— Никой не те кара. Изпивам и тази и тръгвам.
Хапещият спирт бе прогорил гърлото й. Тя усети в себе си онова разбъркване, което я плашеше.
— Не ме е страх от тебе. От никого не ме е страх — каза тя и изля в гърлото си втората чаша.
— Нямаш никакво основание да се боиш от мене — каза Адам. — Сега можеш да ме забравиш. Впрочем ти каза, че си го сторила. — Усещаше победоносна топлина и сигурност, по-добре не бе се чувствал от години. — Дойдох за погребението на Сам Хамилтън. Прекрасен човек беше той. Ще ми липсва. Помниш ли, Кати, той ти помогна при раждането на близнаците.
Алкохолът бушуваше в Кейт. Тя му се съпротивляваше и тази съпротива се изписваше на лицето й.
— Какво ти става? — попита Адам.
— Казах ти, че ми е като отрова. Че ми става зле.
— Не можех да избирам — спокойно каза той. — Навремето ти стреля в мен. Знам ли какво още си направила.
— За какво намекваш?
— Чух за някакъв скандал — рече той. — Някакъв долен скандал.
За миг тя бе забравила, че волята й води борба с настъпващия алкохол — битката бе вече загубена. Червенината бе навлязла и в мозъка й, страхът бе изчезнал и на негово място застана непредпазливата жестокост. Тя сграбчи бутилката и напълни чашата си. Наложи се Адам да се надигне, за да налее в своята. Обладало го бе съвършено чуждо за него чувство. Виждаше у нея неща, които го задоволяваха. Хареса му да я гледа как се бори със себе си. Хубаво беше да я накаже, но трябваше да бъде и нащрек. „Трябва да внимавам — рече си той. — Да не говоря много!“ А на глас каза:
— През тия години Сам Хамилтън се оказа чудесен приятел. Много ще ми липсва.
Тя бе разляла рома и ъглите на устата й лъщяха мокри.
— Аз го мразех — каза тя. — Да можех, щях да го убия.
— Че защо? Беше любезен с нас…
— Той… той успя да надникне в мен.
— А защо не? Той надникна и в мен и с това ми помогна.
— Мразя го! — повтори тя. — Доволна съм, че е умрял.
— Щеше да е по-добре аз да бях надникнал в тебе.
— Ти си глупак. — Устните й се свиха. — Тебе не мразя. Ти си просто един слаб глупак. — С повишаването на нейното напрежение той изпадаше във все по-уютно спокойствие. — Седнал там и се хили! — викна тя. — И си мислиш, че си свободен, нали? Няколко чашки и си въобразяваш, че си мъж! Пръста си само да помръдна и ще ми дойдеш да хленчиш и да пълзиш на четири крака. — Чувството й за власт се бе развързало, напуснала я беше лисичата предпазливост. — Зная те аз! Познавам ти бъзливото сърце! — Адам продължаваше да се усмихва. Опита питието си, което й напомни пак да си напълни чашата. Гърлото на шишето издрънча в стъклото. — Имах нужда от тебе, когато бях наранена. Но ти се оказа помия. И когато вече не се нуждаех от тебе, помъчи се да ме спреш. Махни тая грозна, самодоволна усмивка от сурата си!
— Питам се какво толкова ненавиждаш.
— Питаш се значи? — Предпазливостта й почти окончателно се изпари. — Това не е ненавист, а презрение. Още като малка разбрах какви глупави лъжци са те, майка ми и баща ми, които се правеха на много добрички. А не бяха, знаех ги аз. Карах ги да правят каквото си поискам. Винаги съм могла да карам хората да направят каквото искам. Не бях още порасла, когато накарах един човек да се самоубие. И той се правеше на много добър, ама единствената му цел беше да спи с мене, малкото момиче.
— Казваш, че се е самоубил. Значи нещо страшно го е огорчило.
— И той беше глупак — отсече Кейт. — Нали го чух как се молеше на вратата. Цяла нощ се смях.
— Не бих желал да зная, че съм отнел някому белия свят — каза Адам.
— Защото си глупав. Помня как говореха. „Нали е прекрасна, малката, сладката, душица!“ А никой не ме познаваше. Карах ги да скачат през обръч, но нито веднъж не се усетиха.
Адам пресуши чашата си. Чувстваше се отдалечен, но съсредоточен. Стори му се, че вижда как поривите й пъплят като мравки и той ги разчита. Обзе го онова чувство на дълбоко разбиране, което алкохолът често дава.
— Няма значение харесвала ли си Сам Хамилтън — каза той. — Аз установих, че е мъдър. Помня, веднъж бе рекъл, че жена, която знае всичко за мъжете, обикновено знае добре само една част, докато останалите й убягват, но това не значи, че те не съществуват.
— Той беше лъжец и лицемер — изплю Кейт. — Лъжците най-много ги мразя, а всички са лъжци. Това е! Обичам да ги изобличавам, да натривам носовете им със собствената им гадост.
Адам вдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че на този свят има само зло? Само безумие?
— Точно това искам да кажа.
— Не вярвам — спокойно каза Адам.
— Ти не вярваш! Той не вярвал! — Помъчи се да го имитира.
— Искаш ли да ти го докажа?
— Не можеш — рече той.
Тя скочи, изтича до писалището и донесе кафявите пликове.
— Погледни тук!
— Не желая.
— Тогава ще ти покажа. — И тя извади една снимка. — Виж тук! Този е щатски сенатор. Има намерение да се кандидатира за Конгреса. Виж му дебелото шкембе! Циците му са като на жена. И обича да го налагат с камшик. Тази черта виждаш ли я? Следа от камшик. Виж му само израза! Има жена и четири деца и ще се кандидатира за Конгреса! Не вярваш! Виж тука! Тая бяла медуза е съветник. Този грамаден и червен швед притежава ранчо край Бланко. А я тук! Това е професор от университета в Бъркли. Идва чак дотук, за да го плискаме с мръсотия от тоалетната. Професор по философия! Погледни тоя! Той е проповедник на Светото писание и по-малък брат на Исус. За да получи каквото искал, палел къщи. Сега му го предлагаме по друг начин. Виждаш ли този запален кибрит под кльощавата му кълка?
— Не искам да ги гледам. — рече Адам.
— Да, но ги видя. И не вярваш! Ще те накарам да ми се молиш, за да те пуснем тук! Ще те накарам срещу месечината да завиеш! — Тя се мъчеше да му наложи волята си, но разбираше, че той е много далеч и е свободен. Яростта й се сгъсти в отрова.
— Никой не е могъл да избяга — меко каза тя. Очите й бяха плоски и студени, но с нокти дереше тапицерията на креслото, късаше и разнищваше коприната.
Адам въздъхна.
— Ако имах такива снимки и тия хора знаеха това, нямаше да съм сигурен дали животът ми е в безопасност — рече той.
— Предполагам, че една такава снимка може да съсипе целия живот на един човек. Не е ли опасно за тебе?
— За дете ли ме вземаш? — попита го тя.
— Вече не — каза Адам. — Почвам да мисля, че човешкото в теб е извратено, а може би няма и нищо човешко.
— Може би позна — усмихна се тя. — Да не мислиш, че искам да бъда човек? Виж само тия снимки! По- добре да съм куче, отколкото човек. Но аз не съм куче. И съм по-умна от хората. Нищо не могат да ми направят. Не се безпокой опасно ли е. — Замахна с ръка към картотеката. — Там имам сто красиви снимки и тия мъже знаят, че ако нещо ми се случи, каквото и да е, по пощата веднага ще тръгнат сто писма с по една снимка и всяко писмо ще стигне там, където най-много ще навреди. Не, никой нищо не може да ми стори.
— Да допуснем — каза Адам, — че с теб се случи нещастие, че се разболееш…
— Няма значение — рече тя и се наведе към него. — Ще ти кажа една тайна, никой от тия мъже не я знае. След няколко години заминавам. И махна ли се, писмата, така или иначе, ще бъдат пуснати. — И се облегна засмяна назад.
Адам потръпна. Вгледа се по-внимателно в нея. Изразът и смехът й бяха детински, невинни. Изправи се
