и оризищата си и дори по време на суша или наводнения земята раждаше богата реколта: храна, разбира се, но и много непознати растения, плодове, от които можеха да се правят лекарства, бамбук, хиляди пъти по-як от естествените видове, дървета, които даваха синтетичен каучук и топчета чисто, безопасно гориво. Подредени в стройна процесия, загорели от слънцето земеделци носеха продукцията си на огромни пазари в чисти градове без холера и безредици, в които всички младежи бяха уважавани и послушни ученици, а всички старци бяха почитани и обсипвани с грижи. Това бе интерактивна симулация, голяма, колкото самия Китай, и Хакуърт можеше да се загуби в нея, и навярно го направи за неопределено време. Но накрая затвори очи, премигна и отпи малко чай, за да овладее рационалния си ум.
— Вашите аргументи имат своите достойнства — каза той. — Благодаря ви, че ми помогнахте да видя въпроса в друга светлина. Ще обмисля всичко това, когато се върна в Шанхай.
Д-р Х. го придружи до паркинга на „Макдоналдс“. Отначало топлината беше приятна като отпускаща вана, макар Хакуърт да знаеше, че скоро ще се чувства така, сякаш потъва в нея. Похитител се приближи и подгъна крака, за да му позволи по-лесно да го яхне.
— Вие доброволно ни помагахте в продължение на десет години — каза д-р Х. — Предопределен сте да създадете Семето.
— Глупости — възрази Хакуърт, — аз не знаех нищо за характера на проекта ви.
Д-р Х. се усмихна.
— Отлично го знаехте. — Той вдигна ръка и разклати показалец към него, като снизходителен учител, който се преструва, че гълчи умен, но немирен ученик. — Направихте тези неща, не за да служите на своята кралица, а за да съхраните собствената си природа, Джон Хакуърт, а аз разбирам природата ви. Вашата цел е умението и щом откриете интелигентен начин да направите нещо, вие трябва да го направите, както водата, открила цепнатина в дигата, трябва да мине през нея и да покрие земята от другата страна.
— Сбогом, д-р Х. — кимна Хакуърт. — Вие разбирате, че макар лично да изпитвам към вас най-дълбоко уважение, не мога искрено да ви пожелая успех в настоящото ви начинание. — Той повдигна шапката си и ниско се поклони настрани, като накара Похитител да промени позата си. Д-р Х. отвърна на поклона и Хакуърт отново видя кораловото копче на шапката му. После пришпори вихрогона към Шанхай.
Този път пое по по-северно шосе, по една от многобройните радиални магистрали, сливащи се в метрополиса. След като язди известно време, постепенно разбра, че чува звук, който несъзнателно бе долавял до този момент: тежко, далечно барабанене, навярно два пъти по-бързо от сърдечния му ритъм. Първата му мисъл, разбира се, бе за барабанчиците и се изкуши да провери един от недалечните канали, за да види дали колонията им не е пуснала пипалата си далеч в континента. Но после погледна на север към равнината и забеляза дълга процесия по друга магистрала, тъмна колона от пешеходци, насочили се към Шанхай.
Хакуърт видя, че пътят му се слива с техния, затова пришпори Похитител в галоп с надеждата да стигне до кръстопътя преди да го задръсти колоната от бежанци. Вихрогонът лесно ги изпревари, но напразно — когато стигна до кръстопътя, Хакуърт откри, че е затворен от авангарда на колоната, който бе поставил бариера и не го пусна да премине.
Това бяха няколко десетки души, предимно момичета, някои от които единайсет-дванайсет годишни. Очевидно бяха овладели мястото от по-малка група „Юмруци“, които сега лежаха завързани с найлоново въже под сянката на няколко черничеви дървета. Бариерата пазеха около три четвърти от момичетата, въоръжени със заострени бамбукови колове, макар че тук-там се виждаха пушки и саби. Останалите почиваха, приклекнали в кръг край кръстопътя, отпиваха от току-що кипната вода и внимателно четяха книги. Хакуърт позна книгите. Всички бяха еднакви, с избелели пъстри корици, въпреки че носеха белезите на притежателките си — стикери, надписи и други украси.
После видя, че няколко момичета, разделени на групи по четири, са го следвали по пътя на велосипеди, и че сега се присъединяват към своите.
Нямаше друг избор, освен да изчака колоната. Барабанният звън ставаше все по-силен, докато пътната настилка не започна да вибрира с всеки удар и вградените в краката на Похитител амортисьори се хванаха на работа, потръпвайки едва доловимо. Покрай него премина друг авангард: Хакуърт лесно пресметна, че се състои от двеста петдесет и шест души. Те представляваха батальон с четири роти, всяка от които с по четири взвода, разделени от своя страна на четири отделения от по четири момичета. Батальонът бързо напредваше, навярно изпреварил основната група, за да заеме следващия кръстопът.
Накрая премина и основната колона, организирана в батальони. Всички удряха крак в пълен синхрон с другите. Всеки батальон носеше по няколко паланкина, които се предаваха от отделение на отделение през няколко минути. Те не бяха луксозни, а импровизирани от бамбук и найлоново въже, тапицирани с материали, взети от стара пластмасова мебелировка на кафенета. В тези паланкини се возеха момичета, които не изглеждаха по-различни от другите, освен че може би бяха една-две години по-големи от тях. Не приличаха на офицери — не издаваха заповеди и нямаха особени отличителни знаци. Хакуърт не разбираше защо се возят в паланкини, докато не зърна едно от тях, вдигнало глезен върху коляното си и събуло пантофа си. Ходилото му беше с няколко сантиметра по-късо.
Но всички други момичета в паланкините дълбоко бяха потънали в „Букварите“ си. Хакуърт свали от ланеца на часовника си малко оптично устройство, нанотехнологичен телескоп/микроскоп, който често му вършеше работа, и с него се взря над рамото на едно от момичетата. То гледаше диаграма на малък нанотехнологичен уред и четеше ръководството, което Хакуърт бе написал няколко години по-рано.
Колоната мина покрай него много по-бързо, отколкото се бе опасявал. Момичетата напредваха по магистралата като бутало. Всеки батальон имаше знаме, съвсем скромно и импровизирано от боядисан чаршаф. Всяко знаме носеше номера на батальона и кръст, който Хакуърт отлично познаваше, тъй като играеше важна роля в „Буквара“. Той преброи общо двеста петдесет и шест батальона. Покрай него минаха шейсет и пет хиляди момичета, решително устремени към Шанхай.
Принцеса Нел можеше да използва способностите, които беше придобила по време на голямото си търсене, за да изкопае гроб за Харв или да накара Армията да свърши това, но не й се струваше правилно и затова намери стара, ръждясала лопата, закачена в една от външните сгради на Черната крепост. Земята бе суха, камениста и оплетена с корени на трънливи храсти. Неведнъж попадаше и на стари кости. Принцеса Нел копа през целия ден, като овлажняваше твърдата пръст със сълзите си, но не се предаде, докато дълбочината на гроба не достигна до равнището на главата й. После влезе в малката стаичка в Черната крепост, в която Харв беше умрял от туберкулоза, внимателно уви съсухреното му тяло във фина бяла коприна и го отнесе при гроба. Бе открила в обраслата цветна градина до малката рибарска къща диви лилии и сега ги хвърли в гроба. Вътре постави и малката детска книжка с приказки, която Харв й беше подарил много години по-рано. Той не можеше да чете и вечер, седнали край огъня в двора на Черната крепост, тя му четеше от книжката и предполагаше, че навярно би желал да я вземе със себе си, където и да отиваше сега.
Запълването на гроба стана бързо. Нел постави още лилии върху ниската продълговата могилка, която бележеше мястото за вечен покой на Харв. После се върна в Черната крепост. По пъстрите гранитни стени играеха жълто-розови отблясъци и тя предполагаше, че от прозорците на стаята във високата кула, в която бе установила библиотеката си, се разкрива чуден залез.
Дълго се изкачва по влажното и плесенясало стълбище във вътрешността на най-високата кула в Черната крепост. В кръглата стая на върха й, чиито прозорци гледаха във всички посоки, Нел бе донесла всички книги, събрани по време на пътуването й: книги, подарени й от Пурпур, книги от библиотеката на крал Сврака, първият приказен крал, който бе победила, книги от двореца на джина, от замъка Тюринг и от много други тайни библиотеки и съкровищници, които бе открила по пътя си. И, разбира се, тук беше цялата
