малка и твърда, както винаги с повдигнати ъгълчета. Но очертанията й вече не бяха така остри. Раменете й се бяха налели, затова пък ръцете се бяха набръчкали и отслабнали. Страните й бяха закръглени, кожата под брадичката — набрана. Имаше все така малки гърди, но стомахът издаваше посъбрала се тлъстина. В бедра бе още тясна, ала краката и стъпалата изглеждаха уплътнени, над ниските обувки се издуваха наедрели прасци. През чорапите й едва-едва се забелязваха ръбовете на ластични бандажи, които трябваше да притискат вените. Въпреки това бе хубава и спретната. Остарели бяха само ръцете, дланите и пръстите лъщяха корави, а отгоре се бяха набраздили, изпъстрени с кафяви петънца. Носеше строга тъмна рокля с дълги ръкави, на която контрастираха единствено белите дантели, разцъфтели около врата и китките. Почти невидима беше следата, оставена от годините. Човек, който я вижда често, едва ли би открил каквато и да е промяна. По страните й нямаше бръчки, очите и бяха все тъй остри и безизразни, носът — изящен, устните — тънки и решителни. Белегът на челото почти не личеше, бе покрит с пудра с цвета на кожата й.
Кейт преглеждаше сноп снимки в еднакъв формат, всички направени с един и същ фотоапарат и почти побелели от магнезиевата светкавица. И макар действащите лица във всяка снимка да бяха различни, в позите им се забелязваше отегчително сходство. Нито едно от женските лица не беше обърнато към обектива. Кейт подреди снимките на четири купчинки и пъхна всяка в плик от дебела кафява хартия. Когато на вратата се почука, постави пликовете в една от клетките на писалището.
— Влез! О, Ева, влез. Доведе ли го?
Преди да отговори, момичето се приближи до масата. Тук, на по-силната светлина, лицето й се изписа напрегнато, с блестящи очи.
— Нов е. Непознат. Казва, че искал да се види с вас.
— Знаеш, Ева, че не може. Ти си наясно кой може да идва при мене.
— Казах му. Твърди, че навярно ви познавал.
— Добре де, кой е той?
— Едър, висок като върлина, леко пийнал. Казва, че се наричал Адам Траск.
Кейт не трепна и не издаде звук, ала Ева схвана, че вестта е попаднала, където трябва. Кейт бавно сви пръстите на дясната си ръка, а лявата се проточи като хилава котка към ръба на писалището. Притихна, сякаш затаи дъх. Ева се разтрепера. Мисълта й прескочи към чекмеджето в скрина й, където се намираше спринцовката за подкожни инжекции.
— Седни там, на големия стол, Ева — обади се най-сетне Кейт. Но момичето не помръдна и Кейт я шибна с една-едничка дума: — Сядай! — Ева се сви и отиде на креслото. — Не си хапи ноктите! — Ръцете на Ева се отделиха и увиснаха на страничните облегалки. Кейт се втренчи в стъкления зелен сенник на лампата, след това се размърда така внезапно, че Ева подскочи и сгърчи устни. Кейт издърпа чекмеджето и извади едно хартиено пакетче. — Вземи! Иди си в стаята и се оправяй! Но не го взимай всичкото. Не, не ти вярвам — Кейт тръсна пакетчето и го разкъса на две. Преди да подгъне краищата на едната половинка, която подаде на Ева, от нея изръси малко бял прашец. — Бързай сега! Като слезеш долу, кажи на Ралф, че му нареждам да стаи в хола, за да чува звънеца, но не и гласовете. И го наблюдавай да не се промъкне по- наблизо. Ако се звънне… не, кажи му… не, всъщност да постъпи, както си знае. След това доведи мистър Адам Траск.
— Ще се справите ли, мис Кейт?
Кейт не отмести поглед от нея, докато Ева не се обърна. След това викна подире й:
— Другата половинка ще получиш веднага щом той си отиде. Бързай сега!
Когато вратата се затвори, Кейт отвори дясното чекмедже на бюрото и извади револвер с късо дуло. Откачи цилиндъра, прегледа патроните, отново го затвори и го остави върху писалището, след което го покри с лист хартия. Угаси едната лампа и се настани на стола, скръствайки ръце на масата пред себе си. Когато се похлопа, извика:
— Влезте — едва разлепвайки устни.
В очите на Ева личеше влага, беше успокоена.
— Ето го — рече тя и затвори вратата зад Адам.
Той се огледа набързо и видя Кейт, седяща тихо зад бюрото си. Вторачи се в нея и бавно пристъпи напред. Ръцете й се разтвориха и дясната се протегна към листа. Студени и безизразни, очите й не се откъсваха от неговите. Адам видя косата й, белега, устните, набраздената шия, ръцете, раменете и плоските гърди и дълбоко въздъхна. Ръката на Кейт за миг потрепна.
— Какво искаш? — попита тя.
Адам седна на стола пред писалището. Идеше му да извика от облекчение, но се сдържа и каза:
— Сега нищо. Просто исках да те видя. Сам Хамилтън ми каза, че си тук.
В момента, когато той седна, ръката й се успокои.
— Преди това не беше ли чувал?
— Не — каза той. — Не бях чувал. В началото за малко да се побъркам, но сега ми няма нищо.
Кейт се отпусна и се усмихна, показвайки дребните си зъби и дългите кучешки, остри и бели.
— Уплаши ме — каза тя.
— Защо?
— Отде да знам какво си намислил.
— И аз не знаех — рече Адам, продължавайки да я наблюдава, сякаш не вижда жив човек.
— Дълго време те очаквах, но като не дойде, помислих, че съм те забравила.
— Аз не съм те забравил — каза той. — Но сега мога.
— Какво искаш да кажеш?
Адам се засмя ласкаво.
— Искам да кажа, че сега те виждам. Знаеш ли, май Самуел ми беше казал, че никога не съм те бил виждал. Вярно е. Помня ти лицето, но никога не съм го виждал. Сега мога да го забравя.
Устните й се притиснаха и се изправиха, раздалечените очи се свиха от жестокост.
— Мислиш, че можеш?
— Зная, че мога.
Тя промени тактиката.
— Може и да не се наложи. Ако всичко при тебе е наред, бихме могли да се съберем.
— Не мисля така — рече Адам.
— Ти беше такъв глупак — каза тя. — Като дете. Не знаеше какво да правиш със себе си. Сега мога да те науча. Изглеждаш ми вече мъж.
— Ти ме научи — рече той. — Беше един доста тежък урок.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Да.
— По дъха те усещам, пил си ром. — Изправи се и донесе от шкафа бутилка и две чаши. Обръщайки се, откри, че той гледа напълнелите й глезени. Внезапното раздразнение обаче не измести усмивчицата от устните й. Шишето и чашите остави на кръглата масичка насред стаята и наля ром. — Ела, седни тук — рече тя, — по-удобно е. — Отивайки към креслото, той спря очи на закръгления й корем и тя улови погледа му. Подаде му чашата, седна и скръсти ръце на гърдите си. Седна и той с чашата в ръка. — Пий — подкани го тя, — ромът е много хубав.
Той се усмихна с усмивка, която никога не беше виждала.
— Когато Ева ми каза, че си дошъл, отпървом помислих да те изхвърля.
— Щях да се върна — каза той. — Трябваше да те видя. Не че не повярвах на Самуел, но просто да се уверя.
— Пий си рома — напомни тя. Той погледна нейната чаша.
— Нали не мислиш, че искам да те отровя?… — Млъкна ядосана, че е изрекла това. Усмихвайки се, той все така гледаше чашата й. Гневът й изби по лицето. Вдигна чашата и я докосна с устни. — От алкохола ми става лошо. Никога не пия. Отравя ме. — Стисна уста и прехапа долната си устна. Адам все така се усмихваше. Гневът й растеше, повече не можеше да се владее. Изпи рома на един дъх, закашля се, очите й се насълзиха. Обърса ги с опакото на ръката си. — Не ми вярваш особено — каза тя.
— Не ти вярвам — вдигна си чашата, отпи, сетне стана и напълни отново чашите.
— Повече няма да пия — разтревожена рече тя.
