щастлив.
— Аз и сега съм щастлив, скъпа моя — усмихна се той.
— Да, но това е различно. Тогава щастието ти ще бъде безгранично и тази ирония ще изчезне.
— Добре, Беки! Запази тайната за себе си, но когато Анджи се върне, ще ми я покажеш, нали?
— Разбира се, скъпи! Всъщност чакаме само нея и капитан Севаро, нали?
— Точно така! — отсече Куинси — А къде са нашите приятели? Да ги потърсим!
Междувременно корабът „Герой“ акостира успешно във Валенсия и нашите приятели се отправиха към вътрешността на града, като се спираха много често, за да разгледат прекрасните забележителности.
Куинси и Ребека бяха стигнали до Площада на Девата, когато забелязаха неголямо шествие, водено от деца, облечени с военната униформа на Испания.
— Виж, Беки — извика той радостно — Това са кадети. Да тръгнем след тях, искам да разбера накъде отиват.
— Не, Куинси — отсече Ребека — Анджела трябва да се появи всеки момент и не искам да я изпуснем.
— Но, Беки, така няма да разберем накъде са се запътили тези малки юнаци — по лицето му се изписа мъка.
— И ти беше мъничък като тях, Куинси!
Той се обърна и щастието отново изгря на лицето му.
— Капитане, Анджи — той бе толкова развълнуван от това, че ги вижда отново, че дори забрави за децата, които доста бързо се придвижваха напред, сега водени от двама офицери с хубави нови униформи и нахлупени над очите фуражки.
— Щом сте вече тук, можем да продължим — усмихна се Беки. — Приятно ми е да се видим отново, сър. Добре ли пътувахте?
— Да, Ребека, нямахме никакви произшествия. Куинси — обърна се той към лейтенанта — мислех, че искаш да тръгнеш след шествието на децата, да не би да си се отказал? — загадъчна усмивка трептеше на лицето му.
— Разбира се, че не, сър! — отсече Куинси — Да вървим, ще си говорим по пътя.
Те тръгнаха след малките войничета.
— Погледнете ги — не спираше да им се възхищава Куинси — толкова са мънички, а каква правилна стойка имат, сякаш са родени за войници.
— Не забравяй, че и ти беше като тях, когато се качи на борда на „Делфин“ — подкачи го полковникът — но като че ли те са по-добре тренирани от теб.
— Виждам двама офицери между тях. Кои ли са тези младежи? Ако съдя по униформите, единият е лейтенант, а другият капитан от военноморската армия. Но какво правят те в този пълен с архитектурни паметници град?
— Ще разберем, когато достигнат целта си — със същата загадъчна усмивка каза Севаро.
— Тони — прошепна Анджела — Знаеш ли кои са тези деца?
— Да — по същия начин каза той — но нека това остане към останалата част на изненадата.
— И те ли са част от това?
— Да, скъпа!
Междувременно един от младежите се обърна, погледна ги и като прошепна нещо на другаря си поведе шествието към града на науките и културата и, като завиха в една от пресечките, се скриха от погледите на съгледвачите си.
— Но къде отидоха? — попита учудено Куинси.
— Мисля, че мога да ви заведа при тях — каза Севаро и ги поведе.
Няколко минути по-късно пред тях изникнаха две неголеми сгради, построени по типичен валенсиански стил. Портите бяха заключени и по всичко личеше, че на това място няма признаци на живот.
Полковникът почука някак странно — три пъти отсечено и два пъти с кратки удари.
— Видя ли това, Куинси? — побутна го Ребека.
— Но… какво значи това?…
Преди да успее да каже още нещо, главните порти се отвориха и те се озоваха в двора, като оглеждаха с любопитство всичко наоколо.
Първото нещо, което направи впечатление на Куинси, бе обширният двор между двете сгради, пригоден за военни учения. Лявата сграда очевидно бе училище, а дясната, по-голяма постройка бе спално помещение.
Куинси бе зашеметен!
— Какво има, лейтенант? — засмя се полковникът. — Очевидно не знаеш къде си попаднал. Така ли е?
— Сър… но… това е изумително. Кой би направил подобно нещо? И къде изчезнаха децата?
— Да отидем в задния двор — предложи Ребека.
— Задния двор? — смаяно я погледна Куинси — Ти познаваш това място?
— Да — каза тя весело. — Хайде, ще ти хареса.
— Явно ти и полковникът сте наясно какво става тук! — каза той, като се окопити малко — какви ли още тайни крие това място?
— Скоро ще разбереш! — отговори на въпроса му Севаро.
Те отминаха постройките и завиха зад ъгъла.
Там имаше голяма, добре подредена маса, над нея се издигаше огромна шатра, която скриваше останалата част от двора.
— Но къде са децата? — учудено се оглеждаше Куинси — Тук е толкова тихо, ако не бяха тази шатра, приготвената маса и тренировъчните уреди в предния двор, бих си помислил, че това място е запустяло.
— Да влезем в училището — предложи Ребека — Може би децата са там.
Те отново се върнаха в предния двор и влязоха в училището, което бе осеяно с лозунги и картини.
На източната стена бе изрисувано училището, а под него бе изписано:
Ако си умен — учи се, ако си мечтател — мечтай! Тук приятели ще намериш — бъди приятел докрай!
На западната стена имаше картина на огромен старинен кораб, а под него друг лозунг:
Има болки, които понасяме, и удари, които търпим, и спомени, които отнасяме в нощите, в които не спим!
Има обич, която очакваме, има скръб, за която мълчим, и в тези минути съзнаваме, че сме длъжни да продължим!
Северната стена сякаш бе изглед към небето и сияйните звезди, но всъщност това беше само фон, под който бе написано посланието:
За щастливите е кратък и най-дългият живот, а за нещастните изглежда вечност и само една нощ!
На южната стена беше нарисуван друг кораб, който сякаш бе акостирал върху книга, а лозунгът гласеше:
Който дава живот на ума и съзнанието си, той не умира!
Когато влязоха в класната стая, дори Анджела се удиви!
Въпреки че изглеждаше като зашеметена от това, което видя досега, нямаше как да не забележи добре подредените чинове на учениците, чистотата, която излъчваше стаята, черната дъска, на която бе изписано
