картите.
— Лени! — извика той строго.
Лени поизви глава и го погледна през рамо.
— А? Какво искаш, Джордж?
— Казах ти да не внасяш кутрето тука.
— Какво кутре, Джордж? Нямам никакво кутре. Джордж отиде бързо при него, сграбчи го за рамото и го обърна срещу себе си. След това протегна ръка и взе кутрето, което Лени беше скрил в скута си.
Лени скочи веднага.
— Дай си ми го, Джордж.
— Още сега занеси кученцето, където му е мястото! — каза Джордж. — То трябва да спи при майка си. Искаш да го умориш ли? Ами че то едва снощи се е родило, а ти си го помъкнал. Върни го веднага или ще кажа на Слим да не ти го дава!
Лени протегна умолително ръце.
— Дай си ми го, Джордж. Ще го върна. Аз нищо нямаше да му направя. Истина ти казвам. Исках само да го погаля малко.
Джордж му подаде кученцето. — Добре. Хайде, върни го бързо и да не си го взел вече оттам! Ще го умориш като нищо.
Лени просто изхвърча от стаята.
Докато ставаше всичко това, Слим не се и помръдна.. Сега спокойните му очи проследиха Лени, докато излизаше.
— Боже мой, същинско дете! — възкликна той.
— Да, същинско дете — потвърди Джордж. — И е безобиден като дете, само дето е много силен. Бас държа, че няма да се върне да спи тук тая нощ. Ще легне при кучетата в обора. Е, нищо, нека легне. Никому няма да пречи.
Навън беше вече почти съвсем тъмно. Старият Канди, прислужникът, влезе и се отправи към леглото си, а след него се дотътри и старото му куче.
— Здрасти, Слим. Здрасти,, Джордж — поздрави той. — Не играхте ли на подкова?
— Не обичам да играя всяка вечер — отговори Слим. — Да има някой от вас глътчица уиски? — попита Канди. — Нещо ме свива стомахът.
— Аз нямам — каза Слим. — Па и да имах, щях да си го изпия. А и никакъв цяр за стомах не ми се намира.
— Страшно ме свива — рече Канди. — От тая проклета ряпа ще да е. Знаех си аз, че така ще стане, ама защо ядох?
От притъмнелия двор влезе Карлсън. Той отиде до другия край на помещението и запали втората лампа.
— Тука е по-мрачно от ада — каза той, — Бива си го черния, ей, как само нанизва подковата!
— Много е добър — потвърди Слим.
— И още как! — възкликна Карлсън. — Играе ли той, друг не може да спечели... — Той млъкна, поду- ши-подуши въздуха и погледна старото куче. — Леле, как вони! Изкарай го оттука, Канди! Нищо не вони тъй, както старо куче. Ще трябва да го изпъдиш.
Канди се превъртя до края на леглото си, пресегна се и погали престарялото куче.
— Нали съм все с него, не го усещам, че мирише — заоправдава се той.
— Бе ти не усещаш, ама питаш ли мен? — отвърна Карлсън. — Тая воня се носи тука даже когато го няма. — Той приближи тромаво кучето и се наведе над него. — Останало е без зъби. Цяло се е схванало от ревматизъм. Нямаш вече полза от него, Канди. Пък и то няма полза от такъв живот. Що ли не вземеш да го застреляш?
Старецът трепна.
— Не думай! Знаеш ли откога го имам? Още беше кутре. Пасъл съм овце с него. Като го гледаш сега, няма да повярваш, но беше най-доброто овчарско куче.
— Знам едного в Уийд, който имаше еърдейл и с него пасеше овцете — каза Джордж. — Научило се покрай другите кучета.
Карлсън продължи натиска.
— Слушай, Канди, тоя стар пес само се мъчи. Ако го изведеш и му гръмнеш тук, в тила — той се наведе и посочи, — ей тука на, то няма и да разбере.
Канди се огледа нещастен.
— Не — рече тихо той. — Не, това не мога да направя. Знаете ли откога го имам?
— За нищо не го бива вече — настояваше Карлсън.- И мирише, та се не трае. Слушай какво ще ти кажа — остави аз да свърша тая работа, а? Тогава няма да ти тежи.
Канди спусна нозете си от леглото и почеса нервно белите си бакенбарди.
— Толкова съм свикнал с него — каза тихо той. — Отгледал съм го от кутре.
— Да не мислиш, че му правиш добро, като го оставяш да живее? — възрази Карлсън. — Виж какво, кучката на Слим тъкмо се окучи. Да пукна, ако той не ти даде едно от кутретата да си го отгледаш. Нали ще му дадеш, Слим?
Мулетарят наблюдаваше старото куче със спокойните си очи.
— Разбира се, още сега може да вземе едно кутре- отговори той, сякаш опомняйки се. — Карлсън е прав, Канди- Кучето ти няма полза от такъв живот. Ако остарея и окуцея като него, дано се намери някой и мен да застреля.
Канди се огледа безпомощно, защото мнението на Слим беше закон.
— Мисля си дали няма да го заболи — каза той, — А то иначе и без него ще мина.
— Така ще го гръмна, че нищо няма да усети — успокои го Карлсън. — Ще опра дулото тук — той посочи с палеца на крака си, — точно в тила. Няма. да трепне дори.
Канди оглеждаше всички поред, търсейки помощ. Навън бе вече съвсем тъмно. Влезе млад работник с приведени рамене. Стъпваше тежко, на пети, като че мъкнеше невидим чувал жито. Той отиде до своето легло и остави шапката си на полицата. Сетне взе оттам някакво списание и го донесе на светло, при масата.
— Показах ли ти това, Слим? — попита той.
— Кое?
Младият човек прелисти списанието почти до последната страница, сложи го на масата и показа с пръст.
— Ето тук, прочети това.
Слим се наведе над списанието. ,
— Давай — подкани го младият, — чети на глас.
— „Уважаеми Редакторе — зачете бавно Слим, — чета вашето списание от шест години и смятам, че няма друго като него. Харесват ми разказите на Питър Ранд. Според мен те са знаменити. Печатайте повече разкази като «Черният конник». Аз не съм много по писмата. Исках само да ви кажа, че според мен вашето списание си струва парите, защото е най-хубавото.“
Слим погледна озадачено младия човек.
— За какво ме накара да чета това?
— Продължавай — настоя Уит. — Прочети името от долу.
И Слим прочете:
— „Желая ви успех! Уйлям Тенър“. — Той погледна отново Уит. — Но за какво ме накара да чета това? Уит затвори тържествено списанието.-
— Не помниш ли Бил Тенър? Работеше тук до преди три месеца.
Слим се замисли...
— Оня, дребничкият ли? — попита той. — Беше тракторист.
— Същият — извика Уит. — Точно той. — И мислиш, че той е написал това писмо?
— Сигурен съм. Един ден си седим с Бил тука. Той току-що беше получил новия брой. Разлиства го и казва: „Писах им писмо. Дали пък не са го напечатали в тази книжка?“ Но не беше отпечатано. Тогава Бил каза: „Може да са го задържали за друг брой.“ И точно така е станало. Ето, това е писмото.
