да ги издаде. Едва се бе открехнал най-малкият възможен процеп, и от задната врата нахълта Ли, провлече нозе през хола, сваляйки пончото, и ги спипа.
— Малки момчета надничат? — каза той на диалект и когато Кейл притвори вратата, а езикът й щракна, Ли бързо добави:
— Баща ви си дойде. По-добре да влезете.
— А кой друг е там? — дрезгаво попита Арон.
— Някакви хора, минаваха оттук. Влязоха заради дъжда. — Ли постави ръка върху ръката на Кейл, все още държаща дръжката, завъртя и отвори вратата. — Момчетата дошли дома — оповести той и ги остави беззащитни на показ.
— Влизайте, момчета! — извика Адам. — Хайде, влезте!
Двамата наведоха глави, метнаха по един поглед на непознатите и размърдаха нозе. Мъжът беше с градски дрехи, а жената носеше най-модерните виждани тук тоалети. На стола до себе си бе оставила наметката, шапката и воалетката си и на момчетата им се стори, че е облечена изцяло в черна коприна и дантели. Черна дантела се изкачваше дори по някакви клечици и обгръщаше шията й. За един ден това би било достатъчно, но не беше всичко. До жената седеше момиченце, може би малко по-малко от близнаците. То имаше широкополо боне на сини карета с дантела отпред, рокля на цветя и малка престилка с джобове, вързана на кръста. Роклята бе подгъната нагоре и отдолу се подаваше червена плетена фуста, също поръбена с дантела. Момчетата не видяха лицето му — бе скрито под шапката, но ръцете лежаха скръстени в скута му; ясно се виждаше златното пръстенче с монограм на средния пръст. Момчетата бяха затаили дъх и в очните им дъна вече кръжаха ярки червени кръгове.
— Ето ги и синовете ми — рече баща им. — Близнаци са. Това е Арон, а този е Кейлъб. Момчета, здрависайте се с гостите.
Близнаците пристъпиха напред с наведени глави и вдигнати ръце — жест, говорещ или за отчаяние, или за предаване. Господинът, а след него и дантелената дама стиснаха отпуснатите им ръце. Арон, който вървеше пръв, се извърна от момиченцето, но жената каза:
— Няма ли да поздравиш дъщеря ми?
Арон изтръпна и протегна ръка към момичето със скритото лице. Нищо не се случи. Никой не сграбчи безжизнените му като колбаси пръсти, никой не ги стегна и разтърси, никой не ги усука. Ръката му просто увисна във въздуха пред нея. Той надникна през миглите си да види какво става. И тя бе свела глава, но имаше предимство, че е с боне. Дясната й ръчица с пръстенчето на средния пръст бе също протегната, но не се помръдна към Ароновата. Крадешком погледна жената. Тя се усмихваше с разтворени устни. Стаята беше готова да се пръсне от тишина. В този момент Арон чу оглушителното цвилене на Кейл. Тогава посегна напред улови й ръката и три пъти я тръсна нагоре и надолу. Беше мека като шепа листчета от цвят. Усети наслада, която го опари. Пусна й ръката и скри своята в джоба на гащеризона. Отстъпвайки припряно, забеляза Кейл, който пристъпи напред, ръкува се официално и каза „Здравейте“. Арон бе забравил да го издума, затова го произнесе едва сега, след брат си, но излезе неуместно. Адам и гостите му се изсмяха.
— Мистър и мисис Бейкън без малко да хванат дъжда — каза Адам.
— Добре, че се заблудихме тук — рече мистър Бейкън. — Исках да намеря Дългото ранчо.
— То е по-нататък. Трябва на следващото разклонение да свиете от главния път вляво, на юг. Мистър Бейкън е околийски инспектор — обърна се Адам към момчетата.
— Не зная защо, но гледам на тази длъжност извънредно сериозно — каза мистър Бейкън, също обръщайки се към момчетата. — Дъщеря ми, момчета, се казва Абра. Странно име, нали? — Говореше с оня тон, който възрастните пазят за децата. С декламаторска напевност продължи към Адам: — „На път бе Абра, неповикана по име, макар да чаках друга, Абра навести ме.“29 Не бих казал, че не съм чакал син, но Абра е такава утеха! Вдигни си главата, мила. — Абра остана неподвижна. Ръцете й пак се скръстиха в скута. А баща й повтори с наслаждение: — „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“
Арон видя, че брат му разглежда малкото боне без капчица страх. И дрезгаво каза:
— Аз не мисля, че Абра е странно име.
— Той нямаше предвид странно в такъв смисъл — заобяснява мисис Бейкън. — Искаше да каже само, че е любопитно. — И към Адам: — Моят съпруг измъква от книгите най-необикновени неща. Скъпи, не трябва ли да тръгваме?
— О, недейте още, мадам! — енергично се обади Адам. — Ли прави чай, ще ви затопли.
— Колко приятно! — възкликна мисис Бейкън. — Деца — продължи тя, — дъждът спря, излезте да си поиграете. — Гласът й прозвуча тъй властно, че те се изнизаха навън — пръв Арон, след него Кейл, следван от Абра.
Мистър Бейкън сложи крак върху крак.
— Имате великолепни възможности — рече той — Голямо ли ви е мястото?
— Добър парцел е — каза Адам. — Прехвърля реката чак до отсрещния край. Не е лош имот.
— Значи всичко оттатък околийското шосе е ваше?
— Да. Само че ме е срам да си го призная. Оставил съм го на произвола. Изобщо не е обработвано. Изглежда, още като дете земеделската работа ми е дошла много. — Мистър и мисис Бейкън го загледаха и той разбра, че трябва някак да обясни защо е оставил тази добра земя да подивее. — Допускам, че съм мързелив. А и баща ми с нищо не ми помогна, остави ми достатъчно, за да преживявам, без да работя. — Сведе поглед, но усети облекчението у Бейкънови. Щом човекът е богат, значи не е мързелив. Само бедните са лениви. По същия начин само бедните са невежи. Богаташ, който нищо не знае, или е пропаднал, или пък е независим.
— А кой се грижи за момчетата? — попита мисис Бейкън.
— Каквато грижа са получили — засмя се Адам, — а тя не е много, е дело на Ли.
— На Ли?
Адам леко се подразни от този разпит.
— Имам само един прислужник — накъсо отвърна той.
— Искате да кажете, китаеца, когото видяхме? — Мисис Бейкън беше поразена.
Адам й се усмихна. В началото го бе притеснила, но сега се почувства по-самоуверен.
— Ли отгледа децата, а и за мен се грижеше.
— Но нима никога не са изпитали женско внимание?
— Не, не са.
— Горките агънца! — рече тя.
— Буйни са — каза Адам, — но вярвам, че са здрави. Според мен всички сме подивели като земята. Сега обаче Ли ще ни напуска и просто не зная как ще се оправяме.
Мистър Бейкън предпазливо преглътна храчката си да не разводни следващото му изказване:
— Мислил ли сте за образованието на синовете си?
— Не, да си призная, не съм се замислял.
— Моят съпруг — намеси се мисис Бейкън — е привърженик на образованието.
— Образованието е ключ към бъдещето — каза мистър Бейкън.
— А кое образование по-точно? — попита Адам.
— Начетените хора получават всичко — продължи мистър Бейкън. — Да, аз вярвам във факела на знанието. — Наведе се по-наблизо и заговори доверително: — След като няма да обработвате земята си, защо не я дадете под наем и да се преместите в околийския център, по-близо до добрите ни безплатни училища?
Само за миг Адам си помисли да каже „Защо не си гледате мизерната работа?“, но вместо това попита:
— Смятате, че това е добра перспектива?
— Смятам, че бих ви намерил свестен и благонадежден наемател — отвърна мистър Бейкън. — Ако няма да живеете на земята си, няма причини да не получавате нещо от нея.
Влизайки с чая, Ли предизвика силно раздвижване. Бе чул достатъчно нотки през вратата, за да е уверен, че Адам ги намира досадни. Беше абсолютно сигурен, че не обичат чай, но ако все пак пиеха, то едва ли щяха да харесат този, който им бе запарил. А когато го изпиха, изказвайки поздравления, той
