— Никога не съм имала честта да нося съобщение на крал Койот — каза тя на куриера пред нея.
— Това е преживяване, което вече няма да забравиш — отвърна той, наперен млад мъж с черна коса и козя брадичка.
— Защо трябва да чакаме на тази опашка? На сергиите на пазара на шифровчиците ние оставяме книгите си на масата и продължаваме по пътя си.
Неколцина от куриерите се обърнаха и презрително погледнаха към нея. Куриерът с козята брадичка положи видимо усилие да сдържи смеха си и отвърна:
— Крал Койот не е някой обикновен човек от сергиите на пазара на шифровчиците! Скоро сама ще се убедиш.
— Но не взима ли решенията си по същия начин, по който и всички други — като се консултира с правилата в книга?
При тези думи другите куриери не се опитаха да сдържат смеха си. Онзи с козята брадичка отговори с изключително презрителен глас:
— Какъв смисъл би имало тогава в този замък да властва крал? Той не взима решенията си по каквато и да е книга. Крал Койот е построил могъща мислеща машина, Магьосник 0,2, съдържаща цялата мъдрост на света. Когато донесем книга на това място, неговите помощници я дешифрират и се консултират с Магьосник 0,2. Понякога на Магьосника му трябват часове, за да вземе решението си. Съветвам те почтително и тихо да чакаш в присъствието на великата машина!
— Така и ще сторя — отвърна принцеса Нел, по-скоро развеселена, отколкото разгневена от нахалството на този нископоставен куриер.
Опашката постепенно се придвижваше напред и когато се спусна нощта, принцеса Нел видя пъстри светлини, струящи от вътрешността на крепостта. Те като че ли ставаха по-ярки, когато Магьосник 0,2 разсъждаваше, а през останалото време отслабваха. Принцеса Нел се опита да разбере и други подробности от онова, което ставаше вътре, но безбройните страни на диаманта пречупваха светлината и я разпръскваха във всички посоки, така че можеше да различава само отделни неща. Да се опитва да види светая светих на крал Койот беше все едно да се мъчи да си спомни подробностите от забравен сън.
Накрая куриерът с козята брадичка излезе навън, отправи на принцеса Нел последна усмивка и й напомни да прояви дължимата почтителност.
— Следващият! — напевно каза помощникът и принцеса Нел влезе в крепостта.
В преддверието седяха петима помощници, всеки на отделно бюро, отрупано с прашни стари книги от пазара на шифровчиците и с дълги рула хартия. Нел носеше тринайсет книги и по техните указания ги раздели между помощниците за дешифриране. Те не бяха нито млади, нито стари, а на средна възраст, всички облечени в бели сака, украсени с кръста на крал Койот, изтъкан със златна нишка. Всеки от тях също носеше на шията си ключ. Докато принцеса Нел чакаше, те дешифрираха съдържанието на книгите и отбелязаха резултатите, като пробиха дупки в ленти хартия с помощта на машинки, вградени в масите им.
После тринайсетте ролки хартия с изключителна церемониалност бяха навити и поставени върху огромен сребърен поднос, носен от млад помощник. Отвориха две големи врати и всички помощници, заедно с принцеса Нел, образуваха процесия, която влезе в огромната сводеста зала на Магьосника и пое по дългата централна пътека.
В дъното на залата… нямаше нищо. Огромно празно пространство, заобиколено със сложна машинария и малък олтар отпред. Това напомняше на принцеса Нел за сцена без завеси и декори. До сцената стоеше възрастен висш свещеник, облечен във внушителна бяла роба.
Когато наближиха края на пътеката, свещеникът изпълни повърхностна церемония, възхвалявайки превъзходните качества на Магьосника и молейки за неговото съдействие. Когато изрече тези думи, започнаха да просветват светлини и машинарията забръмча. Принцеса Нел видя, че залата е само преддверие на още по-огромно пространство и че то е пълно с машини: безброй блестящи лостове, малко по-дебели от графити, наредени във фина решетка, които се плъзгаха назад-напред, задвижвани от зъбчати предавки. Цялата машинария отделяше топлина и в залата беше доста горещо, въпреки големите колкото вятърна мелница вентилатори, които помпаха студен планински въздух.
Свещеникът взе от подноса първия от тринайсетте свитъка хартия и го пъхна в отвор в горната част на олтара. В този момент Магьосник 0,2 наистина се захвана на работа и принцеса Нел видя, че цялото въртене на части и бръмчене не е било нищо в сравнение с онова, което ставаше сега. Милионите лостове бяха малки, но силата, необходима за едновременното им задвижване бе сеизмична и тя усещаше невероятното напрягане на енергийните оси и предавателни кутии в здравия под на крепостта.
Около сцената блеснаха светлини, някои от които вградени в повърхността на самия олтар, други скрити в машинарията. За изненада на принцеса Нел, по средата на празното пространство започна да се сгъстява привидно триизмерна фигура от светлина. Постепенно се образува глава, върху която един по един се очертаваха елементите на лицето: стар плешив мъж с дълга бяла брада и смръщено в размисъл чело. Няколко секунди по-късно брадата избухна в ято бели птици и главата се превърна в планина. Птиците закръжиха около нея. После от планината изригна оранжева лава, която покри цялата сцена и се втвърди в блестящ куб от оранжева светлина. По този начин в продължение на няколко минути един образ преливаше в друг. Машинарията виеше през цялото време и изпълваше принцеса Нел с тревога. Предполагаше, че ако в замъка Тюринг не беше виждала други машини в действие, можеше да се обърне и да избяга.
Накрая обаче образите изчезнаха, сцената отново опустя и олтарът изплю хартиената лента, която свещеникът внимателно сгъна и подаде на един от помощниците. След кратка благодарствена молитва, той вкара в олтара втория свитък и целият процес отново започна, този път с различни, но също толкова забележителни образи.
Така продължи и с другите свитъци. Когато свикна с шума и вибрирането на Магьосника, принцеса Нел започна да се наслаждава на образите, които й се струваха изключително артистични — нещо, което би могъл да измисли човек, а не машина.
Но Магьосникът несъмнено беше машина. Тя все още не бе имала възможност подробно да го проучи, но след преживяванията си във всички други замъци на крал Койот подозираше, че това е просто поредната Тюрингова машина.
Обучението й на пазара на шифровчиците и особено опитът й с книгите-справочници, използвани за отговор на съобщенията, я бяха научили, че въпреки цялата му сложност, това също е Тюрингов механизъм. Беше дошла тук в замъка на крал Койот, за да види дали кралят отговаря на съобщенията според Тюринговите правила. Защото в такъв случай цялата система — цялото кралство — цялата Отвъдна земя — не бе нищо повече от огромна Тюрингова машина. И както установи след заключването й в тъмницата на замъка Тюринг, докато разговаряше със загадъчния херцог чрез съобщения, пращани но верига, колкото и да беше сложна, Тюринговата машина не бе човек. Нямаше душа. И не можеше да се мери с човека.
Свещеникът вкара в олтара тринайсетия свитък и машинарията започна да вие, после да бръмчи и накрая да тътне. Образите над сцената ставаха все по-диви и екзотични. По лицата на свещеника и помощниците принцеса Нел можеше да види, че дори те са изненадани — никога преди не бяха виждали нищо подобно. С напредването на времето образите ставаха все по-фрагментирани и странни, по-скоро въплъщение на математически идеи. Накрая сцената стана съвсем тъмна, освен отделни пъстри проблясъци. Воят на Магьосника достигна такава височина, че всички се почувстваха хванати в капан в търбуха на могъща машина, която всеки момент можеше да ги разкъса на парчета. Малкият помощник не издържа и избяга навън. След около минута помощниците един по един направиха същото и бавно заотстъпваха от Магьосника, после се обърнаха и се втурнаха да бягат. Накрая изчезна дори висшият свещеник. Тътенът на машината беше като катастрофално земетресение и Нел трябваше да се хване за олтара. Топлината, която се носеше от задната част на машината, беше като от ковачница и Нел можеше да види вътре слаба червена светлина — някои от лостовете се бяха нажежили до такава степен, че светеха.
Накрая всичко свърши. Тишината бе смайваща. Нел осъзна, че се е присвила и се изправи. Червеното сияние във вътрешността на Магьосника започна да избледнява.
Всичко се обля в бяла светлина. Принцеса Нел забеляза, че тя идваше от източник извън диамантените стени на крепостта. Няколко минути по-рано все още беше нощ. Сега бе светло, но това не бяха слънчеви лъчи — светлината идваше от всички посоки, студена и безцветна.
Принцесата се затича по пътеката и отвори вратата към преддверието, но там нямаше нищо.
