Благоговението на Кейл пред променената атмосфера в къщата се бе изпарило на бърза ръка и сега той стоеше пред своя мравуняк, преценявайки как точно да го ритне. Решението бе взето.
— Тя наистина е чудесно момиче — рече той. — Хареса ми. И знаете ли защо? Каза да те питаме къде е гробът на майка ни, че да й занесем цветя.
— Ще може ли, татко? — попита Арон. — Щяла да ни научи как се плетат венци.
Мислите на Адам полетяха в галоп. Първо на първо, не го биваше да лъже, пък и не беше се опитвал. Решението, което тозчас му хрумна и тъй нагло излезе на езика му, направо го уплаши.
— И на мен ми се иска, момчета — каза той, — само че трябва да ви кажа, че гробът на майка ви е чак на другия край на страната, в родното й място.
— Защо? — попита Арон.
— Понеже някои хора държат да бъдат погребани в родните си места.
— А как е стигнала там? — заинтересува се Кейл.
— Качихме я на влака и я пратихме у дома й, нали, Ли?
Ли кимна:
— И при нас е така. Като умрат, почти всички китайци ги изпращат в Китай.
— Това го знам — каза Арон, — разказвал си ни по-рано.
— Така ли? — учуди се Ли.
— Разбира се — потвърди Кейл, леко разочарован. Адам бързо промени темата:
— Днес следобед — почна той — мистър Бейкън направи едно предложение. Бих искал да го обмислите. Каза, че за вас ще е може би по-добре, ако се преместим в Салинас. Там и училищата са по-добри, а и повече деца има да си играете.
Идеята вцепени близнаците, Кейл попита:
— Ами тука?
— Е, ще си запазим ранчото, ако ни се доще, да си дойдем — каза Адам.
— Абра живее в Салинас — припомни Арон. За него това беше достатъчно, вече бе забравил летящия пакет. Единственото, което си представяше, бяха една престилчица, едно боне и меки пръстчета.
— Абе вие помислете — каза Адам. — А сега май трябва да си лягате. Днес защо не сте ходили на училище?
— Учителката е болна — каза Арон.
— Мис Кълп — потвърди Ли — боледува от три дни. Ще учат чак в понеделник. Хайде, момчета!
Те послушно излязоха след него.
2
Когато Ли се върна, Адам се усмихваше неопределено на лампата и потупваше коляно с показалец.
— Знаят ли нещо? — попита той.
— Не знам — рече Ли.
— Дано да е само покрай момиченцето.
Ли донесе от кухнята голяма картонена кутия.
— Това са сметките. За всяка година са прихванати с отделен ластик. Всичко съм прегледал, в ред е.
— Искаш да кажеш всички сметки?
— За всяка година — каза Ли — има отделен тефтер и квитанции за всичко. Искахте да знаете какво ви е положението. Ето, тук е цялото. Наистина ли смятате да се преместите?
— Какво да ти кажа, обмислям въпроса.
— Бих желал да се намери някакъв начин да кажете на децата истината.
— Това би ги лишило от хубавата представа за майка им.
— А не се ли досетихте за другата опасност?
— Коя именно?
— Ами да кажем, че сами научат истината. Кой ли не знае?
— Като поотраснат, може да го приемат по-лесно.
— Не ми се вярва — рече Ли. — Но не това е най-голямата опасност.
— Струва ми се, Ли, не мога да ти следя мисълта.
— Аз мисля за лъжата. Тя е в състояние всичко да порази. Ако някога открият, че сте ги излъгал за това, биха пострадали всички истински неща и тогава вече на нищо няма да хващат вяра.
— Разбирам. Но какво мога да им кажа? Цялата истина не мога да им кажа.
— Но, да речем, само част от истината, колкото да нямате угризения, когато научат останалото.
— Ще трябва да си помисля, Ли.
— Ако се пренесете в Салинас, ще стане по-опасно.
— Трябва да помисля.
— Моят баща ми разказа за майка ми — настойчиво продължаваше Ли — още когато бях съвсем малък, не ме пожали. И докато растях, повтори ми го няколко пъти. Разбира се, не беше същото, но все пак беше достатъчно гадно. Сега съм доволен, че ми е казал. Как ли щях да се чувствам, ако не знаех?
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Не искам. Макар че би могло да ви убеди да промените това-онова по отношение на синовете ви. Например да им кажете, че е заминала, но не знаете къде.
— Но аз знам.
— Е, там е цялата работа. Или ще е от край до край истината или ще е половин лъжа. Не мога да ви принуждавам.
— Ще си помисля, Ли — каза Адам. — А каква е историята на майка ти?
— Наистина ли искате да я чуете?
— Само ако пожелаеш.
— Съвсем накратко — почна Ли. — Първият ми спомен е за малка и мрачна барака, в която живеехме сами с баща ми, насред една картофена плантация. Заедно с това си спомням как баща ми разказваше историята на майка ми. Иначе той говореше на кантонски, но историята разказваше на красив и литературен мандарински. Както и да е. Ще ви кажа… — И погледът на Ли се насочи към миналото. — Трябва най-напред да ви кажа, че когато тук, в Запада, вие сте прокарвали железниците, тежката работа по трасирането, нареждането на траверсите и завинтването на релсите се е извършвала от хиляди китайци. Евтина работна ръка, прилежна, а пукне ли някой, другите пет пари не дават. Набирали ги главно от Кантон, кантонците са набити, яки, издръжливи, не са и сприхави. Довели ги по силата на договор и навярно съдбата на баща ми не е била никакво изключение… Трябва да знаете, че в навечерието на нашата Нова година китаецът е длъжен да изплати всичките си дългове и да започне новата на чисто. Не смогне ли, все едно загубва честта си. Нещо повече, цялото му семейство остава без чест. Извинение никому.
— Не е лош обичай — отбеляза Адам.
— Добър или лош, така беше. Баща ми обаче нещо загази. Не можа да изплати едно задължение и семейството се събра да обсъди положението. А нашият род е почтен род. Ако някой е без късмет, никой не е виновен, но неизплатеният дълг тегне над цялата фамилия. Платиха бащиното ми задължение, но сетне трябваше той всичко да им върне, а това бе почти невъзможно… Агентите на железопътните компании, които набираха работната ръка, даваха при подписването на договорите цяла буца пари и по този начин хващаха сума хора с неплатени дългове. Дотук всичко честно и почтено. Да не беше само черната мъка! Баща ми бил младо момче, току-що задомено, бил силно, дълбоко и страстно привързан към жена си, а нейните чувства към него ще да са били изумителни. Тъй или иначе, сбогували се възпитано в присъствието на семейните старейшини. Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето. Вкарали стадото мъже като добитък в черния трюм на кораба — там трябвало да мируват месец и половина, додето не пристигнат в Сан Франциско. Можете да си представите как са изглеждали тези трюмове. Стоката трябвало да се достави в що годе работоспособно състояние, по тази причина не била тормозена. А през вековете хората от моя народ са се научили да живеят в близост помежду си, да се поддържат чисти и да се хранят и при най-непоносими условия. От седмица били вече в открито море, когато баща ми открил жена си. Била облечена като мъж, сплела коси на
