— Ти не си виновен. Успокой се, няма защо да се плашиш. Слушай какво ти думам. Я по-добре иди в умивалнята да се измиеш, че приличаш на дявол.
Разкървавената устна на Лени се усмихна.
— Не исках да създавам главоболия — каза той и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, се обърна: — Джордж?
— Какво искаш?
— Ще ми дадеш ли да гледам зайците, Джордж?
— Разбира се. Не си сторил нищо нередно.
— Не исках да правя бели, Джордж.
— Добре де, хайде сега, пръждосвай се в умивалнята!
ГЛАВА 4
Негърът Крукс, конярят, спеше в сарачницата — малка стая, лепната за обора. От едната страна на стаичката имаше квадратен прозорец, а от другата — тясна дъсчена врата, която водеше в обора. Леглото на Крукс представляваше дълъг плитък сандък, напълнен със слама и покрит с одеяла. До прозореца имаше закачалки, по които висяха покъсани хамути, оставени за поправка, и нови кожени ремъчки. Под самия прозорец стоеше масичка с инструменти — извити ножове и игли, кълбета ленени конци, малка ръчна замба. На закачалки висяха и поводи, един разпран хамут, чийто пълнеж се подаваше тук-там, тегличен синджир със скъсана предпазна кожа. И Крукс имаше над леглото си сандък от ябълки, на който бяха наредени шишета с лекарства — както за самия него, така и за конете. Тук бяха сложени и кутии със смазка за седла, както и една омацана кутия с катран, от която се подаваше дръжката на четка. По пода се виждаха пръснати разни лични принадлежности. Тъй като живееше сам, Крукс можеше да си позволи да оставя нещата си неприбрани; а тъй като беше коняр, имаше по-постоянна работа от другите работници и бе насъбрал повече лични вещи, отколкото би могъл да мъкне на осакатения си гръб.
Крукс разполагаше с няколко чифта обувки, чифт гумени ботуши, голям будилник и едноцевна ловна пушка. Освен това имаше и книги: покъсан речник, оръфан екземпляр от гражданския кодекс на Калифорния за 1905 година, изпомачкани списания и няколко омазани томчета. Всичко това беше подредено на специална полица над леглото. На един пирон до нея висяха големи очила със златни рамки.
Стаята беше пометена и чиста, тъй като Крукс бе човек честолюбив и със самочувствие. Той спазваше необходимата дистанция между себе си и другите и искаше и те да я спазват. Гръбнакът му бе осакатен, та ходеше превит наляво. Дълбоко хлътналите му очи издаваха силен блясък. Дълбоки бръчки прорязваха слабото му черно лице, а тънката му присвита уста, по-светла от лицето, носеше печата на страданието.
Беше събота вечер. През отворената врата на стаичката се чуваше как конете в обора шават насам- натам, потрепват копита, хрупат сено и теглят синджирите си. Малката електрическа крушка в стаята на коняря хвърляше слаба жълтеникава светлина.
Крукс седеше на леглото си. Отзад ризата му бе измъкната от панталоните. В едната ръка държеше шише с лекарство, а с другата разтриваше гърба си. Сегиз-тогиз капваше по няколко капки от лекарството в розовата си шепа, бръкваше под ризата и пак разтриваше. По едно време притисна с ръка гърба си и потрепера.
Лени се беше приближил безшумно и сега стоеше на прага, изпълнил с едрата си фигура едва ли не цялата рамка на вратата. Отначало Крукс не го забеляза, но когато вдигна очи и го видя, той се наежи и намръщи.
Лени се усмихваше безпомощно, опитвайки се да завърже приятелство.
— Нямаш право да влизаш в стаята ми! — каза остро Крукс. — Това тук е-моята стая. Никой няма право да влиза тука.
Лени преглътна и се усмихна угоднически.
— Нищо лошо не правя — каза той. — Дойдох само да погледна кученцето си и видях, че при тебе свети.
— Та нямам ли право да светя? Хайде сега, махай се от стаята ми. Мене не ме искат в спалното помещение, и аз не искам да влизат тук.
— Защо не те искат? — попита Лени.
— Защото съм черен. Те си играят карти там, а аз не мога да играя, защото съм черен. Казват, че мириша. Аз пък ще ти кажа, че и вие ми миришете.
Лени плесна безпомощно едрите си ръце.
— Всички отидоха в града — каза той. — Слим, Джордж, всички. Джордж заръча да стоя тук и да не правя бели. Видях, че при тебе свети и...
— Е, какво искаш?
— Нищо. Видях, че свети, та си рекох дали не може да поседна при теб.
Крукс се втренчи в Лени, после посегна към пирона, откачи очилата, сложи ги на розовите си уши и пак се втренчи.
— Не мога да разбера какво правиш в обора — каза той. — Ти не си мулетар. А другите работници няма защо да влизат в обора. Нямаш работа при конете и мулетата.
— Зарад кутрето — рече Лени. — Дойдох да си видя кутрето.
— Иди го гледай тогава. И не влизай там, дето не те искат.
Лени престана да се усмихва. Пристъпи една крачка в стаята, но после се сети и пак отстъпи към вратата. — Аз вече погледах кутретата. Слим каза да не ги галя много.
— Ти току ги разнасяш нагоре-надолу. Чудно, че кучката все още не ги е пренесла другаде.
— Хайде влез и постой мъничко — рече той. — Тъй и тъй не мога да се отърва от тебе. — Сега тонът му беше малко по-дружелюбен. — Та казваш, отидоха в града, а?
— Всички освен стария Канди. Той си седи в спалното и току остри молива и пресмята. ;
Крукс намести очилата си и попита: .
— Пресмята ли? Че какво толкоз пресмята?
— За зайците — почти изкрещя Лени.
— Ти си малко така — рече Крукс. — Смахнат си до немай-къде. За какви зайци разправяш?
— Зайците, дето ще завъдим и дето ще ги гледам! ще им режа трева, ще им давам вода и тъй нататък-
— Смахнат човек — каза Крукс. — Прав си е приятелят ти, че те държи по-далеч от хората.
— Да не мислиш, че те лъжа? — каза спокойно Лени. — Ще стане, както сме го намислили. Ще купим една ферма и ще си живеем царски.
Крукс се намести по-удобно на леглото си.
— Седни де — покани го той, — Ей там, на сандъчето с клинците.
Лени се сви на сандъчето.
— Мислиш, че те лъжа — каза той, — но това е истина. Истина от край до край- Питай Джордж, ако искаш.
Крукс подпря брада на розовата си длан.
— Вие с Джордж все наедно се мъкнете, а?
— Разбира се. Дето и да отидем, все сме заедно.
— Понякога той говори нещо — продължи Крукс,- а ти не разбираш дори за какво става дума. Така ли е? — Той се наведе напред, пронизвайки Лени с дълбоко хлътналите си очи. — Така ли е?
— Така... Понякога.
— Той си говори, а ти не разбираш за какво става дума, нали?
— Така е... понякога. Но... не винаги, Крукс се наведе още по-напред.
— Аз не съм Юга — подхвана той. — Роден съм тук, в Калифорния. Баща ми имаше птицеферма с десет акра земя. Белите дечурлига идваха у нас да си играем, а понякога и аз ходех у тях; някои бяха много мили. А на баща ми, кой знае защо, това не му харесваше. Тогава не разбирах защо беше против, но сега знам. — Той се подвоуми и когато заговори пак, гласът му беше по-мек: — Цели мили наоколо нямаше негърско семейство. В тази ферма например и сега няма друг чернокож освен мене, а в Соледад има само едно
