— Прави каквото искаш — рече Адам. — Бог знае, за мен достатъчно си сторил.
— Искам да разхвърлям ленти против демоните — каза Ли. — И да поставя едно печено прасенце върху гроба на баща си.
Адам припряно се изправя, събори чаената си чаша, излезе и остави Ли.
Глава 27
1
Тази година дъждовете бяха толкова кротки, че река Салинас не излезе от бреговете си. В широкото й, сиво пясъчно корито лъкатушеше хилав поток, чиято вода, непомътена от тиня, се носеше чиста и приятна. Израслите в това корито върби се бяха богато разлистили, а по земята пълзяха бодливите леторасти на къпината. Беше доста топло за март. От юг непрекъснато подухваше лек ветрец, който обръщаше листата тъй, че излагаше на показ сребърните им гърбове. Под безупречната закрила на преплетения къпинак и безразборно напластените от водата клечаци на слънцето спокойно се приличаше сиво горско зайче, което на закуска бе намокрило в росната трева кожухчето на гърдите си и сега го сушеше. Зайчата муцунка се бърчеше, ушите му сегиз-тогиз се завъртаха да изследват не вещаят ли дребните шумове опасност за горския заек. В земята бе прокънтяло отмерено трептене, доловимо с лапите, ушите се бяха завъртели, муцунката се присви, но трептенето бе отминало. Сетне върбовите клони на трийсетина крачки по посоката на вятъра се раздвижиха, но до зайчето не достигна никаква обезпокоителна миризма. От две минути насам се разнасяха любопитни, но безопасни звуци — пукот на клечки, свистене като от крилете на див гълъб. Зайчето лениво протегна едното си задно краче на топлото слънце. Чу се някакво мятане, нещо изсвистя и тупна, простенвайки, като в козина. Зайчето остана абсолютно неподвижно и очите му се разшириха. През гърдите му бе преминала тръстикова стрела чийто железен връх се заби в земята от другата страна. Заекът се катурна встрани, лапите му затичаха и се запремятаха във въздуха и след миг той утихна.
От върбалака изпълзяха две приклекнали момчета. Носеха лъкове, дълги по четири стъпки, а от колчаните зад левите им рамене стърчаха перата на снопове стрели. Бяха с гащеризони и избелели сини ризи, на слепите си очи всяко от тях бе привързало по едно красиво перо от пуешка опашка. Ниско наведени, те се движеха предпазливо, нарочно стъпвайки на пръсти като индианци. Когато се приведоха да разгледат жертвата си, предсмъртната тръпка на зайчето бе замряла.
— Право в сърцето — извика Кейл, сякаш не би могло да бъде другояче. Арон погледна надолу, но нищо не каза. — Ще кажа, че ти си го направил — продължи Кейл. — Нищо няма да си приписвам и ще кажа, че е бил страхотен изстрел.
— Наистина беше — съгласи се Арон.
— Нали ти викам, пред Ли и пред татко тебе ще посоча.
— Заслугата… де да знам трябва ли ми — каза Арон. — Не цялата… Да ти кажа ли, ако ударим още един, ще кажем, че всеки е улучил по един, пък останем ли само с този, хайде да разправяме, че сме стреляли и двамата, ама не знаем кой го е улучил.
— Значи не искаш заслугата да е твоя — изпитателно рече Кейл.
— Не цялата. Можем да си я разделим.
— В края на краищата стрелата беше моя — каза Кейл.
— Не беше.
— Я погледни перата! Виждаш ли тази резка? Моя е.
— А как се е намерила в моя колчан? Не си спомням никакви резки.
— Ти може да не си спомняш. Но аз пак ще го припиша на тебе.
— Не, Кейл — с признателност рече Арон. — Не искам. Да кажем, че сме стреляли и двамата.
— Ами добре, щом искаш. Но ако Ли познае моята стрела?
— Просто ще кажем, че е била в моя колчан.
— И мислиш, че той ще повярва? Ще реши, че го лъжеш.
— Ако помисли, че ти си го застрелял — безпомощно каза Арон, — добре, нека си го мисли.
— Само исках да знаеш — рече Кейл. — В случай че си го помисли. — Той измъкна стрелата през заешкия труп и белите пера се оцветиха в тъмночервената кръв. Сетне прибра стрелата в колчана си. — Може да го носиш — великодушно каза той.
— Трябва да си ходим — напомни Арон, — може би татко се е върнал.
— Хайде да опечем тоя дърт заек за вечеря — предложи Кейл — и да изкараме цяла нощ на открито.
— През нощта става много студено. Не помниш ли, Кейл, сутринта как трепереше от студ?
— На мен не ми е много студено — рече Кейл. — Аз изобщо не усещам студа.
— Но сутринта го усети.
— Не е вярно. Само ти се подигравах, треперех и траках със зъби като пеленаче. Или искаш да ме изкараш лъжец?
— Не — каза Арон, — не ми е до кавга.
— Страх те е да се биеш, а?
— Не. Просто не искам.
— Ако кажа, че си страхливец, ще ме наречеш ли лъжец?
— Не.
— Значи те е страх, така ли?
— Предполагам.
Арон бавно се отдалечи, оставяйки заека на земята. Очите му бяха широко отворени, имаше красива, заоблена уста. Раздалечеността на сините му очи придаваше на израза му ангелска невинност. Беше с мека златиста коса и слънцето сякаш светеше в главата му. Смути се. Но той често се смущаваше. Схвана, че брат му крои нещо, но не разбираше какво. За него Кейл беше загадка. Не успяваше да проследи разсъжденията му и вечно оставаше изненадан от посоките, по които се отправяха. Кейл приличаше повече на Адам. Косата му беше тъмнокестенява. Беше по-едър от брат си, с по-голям кокал и по-набити рамене. Челюстта му бе с квадратната строгост на Адамовата. Имаше кафяви, зорки очи, които понякога искряха като черни. За останалите си размери обаче имаше твърде малки ръце, с къси и тънки пръсти и с изящни нокти. Кейл пазеше ръцете си. Малко бяха нещата, които можеха да го разплачат, и едно от тях беше порязан пръст. Никога не рискуваше да прави с тях какво да е, никога не пипаше насекоми и не разнасяше змии. Сбиеше ли се, грабваше или камък, или тояга.
Наблюдавайки отдалечаването на брат си, върху устните на Кейл се появи самоуверена усмивчица.
— Чакай, Арон! — подвикна той. Настигна го и му подаде заека. — Можеш да го носиш. — Беше любезен и обгърна братовите си рамене с ръка. — Не ми се сърди!
— Все искаш да се бием — оплака се Арон.
— Нищо подобно. Само се пошегувах.
— Така ли?
— Разбира се. Ето на, виж, вземи да носиш заека. И ако искаш, веднага си тръгваме. — Арон най-после се усмихна. Олекваше му всеки път, когато брат му пропъди напрежението. По ронливия скат двете момчета се изкатериха от реката до равното горе. Десният крачол на Арон се напои с кръвта на заека. — Ще се шашнат, че сме ударили заек — каза Кейл. — Ако татко се е прибрал, хайде да му го подарим. Ще му хареса заешко на вечеря.
— Хайде — радостно каза Арон. — И чуй какво. Ще му го дадем и двамата и няма да казваме кой го е убил.
— Добре, щом искаш — съгласи се Кейл. Повървяха мълчаливо известно време и Кейл изведнъж каза: — Тая земя цялата е наша, чак до другия край оттатък реката.
— Таткова е.
— Да, но като умре, ще стане наша.
Мисълта бе нова за Арон.
— Какво значи това, като умре?
