— Мен ако питаш, на Самуел именно такова погребение щеше да му допадне — каза Адам. — Щеше да му е интересно. — Забеляза, че Ли го е зяпнал. — Отведи коня, Ли, и ела да запариш малко чай. Искам да си поприказваме.
Адам влезе в къщата и съблече черното одеяние. Усети сладостната, но сега отвратителна миризма на ром, която се отделяше от него. Смъкна от себе си всичко, взе гъбата и натри кожата си с яйчен сапун, да прогони от порите си тази смрад. Навлече чиста синя риза и гащеризон, пран, додето омекне, бледосин, почти избелял на коленете. Обръсна се бавно и тъкмо бе сресал коси, от кухнята се разнесе подрънкването на Ли около печката. Мина във всекидневната. Пред големия му стол Ли бе поставил на масата чаша и захарница. Адам погледна пердетата на цветя — от дълго пране цветовете бяха вече избелели. Чергите се бяха протрили, през линолеума в хола минаваше кафеникава пътека. Всичко това бе ново за него. Когато Ли внесе чайника, Адам рече:
— Ли, вземи си и ти една чаша. И ако ти е останало от онова питие, мога да близна малко. Снощи се напих.
— Вие пиян? — учуди се Ли. — Не мога да повярвам.
— Да, ама се напих. Тъкмо за това искам да ти разкажа. Видях, че ме наблюдаваш.
— Видяхте? — попита Ли и отиде в кухнята да си донесе чашата, стъклени чаши и камениновото шише с китайската ракия. Като се върна, поясни: — Опитвал съм я през последните години само с вас и с мистър Хамилтън.
— С нея ли кръстихме близнаците?
— Да, с нея. — Ли наля кипящия зелен чай. А когато Адам сложи в чашата си две лъжички захар, намръщи се.
Адам разбърка чая, следейки захарните кристалчета, които се стапяха в течността.
— Отидох да я видя — каза той.
— Помислих си го — призна Ли. — Впрочем не виждам как е могъл един мъж да чака толкоз време.
— Може да не съм бил мъж.
— И това ми мина през ума. Как е тя?
— Не го разбирам — бавно каза Адам. — Просто не вярвам, че на света може да има подобно същество.
— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?
— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.
— Но сега нищо ви няма.
— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.
— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.
— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.
— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.
Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.
— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?
— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.
— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?
Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:
— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.
Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.
— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.
— Какво значи това?
— Не може ли да ме пуснете да си отида?
— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?
— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.
— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас?
— Според мен — каза Ли — никой няма да е доволен, когато знае, че са му останали много несвършени неща, на които държи.
— Ти на какво държиш?
— Как да ви кажа, за едното вече е твърде късно. Исках да си имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица.
— Не си толкова стар.
— О, физически, струва ми се, все още мога да стана баща. Не за това мисля аз. Много сериозно съм обвързан с една безмълвна настолна лампа. Знаете ли, мистър Траск, едно време и аз имах жена. Също като вас и аз си я бях измислил, само че моята живееше единствено в мисълта ми. Беше ми добра другарка в стаичката. Аз говоря, тя ме слуша, после тя ще заговори, ще ми разкаже всички случки от следобеда на една жена. Беше много красива, съчиняваше малки кокетни шеги. Сега обаче не зная бих ли я изслушвал. А не бих желал да е тъжна и самотна. Така че първият ми проект пропада.
— А какъв беше вторият?
— За него съм разговарял с мистър Хамилтън. Искам да открия книжарница в китайския квартал на Сан Франциско. Ще живея в задното помещение, а дните ми ще бъдат изпълнени с разговори и спорове. Бих искал да продавам от ония блокчета туш с издълбани по тях дракони от времето на династията Сун28. Дървените им кутийки са проядени от червеи, а тушът се прави от боров дим и едно лепило, което се извлича само от кожата на диви магарета. Наглед тушът е черен, но когато рисуваш с него, внушава на очите ти, убеждава те, че съдържа всички цветове на света. Току-виж, дошъл при мен някой художник, ще поспорим за това как се рисува, ще се пазарим за цената…
— Измисляш ли си всичко това? — попита Адам.
— Не. Щом вие сте добре и сте свободен, бих желал най-сетне да притежавам такава книжарничка. В нея ми се ще и да умра.
Адам дълго не продума, разбъркваше само захарта в поизстиналия си чай. Накрая рече:
— Смешна работа. Дощя ми се да си роб, за да мога да ти откажа. Естествено, че можеш да отидеш където поискаш. Дори ще ти заема пари за книжарницата.
— О, аз парите ги имам. От доста време ги имам.
— Никога не ми е хрумвало, че можеш да си отидеш. Приемал съм те като част от дома. — Адам изправи рамене. — Не можеш ли малко да изчакаш?
— За какво?
— Искам да ми съдействаш да се сближа с момчетата. Искам да сложа имота в ред, а може да го продам или да го дам под наем. Ще ми се да знам с колко пари съм останал и какво може да се направи с тях.
— Не ми ли поставяте капан? — попита Ли. — Желанията ми вече не са тъй силни, каквито бяха. Боя се, че мога да бъда разубеден или още по-лошо — да бъда задържан, само защото зная, че някой има нужда от мен. Моля ви, гледайте да не ви трябвам! От това по-страшна въдица за самотен мъж няма.
— Самотен мъж — повтори Адам. — Щом не съм помислил за това, значи сериозно съм бил изпаднал.
— Мистър Хамилтън знаеше — каза Ли. Вдигна глава и натежалите му клепачи пропуснаха само две искрици. — Ние, китайците, се държим в ръце, не показваме какво ни е на душата. Обичах го, този мистър Хамилтън. С ваше разрешение Утре бих желал да прескоча до Салинас.
