак, нали? — попита Лиз и отметна кичур червена коса от очите си. Тя внимателно разтриваше раменете на Питър, който все още страдаше от силно главоболие. Лекарите обаче вече му бяха предписали някакви болкоуспокоителни, които, поне до известна степен, облекчаваха болката.
— Мисля, че това е отличен знак. Хайде да го отложим за утре, а, Питър?
— Наистина ли? — Питър изглеждаше изключително доволен.
— Мисля, че вече си готов. След няколко дни ще започнем терапия на врата ти, а за целта е добре да си възвърнеш силите. Освен ако стомахът ти не протестира прекалено силно.
Това беше добра новина за Питър, който не бе харесал пудинга и бе отказал да изяде както него, така и бистрия бульон, който му бяха донесли.
Бил Уебстър провери нещо в картона на Питър, погледна внимателно мониторите и си отбеляза някои показатели, преди да излезе от отделението. Лиз го последва. Искаше да го помоли да позволи на Джейми да посети Питър следващия следобед.
— Искам да ви помоля за една услуга — предпазливо започна тя.
Този път Бил бе облечен в син екип, а косата му изглеждаше така сякаш не е била ресана дни наред. Той обаче през целия следобед се бе занимавал с пострадалите при тежка челна катастрофа — три деца и петима възрастни. Две от децата бяха починали вечерта. Лекарят беше уморен и потиснат и се радваше на бързото възстановяване на Питър.
— Зная, че в интензивното не се допускат деца — започна Лиз, а той кимна, проявявайки едва доловимо нетърпение. По негово мнение причините за това решение бяха повече от основателни — децата бяха приносители на всевъзможни зарази и бацили, а неговите пациенти не бяха достатъчно силни, за да се преборят с една силна инфекция. Лиз обаче го наблюдаваше със сериозно изражение. — Всички ние преживяхме много след смъртта на баща им — тя все още не бе изрекла молбата си, но знаеше, че трябва да го направи — и моят най-малък син е силно разстроен заради Питър.
— На колко години е той?
— Десет. — Тя се поколеба и го погледна, питайки се каква част от истината би могла да му каже. А след това реши да му се довери напълно. В края на краищата той бе спасил живота на Питър. — Той е със забавено развитие. Роди се преждевременно, полузадушен. В родилната зала му подадоха кислород, който обаче му причини някакви увреждания. Случилото се е много мъчително за него. Той е видял всичко вчера и сега си мисли, че Питър може да ни напусне, също като баща си. Мисля, че ще му е от полза, ако види брат си колкото е възможно по-скоро.
Последва продължително мълчание. Бил Уебстър я изгледа напрегнато, след което кимна в знак на съгласие. Беше сигурен, че тази жена и децата й бяха преживели тежки и мъчителни изпитания.
— Бих ли могъл да направя нещо, за да ви помогна? — внимателно попита той. — Съвсем сама мъкнете огромен товар на плещите си, нали?
Начинът, по който то изрече, я натъжи и очите й се напълниха със сълзи. Лиз се извърна за миг настрани, за да се овладее, преди да му отговори. Точно така реагираше и непосредствено след смъртта на Джак — добротата и съчувствието на хората сломяваха защитните й механизми и тя започваше да плаче.
— Само му позволете да види Питър — тихичко промълви Лиз.
— Когато пожелаете. Ами другите деца? Те как приемат случилото се?
Семейството очевидно бе преживяло мъчително убийството на бащата и Бил искаше да направи нещичко, за да облекчи участта им. В този миг той осъзна какво всъщност означава Питър за по-малките деца в семейството. А също и за Лиз. Това му помогна да разбере по-добре отношенията между двамата, на които бе станал свидетел предишния ден.
— Мисля, че момичетата разбират какво е положението, но те сигурно също биха искали да го посетят.
