— Тимшел — отвърна Ли. — Може ли да спрете тука?

— Много път ще биеш обратно.

Ли слезе от кабриолета.

— Самуел! — извика той.

— Тук съм! — Старецът се закиска. — Лайза хич не обича да й се обаждам така.

— Самуел, вие ме надминахте!

— Време е, Ли.

— Сбогом, Самуел — рече Ли и бързешком пое по пътя назад. Дочу железните шини, които захапаха пръстта. Обърна се и се загледа подир колата. На билото старият Самуел се очерта в небето, а белите му коси грееха в светлината на звездите.

Глава 25

1

Зимата в Долината на Салинас заприлича на потоп, мокра, но прекрасна. Дъждовете се лееха благи и попиваха в земята, но реките не преляха. През януари пашата избуя, а през февруари и хълмовете се покриха с тлъста трева, кожите на добитъка станаха загладени и гъсти. Тихите дъждове продължиха и през март; всяка следваща буря учтиво изчакваше своята предшественица да се всмуче в почвата. След това се разля топлина и долината се покри от цвят — жълт, син и златист.

Том живееше в ранчото сам. Дори тази купчина от пепел пищно се разхубави, кремъкът се скри в тревата, Хамилтъновите крави затлъстяха, а от влажните гърбове на Хамилтъновите овце сякаш никнеше трева.

По пладне на 15-и март Том седеше на пейката пред работилницата. Слънчевата утрин бе отминала и сега над планините откъм океана пъплеха сиви дъждовни облаци, чиито сенки пълзяха по светналата земя. Том чу клопота на конски копита и забеляза, че към къщата, подканяйки уморения си кон, с подскачащи лакти се носи някакво момче. Изправи се и тръгна към пътя. Момчето наближи къщата в галоп, дръпна си шапката, метна един жълт плик на земята, обърна коня и отново го пришпори в галоп.

Том се развика след него, сетне се наведе с нежелание и вдигна телеграмата. Седна пак на слънце пред работилницата с телеграмата в ръка. И погледна планината и старата къща, сякаш да запази нещо от тях, преди да е отворил плика. Прочете неизбежните четири думи: името, случката и деня. Сгъна бавно телеграмата, сгъна я още веднъж и още веднъж, докато не се превърна в хартиено квадратче, не по-голямо от палеца му. Влезе в къщата през кухнята, през малката всекидневна и оттам — в стаята си. От шкафа извади черния си костюм, преметна го върху облегалото на стола, а на седалката постави бяла риза и черна вратовръзка. След това се отпусна на леглото, извръщайки лице към стената.

2

Четириколките и двуколките се бяха изтеглили от салинаското гробище. Семейството и приятелите се върнаха в дома на Олив, на булевард „Централен“, да хапнат, да пийнат кафе, да видят кой как е понесъл събитието, да сторят и рекат благоприличните за случая неща.

Джордж предложи на Адам Траск да го откара с наетия файтон, но Адам отказа. Зашля се из гробищата и приседна върху циментовия бордюр около фамилната гробница на Уилямсови. По краищата на парка растяха традиционните плачещи кипариси, по пътеките нагъсто се белееха теменуги. Някой ги е бил посадил някога, но сега се бяха превърнали в напаст. Над гробните камъни вееше студен вятър и виеше в кипарисите. Многото звезди от ковано желязо бележеха гробовете на бойци от Великата армия на Републиката, а върху всяка звезда се вееше раздрано от вятъра знаменце, прикрепено там още миналата година в Деня на ветераните. Адам разглеждаше планината източно от Салинас, над която се извишаваше мекият връх Фримант. Въздухът беше кристално чист — така е понякога преди дъжд. И вятърът скоро донесе първите леки капки, макар небето все още да не бе заоблачено изцяло.

Адам бе пристигнал със сутрешния влак. Изобщо нямаше намерение да идва, но нещо, на което не успя да устои, го потегли. Преди всичко не му се вярваше, че Самуел е мъртъв. Все още дочуваше неговия плътен и лиричен глас да се въззема и спуска с другоземските си звуци, странната музика на случайно съчетани слова, които се гонят така, че никога не можеш със сигурност да отгатнеш какво ще последва. За повечето хора си абсолютно сигурен какво ще кажат в следващия миг. Адам погледна Самуел в ковчега и си даде сметка, че не е искал да го загубва. И тъй като лицето в ковчега не приличаше на Самуеловото, Адам отмина, за да остане насаме със себе си и да съхрани човека жив. Бе длъжен да присъства на погребението. Инак трябваше да наруши обичая. Застана обаче доста назад, откъдето нищо не се чуваше, а когато синовете се грабнаха да зарият гроба, той се отдалечи и закрачи по обраслите с бели теменуги пътеки.

Гробището пустееше, мрачното виене на вятъра огъваше коравите кипариси, а дъждовните капки наедряваха и пронизваха кожата като ужилвания. Адам се надигна, потръпна и тръгна бавно по белите теменужки около пресния гроб. Опечалените бяха подредили цветята си равномерно, да скрият купчината новообърната влажна пръст, но вятърът бе вече разпердушинил цветчетата, отвявайки по-малките букетчета на алеята. Адам ги събра и ги сложи обратно върху могилата.

Излезе от гробищата. Сега вятърът и дъждът го шибаха в гръб, но той не обръщаше внимание на влагата, проливаща се през черното палто. „Роми Лейн“ бе разкаляна от новоиздълбаните коловози, в които лъщяха локви, по краищата на уличката растяха нависоко див овес и синап, дивата ряпа бързаше да си пробие път нагоре, а над зеленото буйство на дъждовната пролет се надигаха лепкавите главици на аления репей. Черната лепкава кал покри обущата на Адам и оплеска крачолите му. До шосето за Монтерей оставаше близо миля. Измокрен и мръсен, Адам стигна дотам и сви на изток към Салинас. Извитата периферия на шапката му беше пълна с вода, яката му слегна от влага. При улица „Джон“ пътят правеше чупка и се превръщаше в Главната улица. Щом стъпи върху настилката, Адам изтърси калта от обущата си. Сградите му предложиха завет и почти начаса той се разтрепера от студ. Ускори крачка и преди да достигне края на улицата, хлътна в аперитива „Абът Хаус“. Поръча си бренди, гаврътна го и се разтрепера още повече.

Мистър Лапиър, кръчмарят, забеляза, че го тресе.

— Най-добре да пийнете още едно — рече му той. — Иначе зле ще се простудите. Искате ли един горещ ром? Веднага ще ви оправи.

— Искам — каза Адам.

— Ето, глътнете и този коняк, пък аз ще стопля вода.

Адам отнесе чашата си на една маса и вдървено седна с мокрите си дрехи. Мистър Лапиър домъкна от кухнята димящия чайник, постави сплесканата чаша на чинийка и я сложи на масата.

— Пийте, колкото можете да понесете по-горещо — посъветва го той. — Тая течност може и трепетлика да успокои. — Дръпна стол, седна и веднага се изправи. — Предадохте ми студа — каза той, — и аз ще си приготвя една чаша. — Донесе чаша и се настани срещу Адам. — Действа! Бяхте толкова блед, като влязохте, че се уплаших. Май не сте тукашен.

— От околностите на Кинг Сити — обясни Адам.

— За погребение ли?

— Да, един стар приятел.

— Голямо погребение, а?

— О, да.

— Не съм изненадан. Той имаше много приятели. Жалко, че не случи по-хубав ден! А вие трябва да изпиете още едно и право в леглото.

— Тъй ще е — каза Адам. — Чувствам се по-добре, по-спокойно.

— Бива си го! Ще ви спаси от някоя пневмония. — След като му наля втора чаша, той измъкна иззад тезгяха мокра кърпа. — Да поизбършете малко тая кал — рече той. — На погребение не е много весело, но когато и дъждът те накваси, става наистина доста тъжно.

— Заваля, когато свърши — каза Адам. — Намокрих се на връщане.

Вы читаете На изток от Рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату