От мишките се разнесе хор от развълнувано писукане, докато предаваха помежду си команди. Килимът бурно, но организирано се раздвижи. Животинчетата се разделиха на взводове, роти, батальони и полкове, командвани от офицери. Една мишка се покатери по крака на масата на принцеса Нел, поклони й се, а после започна да писука команди отвисоко. Мишките изпълниха церемониален марш, оттеглиха се по краищата на стаята и се подредиха в правоъгълник, оставяйки свободно пространство по средата.
Мишката на масата, която Нел нарече „Генералисима“, издаваше дълги поредици от заповеди, тичайки до четирите й ъгъла, за да се обърне към различните подразделения на Мишата армия. Когато Генералисима свърши, разнесе се много висока музика, изпълнявана от гайдари и барабанчици.
Малки групи мишки започнаха да навлизат в свободното пространство, като всяка група се насочваше към различно място. Когато заемеха определените позиции, мишките се подреждаха така, че групата оформяше буква. По този начин на пода на библиотеката се появи следният надпис:
— Ще насоча всичките си усилия към развалянето на магията — отвърна принцеса Нел и от мъничките гърла на Мишата армия се изтръгна силен, пронизителен писък на благодарност.
Откриването на необходимата книга не отне много време. Мишата армия се раздели на малки части, всяка от които сваляше различна книга от лавиците, отваряше я на пода и прехвърляше страница по страница в търсене на нужното заклинание. Един час по-късно принцеса Нел забеляза, че в Мишата армия се е образувал широк коридор и че към нея се приближава книга, сякаш носеща се на сантиметри над пода.
Тя внимателно взе книгата от гърбовете на мишките и я запрелиства, докато откри заклинание за разваляне на магия на мишки.
— Добре тогава — каза принцеса Нел и започна да чете заклинанието, но внезапно въздухът се изпълни с развълнувано писукане и всички мишки се втурнаха в паническо бягство. Генералисима се покатери на страницата, заподскача в състояние на крайна възбуда и заразмахва предните си крачета.
— А, разбирам — кимна принцеса Нел. Тя взе книгата, излезе от библиотеката и като внимаваше да не настъпи някой от поданиците си, ги последва в огромното празно пространство навън.
Мишата армия отново изпълни церемониалния марш и се строи на взводове, роти, батальони, полкове и бригади, но този път парадът зае много повече място, защото мишките внимаваха да са на една човешка ръка разстояние една от друга. Някои от взводовете трябваше да изминат разстояние, което за тях се равняваше на много левги, за да стигнат до края на строя. Принцеса Нел използва това време, за да обиколи и огледа редиците, и да репетира заклинанието.
Накрая Генералисима се приближи до нея, дълбоко се поклони и й даде знак с палци нагоре, макар че принцеса Нел трябваше да вдигне малкия пълководец и внимателно да се вгледа, за да разбере жеста.
Тя отиде до оставеното за нея място в началото на строя, отвори книгата и изрече вълшебното заклинание.
Последва силен гръм и порив на вятър, който събори принцеса Нел по гръб. Тя вдигна поглед замаяна и видя, че е заобиколена от огромна армия от няколкостотин хиляди момичета, само няколко години по-млади от нея. Разнесе се мощно ура и всички момичета като едно паднаха на колене, заклевайки се във вярност към кралица Нел.
Говореха, че китайците се отнасяли с огромно уважение към лудите и че в дните на Бунта на боксьорите някои западни мисионери — навярно с лабилна психика, останали седмици наред затворени зад чакълените стени, щурайки се под снайперисткия огън на обкръжилите ги боксьорски и имперски войски и слушайки виковете на своите, изгаряни и измъчвани по пекинските улици — се побъркали и навлезли без оръжие сред редиците на враговете си. Те получили храна и не им сторили нищо лошо.
След като се настани в апартамент на последния етаж на „Шангри-Ла“ в Пудонг (или „Шонг-а-ли-ла“, както напевно произнасяха името таксиметровите шофьори), Джон Пърсивал Хакуърт си облече чиста риза, най-хубавата си жилетка със златен ланец, дълъг фрак за езда, ботуши, нови кожени ръкавици и бомбе, черни шпори от кожа и месинг, излъскани във фоайето на „Шонг-а-ли-ла“ от кули, който беше толкова сервилен, че поведението му чак бе обидно и Хакуърт заподозря, че е „Юмрук“ — спретнат, но очевидно ветеран от много пътувания в сурови земи.
Когато мина на западния бряг на Хуанг Пу, обичайната тълпа от гладуващи селяни и професионални инвалиди го обля като вълна нисък бряг, защото макар че беше опасно, язденето тук не бе безумство и те не виждаха в него луд. Той не откъсваше сивите си очи от горящите кабели на Захранването, които бележеха границата на Крайбрежната република и остави ръцете им да го дърпат за фрака, но не ги забелязваше. На три пъти съвсем млади селяни, които можеха да се различат колкото по силния им загар, толкова и по непознаването им на съвременната охранителна техника, допуснаха грешката да протегнат ръце към ланеца на часовника му и получиха предупредителен електрически удар. Един от тях не го пусна, докато от дланта му не замириса на изгоряло месо и после бавно и спокойно отдръпна ръка, като гледаше нагоре към Хакуърт, за да покаже, че няма нищо против малко болка. После ясно и високо каза нещо, което накара тълпата да се изкикоти.
Язденето по Нанжин Роуд го отведе в сърцето на търговския квартал на Шанхай. Безкрайни върволици от почернели от слънцето просяци клечаха и стискаха ярките найлонови торби, които им служеха за куфари, внимателно предавайки си фасове от цигари. На витрините над главите им крачеха анимирани манекени и представяха последната мода в Крайбрежната република. Хакуърт забеляза, че дрехите са много по- консервативни, отколкото десет години по-рано, по време на последното му пътуване по Нанжин Роуд. Женските манекени вече не носеха поли с цепки. Много от тях изобщо не носеха поли, а копринени панталони или дълги роби, които разкриваха още по-малко. По средата на една от витрините се виждаше полегнала върху платформа патриархална фигура с кръгла шапка със синьо копче отгоре: мандарин. Покланяше му се млад учен. Четири групи манекени около платформата представяха още четири родови връзки.
Значи сега беше шик да си конфуцианец или поне такава бе политиката. Това беше една от няколкото витрини, на която изобщо не бяха залепени плакати на „Юмруците“.
Хакуърт минаваше покрай мраморни вили, построени през предишните векове от иракски евреи, покрай хотела, в който веднъж бе отсядал Никсън, покрай високите анклави, използвани от западни бизнесмени като плацдарм за посткомунистическо развитие, довели до притока на бедняци в Крайбрежната република. Мина покрай нощни клубове, големи колкото стадиони, покрай игрища за хай-лай, край които смаяни бежанци зяпаха тълпите на залагащите. Страничните улички бяха пълни с бутици. Имаше специална улица с магазини за фини изделия, изработени от кожа на алигатор. Нанотехнологичният квартал се състоеше от малки фирми, които предлагаха инженерство. На малки улички амбулантни търговци продаваха антики върху ръчни колички, едни специализирани за кутии от полускъпоценни камъни, други за маоистки кичове. Всеки път, когато навалицата започнеше да намалява и си помислеше, че трябва да е наближил края на града, той стигаше до поредния търговски квартал и всичко започваше отначало.
Но с напредването на времето Хакуърт наистина се добра до границите на града и продължи да язди на запад. Тогава вече стана очевидно, че е луд — хората по улицата го гледаха със страхопочитание и се
