мъжка плитка. Седейки неподвижно и като си мълчала, не могли да я открият, а по онова време нямало ни прегледи, нито ваксинации. Преместила си чергата и седнала до баща ми. Приказвали си само на ухо, в тъмното. Баща ми хем негодувал срещу неподчинението й, хем се радвал. Та така било. Осъдени цели пет години на тежък труд. След като вече се намирали в Америка, и през ум не им минавало да бягат, честни хора били, нали договор подписали… — Ли замълча. — Мислех уж с няколко изречения да ви разкажа, но не знаете как е почнало. Ще си донеса чаша вода, вие искате ли?

— Да — каза Адам. — Едно нещо обаче не разбирам. Как е могла жена да върши тази работа?

— Ей сега ще се върна — каза Ли и отиде в кухнята. Оттам донесе две канчета вода и ги сложи на масата. — За какво ме питахте? — рече той.

— Как е могла майка ти да върши мъжка работа?

Ли се усмихна:

— Баща ми казваше, че била силна жена, и аз съм сигурен, че една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо. — Адам направи кисела физиономия, а Ли продължи: — Един ден ще се уверите, ще видите.

— Нищо лошо не си помислих — каза Адам, — но отде мога да зная, като съм имал само един случай? И после?

— Само едно нещо не пошепнала майка ми в ухото му по време на това изнурително и безкрайно плаване. Пък и сума ти народ се натръшкал от страхотна морска болест, тъй че никой не забелязал колко й било лошо.

— Да не е била бременна? — извика Адам.

— Била е — каза Ли. — Но не пожелала да обременява баща ми с допълнителни тревоги.

— А като е тръгнала на път, знаела ли е?

— Не, не е знаела. Аз съм оповестил присъствието си на този свят в най-неподходящото време. Разказът излезе май по-дълъг, отколкото предполагах.

— Да, но не можеш току тъй да прекъснеш!

— Така излиза — рече Ли. — В Сан Франциско лавината от мишци и кости се изляла в конските вагони и локомотивите запъшкали по стръмнините. Откарвали ги да разсичат хълмовете на Сиера и да прокопават тунели под върховете. Майка ми била набутана в друг вагон и баща ми я видял чак когато стигнали една поляна високо в планината, където бил лагерът. Много красиво било, зелена трева, цветя, а наоколо заснежените хребети. Едва тогава му съобщила за мен… И се заловили за работа. Женските мускули заякват също като мъжките, а на майка ми и духът й бил със здрави мишци. С кирката и лопатата вършела каквото са очаквали от нея и това сигурно е било ужасно. Но постепенно ги обзела паническа тревога как ще роди детето.

— Толкова ли са били прости? — учуди се Адам. — Не е ли могла да отиде при началника и да обясни, че е жена, че е бременна? Положително са щели да се погрижат за нея.

— Ето, виждате ли? — рече Ли. — Не съм ви разказал достатъчно. Затуй и така се проточи. Не са били прости. Този човешки добитък е бил докаран само за едно — да работи. И когато работата се свърши, ония, които не са измрели, е трябвало да бъдат върнати обратно. Довеждали само мъже, никакви жени. На вашата страна не й е трябвало да се размножават. Един мъж, една жена и едно дете съумяват някак да пуснат корен, да се окопаят и да натрупат около себе си купчинка, наподобяваща дом. Тогава и Господ не може да ги изкорени оттам. Но една сган от мъже, нервни, похотливи, неспокойни, едва ли не болни от липсата на жени, такива ще отидат навсякъде, а най-вече у дома. А в тази глутница от полуобезумели, полудиви мъже майка ми е била единствената жена. Мъжете, колкото повече работят и лапат, толкова по- неукротими стават. За шефовете те са били не хора, а животни, които могат да станат опасни, ако не ги държат под око. Нали разбирате защо майка ми не е могла да поиска помощ? Направо биха я изхвърлили от лагера и, кой знае, току-виж, я разстреляли и заровили като болна крава. Затуй, че малко се били разшавали, петнайсет души били застреляни. Ето защо спазвали реда по едничкия начин, по който нашият нещастен род се е научил да спазва реда. Мислим си, че сигурно съществуват и по-добри начини, но никога не сме успявали да ги открием. Вечно е било едно и също: бичът, въжето и пушката. Защо ли се заех да ви разказвам?…

— А защо да не ми разкажеш? — попита Адам.

— Защото помня с какво лице ми го е разправял баща ми. Отварят се старите рани, още живи и болезнени. Почнеше ли да говори, баща ми спираше да се овладее, а сетне продължаваше строго, с твърди и остри слова, сякаш му се щеше да се прободе с тях… И така, двамата успели да останат в постоянна близост, твърдейки, че тя е племенник на баща ми. Месеците минавали и за тяхно щастие коремът й се надувал съвсем незабележимо, а тя все така се блъскала, дано заглуши болките. Баща ми гледал малко от малко да й помага, като се оправдавал: „Млад ми е племенникът, трошливи са му костите.“ Но нямали още никакъв план, не знаели какво ще правят. Тогава баща ми намислил да избягат нагоре в планината, до някоя още по-висока поляна, и там, до някое езеро, да изровят леговище за раждането, а когато майка ми роди и е вън от всякаква опасност, баща ми да се върне и да си понесе наказанието. Трябвало да подпише договор за нови пет години, за да изплаща обезщетението за своя непрокопсал племенник. Жалко щяло да бъде това бягство, но друго не им оставало и затуй им се сторило като блестящ изход. Имало две задължителни условия — да налучкат точния момент и да съберат необходимите провизии. Моите родители… — Ли замълча, усмихвайки се, че е употребил тази дума; тя му се стори толкова хубава, че реши да я стопли: — Моите мили родители се захванали с подготовката. Отделяли част от оризовата дажба и я криели под дюшеците си. Баща ми намерил парче дълга връв, а от жица извил кука, да лови пъстърва из планинските езера. Отказал се от тютюна, за да пести кибрита, който им раздавали. А майка ми засъбирала всяко раздърпано късче плат, нищела го по краищата и вадела конци да съшива с тресчица парцалите и да ми приготовлява пелени. Ах, как бих искал да я помня!

— И аз — рече Адам. — Разказвал ли си някога тази история на Сам Хамилтън?

— Не съм, но е трябвало. Той обичаше тържествата на човешката душа. За него тия неща бяха като лични победи.

— Вярвам, успели са да се доберат дотам — подхвърли Адам.

— Зная. Когато баща ми разказваше за това, аз все го прекъсвах: „И значи стигнали сте онова езеро, завел си майка ми там… този път не казвай какво се е случило! Веднъж поне да бъде другояче: стигнали сте езерото, а ти си построил колиба от борови клони…“ Тогава баща ми ставаше истински китаец и казваше: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.“

— Продължавай — притеснено каза Адам — докрай.

Ли се изправи, пристъпи към прозореца и разказа останалото, вгледан в звездите, мигащи и разклащани от мартенския вятър.

— От склона се търколил камък и счупил крака на баща ми. Наместили го и му дали работа като за сакат, да изправя на един камък с чук изкривените гвоздеи. И дали от тревоги или от преумора, майка ми взела да се превива преждевременно. Тогава полуобезумелите мъже разбрали истината и полудели напълно. Единият глад изостря другия, новото престъпление заличава предишното и дребните престъпления, които били извършени спрямо тези гладуващи мъже, припламнали в едно гигантско налудничаво злодеяние. Баща ми чул как изкрещели „Жена!“ и разбрал. Опитал да се затича, ала кракът му повторно се счупил от натиска и той пропълзял нагоре по изровения насип до пътя, където се разигравало всичко. Като се озовал там, небето се забулило с особена горест, а кантонците вече се измъквали да се изпокрият, та дано завинаги забравят, че мъжете могат да бъдат такива… Баща ми я сварил върху една глинеста купчина. Дори очи нямала да гледа, но устата й още шавала и го напътила какво да прави. Той ме измъкнал с нокти от разкъсаната плът на майка ми, а тя умряла на глината същия следобед. — Адам дишаше тежко. Ли продължи с напевен ритъм: — Преди да ненавиждате тези хора, запомнете това. Баща ми винаги го изричаше накрая: никое друго дете не се е радвало на такава грижа като мен. Целият лагер ми станал майка. И това е много красиво, чудовищно красиво. А сега, лека нощ. Повече не мога дума да кажа.

Вы читаете На изток от Рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату