разбра, че Бейкънови здравата преследват определена цел. Опита се да улови погледа на Адам, но не успя. Адам разглеждаше килима между стъпалата си.
— Моят съпруг — говореше мисис Бейкън — прослужи доста години в училищното настоятелство… — Но Адам не чу последвалите реплики.
Представи си един голям глобус, едно земно кълбо, което се клатушка, окачено на някой клон от тукашните дъбове. И без никаква леснообяснима причина мислите му скочиха към баща му, куцукащ на дървения крак и тропащ по него с бастуна си за да привлече вниманието на останалите. Адам просто видя строгото войнишко лице на баща си, който насила налага на синовете си строева подготовка и ги кара да мъкнат тежки чували, за да им заякват раменете. Гласът на мисис Бейкън продължаваше да бръмчи в спомените му. Адам усещаше, че чувалите са пълни с камъни. Видя Чарлз — лицето му ехидно се хилеше, — Чарлз: подлите, свирепи очи, избухливостта му. Внезапно пожела да го види. Ще предприеме едно пътуване и ще вземе и момчетата. От възбуда чак се плесна по крака.
Мистър Бейкън млъкна насред приказката си.
— Моля?
— О, извинете — каза Адам. — Просто си спомних, че съм забравил да свърша нещо. — Търпеливо и любезно Бейкънови го зачакаха да обясни. „Защо не? — мислеше си Адам. — Аз няма да се кандидатирам за инспектор. Не съм в училищното настоятелство. Защо не?“ А на гостите каза: — Просто си спомних, че съм забравил да пиша на брат си цели десет години, че и повече… — При тези думи те изтръпнаха и се спогледаха.
В този момент Ли напълни чашите повторно. Адам видя как му се издуват страните и го чу доволно да сумти, оттегляйки се на по-сигурно в хола. Бейкънови не пожелаха да коментират случилото се — нужно им бе да останат насаме, за да го обсъдят. Ли подразбра тяхното желание, избърза да впрегне и докара кабриолета с каучуковите шини пред главния вход.
Абра, Кейл и Арон излязоха навън и застанаха един до друг на малката покрита веранда, загледани в дъжда, който плискаше и се стичаше от широко разклонените дъбове. Дъждовният облак бе отминал, боботейки, в далечен екот, но дъждът, който бе останал, сякаш бе решен още дълго да се лее.
— Тази госпожа разправяше, че дъждът бил спрял — каза Арон.
— Защото не погледна — мъдро отговори Абра. — Като си приказва, никога не поглежда.
— На колко си години? — попита Кейл.
— Десет, карам единайсетата — рече Абра.
— Хе! — извика Кейл. — Ние сме на единайсет, караме дванайсетата.
Абра повдигна шапката си. Тя обрамчи главата й като ореол. Беше хубава, тъмнокоса, с две плитки. Челцето й бе закръглено и изпъкнало, а веждите — равни. Един ден щеше да има изящен чип нос, но сега той все още приличаше на копче. Две нейни черти обаче никога нямаше да се променят: решителната брадичка и широката розова уста, грациозна като цвете. С цвят на лешник, очите й бяха проницателни, умни и всецяло решителни. Гледаше момчетата право в очите, единия, после другия; нямаше и помен от престорената й свенливост вътре.
— Не вярвам, че сте близнаци — каза тя. — Не си приличате.
— Но сме — каза Кейл.
— Но сме — потвърди Арон.
— Някои близнаци не си приличат — рече Кейл.
— Много близнаци не си приличат — каза Арон. — Ли ни е казал как става. Ако жената има само едно яйце, близнаците си приличат. Ако има две яйца, не си приличат.
— Ние сме от две яйца — каза Кейл.
Абра се усмихна, развеселена от бабините деветини на селските момчета.
— Яйца! — възкликна тя. — Ехе, яйца! — Не го изрече високо и грубо, но теорията на Ли се разтърси, олюля се и тя успя с трясък да я събори. — Тогава кой от вас е пържен и кой е на очи?
Момчетата си размениха неловки погледи. За първи път те се сблъскваха с неумолимата женска логика — всепобеждаваща дори, а може би особено когато е погрешна. За тях това бе нещо ново, възбуждащо и стряскащо.
— Ли е китаец — продума Кейл.
— О, ясно! — мило каза Абра. — Защо не ми кажете? Значи сигурно сте китайски яйца, дето ги слагат в гнездата. — Млъкна за малко, докато острието влезе до дъно. Всякаква съпротива и желание за борба се бяха изпарили. Абра взе надмощие, сега тя беше главатарят.
— Да идем да поиграем в старата къща — предложи Арон. — Покривът малко тече, ама е страхотно!
Изтичаха под капещите дъбове до старата къща на Санчес и се шмугнаха вътре през отворената й врата, неуморно проскърцваща на ръждясалите си панти. Кирпичената постройка преживяваше второто си разрушение. Голямата стая в цялата предна част бе измазана наполовина, бялата мазилка стигаше до средата и там се прекъсваше — така преди повече от десет години я бяха изоставили майсторите. Дълбоко поставените прозорци с подновени черчевета си бяха останали без стъкла. Новите подови дъски вече тъмнееха от ивици влага а в единия ъгъл се въргаляха стари хартии и почернели кесии с ръждясали в бодливи топки гвоздеи. Щом децата застанаха на входа, от вътрешността на къщата изхвръкна прилеп. Сивите му очертания се поколебаха между двете стени и изчезнаха през вратата. Момчетата разведоха Абра, отваряха й стенните шкафове да види умивалниците, тоалетните чинии и полилеите, все още опаковани в сандъци и очакващи да бъдат инсталирани. Във въздуха се носеше миризма на плесен и мокра хартия. Трите деца пристъпваха на пръсти и не смееха да проговорят, страхувайки се от кънтежа на стените в празната къща. Като се върнаха в голямата стая, близнаците застанаха пред гостенката си.
— Хареса ли ти? — попита Арон тихо заради ехото.
— М-м-м да — колебливо призна тя.
— Ние често играем тук — храбро каза Кейл. — Ако искаш, идвай да играем заедно.
— Но аз живея в Салинас — отсече Абра с тон, който им подсказа, че си имат работа с едно превъзхождащо ги същество, което няма време за просташки селски удоволствия.
Абра схвана, че е стъпкала най-голямото им съкровище. Познавайки слабостите на мъжете, тя все пак ги харесваше; освен това бе дама.
— Някой път — учтиво продължи тя, — когато минаваме оттук, може и да дойда да поиграем за малко.
Момчетата се почувстваха задължени.
— Ще ти дам заека си — неочаквано каза Кейл. — Щях да го подаря на татко, но ти го вземи за себе си.
— Какъв заек?
— Днес го застреляхме със стрела, право в сърцето. Дори не ритна.
Арон го погледна обидено.
— Но той беше мой…
— Ще ти го дадем да си го занесеш вкъщи — прекъсна го Кейл. — Хубав, едър.
— Че какво ще го правя тоя мръсен дърт заек, целия в кръв? — каза Абра.
— Ще го измия — рече Арон, — ще го сложа в кутия, с канап ще я завържем и ако не искаш да го ядеш, като намериш време, можеш да го погребеш в Салинас.
— Аз ходя на истински погребения — каза Абра. — Вчера бях на едно. Цветя накуп, хей до тоя покрив!
— Не искаш ли нашия заек? — попита Арон.
Абра погледна слънчевите му коси, сега ситно накъдрени, очите му, в които а-ха да бликнат сълзи, и усети в гърдите си онзи палещ блян и онзи сърбеж, които са началото на любовта. Дощя й се да го докосне, протегна се и хвана ръката му — пръстите й доловиха тръпката му.
— Ако го сложиш в кутия… — Поела вече юздите в свои ръце, Абра се огледа да прецени завоеванията си. Издигнала се високо над суетата, тя бе неуязвима за поведението на мъжете и сега изпита снизхождение към момчетата. Забеляза тънките им изпрани дрехи, тук-там позакърпени от Ли, и наново поде своите фантазии: — Горките момчета! — рече тя. — Бие ли ви баща ви?
Заинтригувани, но смутени, те отрекоха с глави.
