— Да ви дам една стаичка тук? Лягате, пращам ви още една чаша и на сутринта ви няма нищо.
— Така мисля да сторя — рече Адам. Усещаше кръвта си да го щипе по страните и да сгрява ръцете му, сякаш в тялото му се разливаше някаква чужда топла течност. След малко топлината стопи онова прикрито от студа ъгълче, в което бе подредил забранените си мисли, и мислите плахо излязоха на повърхността като деца, които не са сигурни как ще ги посрещнат. Адам пое мократа кърпа и се наведе да почисти крачолите си. Кръвта му нахлу в слепоочията. — Мога да изпия още една чаша.
— Ако е за простудата, това ви стига — рече мистър Лапиър.
— Но ако просто ви се пие, останал ми е малко ром „Джамайка“, отлежал. Препоръчвам ви го чист, без нищо. Петдесетгодишен е! Водата би му убила аромата.
— Просто искам да пийна — рече Адам.
— И аз ще пия един с вас. От месеци не съм отварял това шише. Не се търси много. В нашия град хората пият уиски.
Адам обърса обущата си и захвърли кърпата на пода. Надигна тъмния ром и се задави. Тежката и силна напитка се завъртя из цялата му глава със сладостния си аромат и се стовари в носа му като удар. Помещението сякаш се наведе встрани и след това наново се изправи.
— Добър е, нали? — попита мистър Лапиър. — Но те сваля като нищо. Повече от един не мога да изпия, освен, разбира се, ако човек не иска именно да го свали. Има някои, правят го.
Адам облегна лакти на масата. Усети, че ще го обземе словоохотливост, и поривът го уплаши. Гласът му прозвуча като чужд, а изречените думи направо го смаяха.
— Не идвам особено често — каза той. — Знаете ли къде е заведението на Кейт?
— Исусе! Този ром бил по-силен, отколкото предполагах — рече мистър Лапиър и продължи строго: — Живеете в ранчо, нали?
— Да. Имотът ми е край Кинг Сити. Казвам се Траск.
— Приятно ми е. Женен ли сте?
— Не, сега не.
— Вдовец?
— Да.
— Идете при Джени. Оставете Кейт! Там не е за вас. Джени е тук, до мен. Идете там и ще получите всичко, от каквото се нуждаете.
— Тук, до вас?
— Да, разбира се. Тръгвате на изток, пряка и половина, и свивате вдясно. Всеки ще ви каже къде е.
Езикът на Адам бе надебелял.
— А какво е при Кейт?
— Идете при Джени — настоя мистър Лапиър.
3
Беше кална и ветровита вечер. Улица „Кастровил“ тънеше в дълбока лепнеща кал, а китайският квартал бе така наводнен, че обитателите му бяха прехвърлили дъски през тясната уличка, разделяща техните бордеи. Облаците в притъмнялото небе бяха сиви като плъхове, въздухът бе не влажен, а усоен. Разликата според мен е в това, че влагата пада отгоре, докато усоят се надига от гнилоч и разложение. Следобедният вятър бе оставил въздуха пронизващ и начупен. Беше достатъчно студено, за да проветри главата на Адам от рома, без да възвръща стеснението му. Забърза се по непокритите пешеходни пътеки с прикован в земята поглед, да избягва локвите. Уличката бе осветена единствено от мъждукащия предупредителен фенер на железопътния прелез и малкия глобус с въглеродна жичка, който гореше пред входа на Джени.
Адам помнеше указанията. Отмина още две къщи и за малко да пропусне третата — тъмните храсти пред нея бяха високи и неподкастрени. Надникна през дворната врата към тъмната веранда, бавно отвори и продължи по обраслата пътека. В полумрака забеляза, че верандата е полусрутена и хлътнала, а стъпалата — разковани. Боята върху дъсчените стени бе отдавна изчезнала, за градината не се полагаха никакви грижи. Ако не бяха ивиците светлина по ръбовете на пуснатите завеси, би отминал, вземайки къщата за изоставена. Дъските на стъпалата щяха сякаш да се продънят от тежестта му, а подът на верандата изскърца, когато я прекоси.
Вратата се открехна — той видя, че някаква неясна фигура държи бравата. Обади се мек глас:
— Няма ли да заповядате?
Приемната се осветяваше от малки крушки под розови абажури. Под нозете си Адам усети мек килим. Видя блясъка на полираната мебел и сиянието на картини в златни рамки. Тутакси доби впечатлението за богатство и порядък. Гласът каза:
— Трябвало е да облечете тренчкот. Познаваме ли ви?
— Не, не ме познавате — отвърна Адам.
— Кой ви праща?
— Един човек от хотела. — Адам се взря в момичето. Беше облечена в черно, без никакви украшения. Имаше остро лице, красиво и остро. Помъчи се да се досети на какво животно, на какъв нощен звяр му заприлича. Напомняше някакво потайно и хищно животно.
— Ако искате, ще застана до някоя лампа — каза момичето.
— Няма нужда.
Тя се засмя.
— Седнете, ей там. Дошъл сте тук за нещо, нали? Ако ми кажете какво ви трябва, ще повикам подходящо момиче. — Ниският глас криеше добре пресметната, суха сила. Подбираше думите си, както се берат цветя в многоцветна градина, без припряно бързане. От това Адам се почувства глупаво.
— Искам да видя Кейт — изтърси той.
— Мис Кейт сега е заета. Очаква ли ви?
— Не.
— Нали знаете, и аз мога да се погрижа за вас.
— Мен ми трябва Кейт.
— Можете ли да ми кажете защо?
— Не.
Гласът на момичето стана като острие, наточено на брус.
— Не можете да я видите. Заета е. Ако не искате момиче или нещо друго, по-добре да си вървите.
— Добре, няма ли да й кажете, че съм дошъл?
— Тя познава ли ви?
— Не зная. — Почувства, че куражът му го напуска. Долови познатата студенина. — Не зная. Но не бихте ли предали, че я търси Адам Траск? Тя ще реши дали се познаваме или не.
— Ясно. Ще й предам.
Тя се приближи тихо до една врата вдясно и я отвори. Адам чу няколко заглушени думи, през вратата погледна някакъв мъж. Момичето бе оставило вратата отворена, за да знае Адам, че не е сам. В едната страна на стаята, над някакъв портал, висеше тежка завеса. Момичето разтвори дълбоките дипли и се скри. Адам се облегна в стола. С крайчеца на очите си видя мъжката глава — надникна и се отдръпна.
Стаята на Кейт бе подредена така, че да създава удобство и експедитивност. С нищо не напомняше стаята, в която бе живяла Фей. Стените бяха облепени с шафранена коприна, драпериите се спускаха в ябълковозелено. Беше стая на коприната: дълбоки кресла, тапицирани с копринени възглавници, лампи с копринени абажури, широко легло в другия край, покрито с лъскав бял сатен и грамада от исполински възглавници. По стените нямаше никакви картини или фотографии, нищо лично. Върху абаносовата тоалетна масичка до леглото нямаше нито шишенца, нито пулверизатори; блясъкът й се отразяваше в едно тройно огледало. Килимът бе стар, плътен — китайски килим с ябълковозелен дракон на оранжев фон. Единият ъгъл представляваше спалня, средата бе за официални срещи, в другия край бе оформен кабинет — картотека от златист дъб, голям сейф, черен със златни букви, писалище с ролетков похлупак и двойна лампа със зелен сенник, а зад него — един обикновен и един въртящ се стол.
Кейт седеше на въртящия се стол зад писалището. Бе все още красива. Отново бе с руси коси. Устата —
