— А много ли сте бедни?
— В какъв смисъл? — попита Кейл.
— Не седите ли в пепелта? Не сте ли длъжни да носите вода и съчки?
— Какви съчки? — попита Арон. Тя избягна отговора и продължи:
— Клети създания! — Стори й се, че в ръка държи магическа пръчица с трепкаща звезда на върха. — Мрази ли ви проклетата ви мащеха? Не иска ли да ви убие?
— Ние нямаме мащеха — каза Кейл.
— Никаква нямаме — рече Арон. — Майка ни е умряла.
Думите му разстроиха приказката, която тя съчиняваше, но почти начаса й послужиха за друга. Жезълът изчезна, затова пък тя се видя с огромна шапка и щраусово перо, носеща в ръка грамадна кошница, от която стърчат крака на пуйка.
— Сирачета без майка! — нежно каза Абра. — Аз ще ви стана майка. Ще ви държа на ръце, ще ви люлея и ще ви разказвам приказки.
— Доста сме големички — каза Кейл. — Няма да ти е по силите.
Абра се постара да не забележи грубостта му. Видя, че Арон се е хванал за приказката й. Очите му се усмихваха, сякаш вече се люлее в ръцете й, и тя отново почувства притеглянето на любовта.
— Кажете — приветливо запита тя, — хубаво ли беше погребението на майка ви?
— Не помним — каза Арон. — Били сме много малки.
— Добре, а къде е погребана? Нали носите цветя на гроба й? Ние непрекъснато носим на баба и на чичо Алберт.
— Не знаем — каза Арон.
В погледа на Кейл светна непознат интерес, едва ли не победа.
— Ще питам татко — наивно рече той — къде й е гробът, че да отнесем цветя.
— И аз ще дойда с вас — каза Абра. — Мога да плета венци. Ще ви науча и вас. — Направи й впечатление, че Арон мълчи. — Ти не искаш ли да сплетеш един венец?
— Искам — отвърна той.
Докосна го за втори път. Потупа го по рамото и погали бузата му.
— На майка ти ще й хареса — рече тя. — Нищо че са на небето, гледат надолу и всичко виждат. Татко ми е казал. Има и едно стихотворение за това, той го знае.
— Отивам да опаковам заека — рече Арон. — Имам една кутия, дето ми донесоха панталоните. — И хукна от старата къща. Като го проследяваше с очи, Кейл се усмихна.
— За какво се смееш? — попита Абра.
— А, за нищо — отвърна той и прикова погледа си в нея.
Тя се помъчи да го надфиксира — беше специалистка в надфиксирването, но Кейл не отклони очи. В самото начало бе изпитал някакво стеснение, което сега бе изчезнало, и чувството на тържество, че е разклатил превъзходството на Абра, го накара да се засмее. Беше му ясно, че тя предпочита брат му, но не му беше за пръв път. Кажи-речи всеки се привързваше към Арон заради златистите му коси и заради откритостта, позволяваща на чувствата му да разцъфват като мак. Поривите на Кейл се гушеха надълбоко, а надникнеха ли навън, бяха готови или да отстъпят, или да нападнат. Бе почнал да наказва Абра, задето хареса повече брат му, но и това не беше нищо ново. Правеше го, откак за първи път откри, че може. Това тайно наказване на другите постепенно бе станало за него нещо почти като творческо занимание.
Разликата между двете момчета може да се опише навярно по следния начин. Натъкнеше ли се Арон на мравуняк в някоя полянка из шубраците, лягаше по корем да наблюдава сложния мравешки живот: ще види как едни от тях мъкнат по мравешките пътеки храна, а други — бели яйца. Ще види още как срещнат ли се две обитателки на един мравуняк, допират пипалца и си говорят. Можеше с часове да лежи така, погълнат от това земно стопанство.
Кейл, от друга страна, видеше ли същия мравуняк, разритваше го на пух и прах и стоеше да гледа ужасените мравки, трудолюбиво справящи се с бедствието. Арон бе доволен, че е част от своя свят, Кейл се чувстваше длъжен да го променя.
Кейл не оспорваше факта, че хората харесват повече брат му, но си бе изработил метод да не им остава длъжен. Правеше си сметките и изчакваше, додето в един момент възхитеното от брат му лице не покаже, че отнякъде е уязвимо. Тогава нещо му се случваше, но жертвата тъй и не узнаваше защо и как. От възмездието си Кейл изстискваше соковете на силата, а от силата — радост. Това бе най-силното и най- чисто чувство, което познаваше. Далеч от мисълта да мрази Арон, той дори го обичаше, тъй като обикновено именно той ставаше причина Кейл да изпитва своите победи. Бе забравил — ако изобщо някога е знаел, че си отмъщава, защото иска да бъде обичан като Арон. Дотолкова всичко бе станало част от него, че предпочиташе не Ароновото, а своето.
Докосвайки Арон с ръка и с нежността си, като му говореше, Абра бе поставила в ход нов процес за Кейл. Откликът му беше несъзнателен. Мозъкът му се постара да открие някоя слабост на Абра и благодарение на остротата си моментално я забеляза в думите й. Едни деца искат да се правят на малки, други — на възрастни. Малко са ония, които се примиряват с възрастта си. Абра искаше да бъде голяма. Тя си служеше с изразите на големите и доколкото й се удаваше, им подражаваше в преживявания и обноски. Далеч зад себе си бе изоставила детинството, но все още не я биваше да играе на възрастния човек, когото обожаваше. Кейл усети това и то му даде оръдие да срине нейния мравуняк. Той знаеше колко време ще е необходимо на брат му, докато намери кутията. И въображението му подсказваше какво ще стане. Арон ще се помъчи да изчисти кръвта по заека, а това също отнема време. Ново време, докато намери канап, още време прилежно да завърже фльонгите. А междувременно Кейл бе разбрал, че започва да печели. Подушил, че сигурността на Абра е разколебана, той съзна, че може още повече да я разклати.
Накрая Абра отмести очи и каза:
— Защо се взираш така в хората? — Кейл погледна нозете й и бавно завдига очи, като хладнокръвно я огледа цялата, сякаш бе от дърво. Това, знаеше той, би могло да раздразни дори голям човек. Абра не издържа. — Нещо шарено ли виждаш?
— Ти ходиш ли на училище? — попита я Кейл.
— Разбира се, че ходя.
— Кой клас?
— За пети.
— И на колко си години?
— Карам единайсет.
Кейл се изсмя.
— Какво толкова смешно? — попита тя, но той не отговори. — Кажи де, кажи! Какво смешно има в това? — Той пак не се обади. — Мислиш се за много умен! — сопна се тя, но той продължи да й се смее и от неудобство тя се завайка: — Чудно, защо ли брат ти се забави толкова? Виж, дъждът спря.
— Предполагам, че го търси — каза Кейл.
— Кое, заека ли?
— О, не. Него ще намери, той е мъртъв. Но сигурно не може да хване другото. Бяга.
— Кое да хване? Какво бяга?
— Не ми е разрешил да казвам — рече Кейл. — Иска да бъде изненада. Улови го в петък. Че го и ухапа.
— За какво говориш?
— Ще видиш — каза Кейл, — когато отвориш кутията. Обзалагам се, ще ти поръча да не я отваряш веднага. — Това не беше предположение. Кейл познаваше брат си.
Абра разбра, че губи не само сражението, а и цялата война. Почваше да ненавижда това момче. Прехвърли в ума си всички смъртоносни изрази, които знаеше, но се отказа от тях, подозирайки в своята безпомощност, че ще бъдат безполезни. Млъкна. Излезе навън и погледна къщата, където бяха родителите й.
— Мисля да се връщам — рече тя.
— Почакай — спря я Кейл.
Когато се обърна, той я бе настигнал.
— Какво искаш? — попита го хладно.
