3
Адам припряно отваряше чекмеджетата, търсеше по лавиците, отваряше сандъците в къщата и накрая се видя принуден да повика Ли.
— Къде са мастилото и перото?
— Вие нямате — отговори му Ли. — От години не сте написал нито една дума. Ако искате, ще ви дам моите. — И донесе от стаята си едно тумбесто шише мастило, скъсено перо, сноп листа и плик и ги остави на масата.
— Как разбра, че искам да пиша писмо? — попита Адам.
— Ще се помъчите да пишете на брат си, нали?
— Точно така.
— Няма да ви е лесно след толкова време.
И наистина не беше лесно. Адам загриза и задъвка перото, устата му се кривеше в напрегнати гримаси. Още след първото изречение захвърляше листа и почваше отново. Почеса глава с перодръжката.
— Ли, ако реша да замина на Изток, ще останеш ли при децата, докато се върна?
— По-лесно ви е да пътувате, отколкото да пишете — каза Ли. — Естествено, ще остана.
— Не, ще пиша!
— Защо не поканите брат си да ни гостува?
— Брей, Ли! Та това е чудесна идея, как не се сетих!
— Освен това ви дава основание да пишете, а това вече е добър повод.
След това писмото бе написано сравнително по-лесно, поправено и преписано на чисто. Преди да го пъхне в плика, Адам бавно си го прочете наум:
„Мили братко Чарлз — почваше то, — ще се изненадаш, че ти пиша след толкоз време. Много пъти съм решавал да седна, но нали знаеш, човек все отлага. Питам се как ще те свари това писмо. Да се надяваме, в добро здраве. Доколкото разбирам от тия работи, сигурно вече имаш пет или дори десет деца! Ха-ха! Аз имам двама сина, близнаци. Майка им не е при нас. Селският живот не й понася. Живее в близкия град и от време на време се виждаме. Притежавам първокласно имение, но ме е срам да си призная, че не го поддържам както трябва. Надявам се отсега нататък да потръгне. Винаги съм взимал добри решения, но от няколко години нещо не ми вървеше. Сега съм добре. Ти как си, преуспяваш ли? Много бих искал да се видим. Защо не ни дойдеш на гости? Обширна е земята тук и ако искаш да се заселиш, може да се намери и място. Тукашните зими не са студени. А за «стари хора» като нас това е много важно. Ха-ха! И така, Чарлз, надявам се, ще помислиш и ще ми съобщиш. Пътуването ще ти се отрази добре. Искам да се видим. Имам много да ти разправям, но не мога да го напиша. Ето какво, Чарлз: прати ми писмо с всички новини от родния дом. Предполагам, станали са много неща. Човек, като остарее, чува предимно за хора, негови близки, които вече са починали. Изглежда, така е било писано на света. Пиши бързо и ми кажи Дали ще дойдеш. Твой брат, Адам“
Седеше с писмото в ръка и виждаше над него смуглото лице на брат си и белега на челото му. Долавяше дори нажежената горещина в кафявите му очи и както го гледаше, устните му се извиха, оголиха зъбите и на негово място застана сляп и безмилостен звяр. Поклати глава, да отърси от паметта си това видение, и се помъчи да възстанови брат си, като се усмихва. Постара се да си припомни челото му преди белега, но и двата образа се оказаха замъглени. Грабна перодръжката и под подписа си написа:
„П. С. Чарлз, никога и за нищо не съм те мразил. Винаги съм те обичал, защото си ми брат.“
Сгъна листа, оглаждайки ръбовете с нокът, и залепи плика с юмрук.
— Ли — извика Адам, — хей, Ли! — Китаецът се показа на вратата. — Ли, колко време му трябва на едно писмо да стигне до Изтока, до най-крайните щати?
— Знам ли? — каза Ли. — Може би петнайсетина дни.
Глава 29
1
Изпратил на брат си първото писмо за повече от десет години, Адам нетърпеливо зачака отговор. Забрави колко време е изтекло. Писмото още не бе стигнало до Сан Франциско, и той вече питаше Ли на висок глас:
— Чудна работа, защо не отговаря? Сигурно ми се сърди, дето не съм му писал. Ама и той не ми е писал. Не, всъщност той не е знаел къде да пише. Ами ако се е преместил?
— Има само два-три дена, откак сме го пуснали — успокои го Ли, — още време му трябва.
— Интересно, дали наистина ще дойде — питаше се Адам и не можеше да реши иска ли да види Чарлз. След като писмото бе вече заминало, Адам се боеше, че Чарлз може да приеме поканата. Заприлича на палаво дете, чиито пръсти се протягат към всеки подвижен предмет. Намесваше се в живота на близнаците, задаваше им безброй въпроси за училището.
— И какво научихте днес?
— Нищо.
— И таз хубава! Все нещо сте научили. Четохте ли?
— Да, сър.
— А какво четохте?
— Старата приказка за щуреца и мравката.
— А-а-а, това вече е интересно.
— Има и една друга, орелът отнася детенцето…
— Да, спомням си я. Само че съм забравил какво става.
— Още не сме стигнали до нея. Само картинките гледахме.
На момчетата им се повдигаше. В един такъв момент, когато Адам несръчно проявяваше бащинството си, Кейл му поиска назаем джобния нож с надеждата, че той ще забрави да си го вземе обратно. Но върбовата мъзга вече започваше да шурти, кората с леснина се отделяше от клоните и Адам си поиска ножа, да научи момчетата как да си дялкат върбови свирки — нещо, което Ли им беше показал още преди три години. За проклетия Адам бе забравил как се прави срезът и от свирките му така и не излезе нито едно пиукане.
Един ден, по пладне, по пътя се зададе ревящ и подскачащ нов „Форд“, управляван от Уил Хамилтън. Моторът се напъваше на първа скорост, а високата каросерия се полюшваше като подхванат от бурята кораб. Никелираният радиатор и резервоарът за фаровете на страничното стъпало ослепително блестяха току-що лъснати. Уил дръпна спирачния лост, завъртя контакта надолу и се облегна на кожената седалка. От загряването моторът се изкашля гладно няколко пъти.
— Ето го! — извика Уил с престорено въодушевление. Той презираше „Фордовете“ със смъртна омраза, ала тъкмо от тях трупаше от ден на ден състоянието си.
Адам и Ли се надвесиха над откритата вътрешност на автомобила, а Уил Хамилтън, запъхтян поради бремето на новите си тлъстини, се зае да обяснява как работи един механизъм, от който сам нищо не разбираше.
Трудно е сега човек да си представи каква непосилна задача е да се научиш как се подкарва, управлява и поддържа автомобил. Този процес като цяло бе не само усложнен, трябваше да се започне от нула. Днешните деца вдишват теорията, привичките и непоносимостта на двигателя с вътрешно горене още от люлката, но по онова време се почваше с кухата вяра, че това нещо изобщо няма да се задвижи, и понякога тя се оправдаваше. Освен това, за да подкараш един съвременен автомобил, нужно е да извършиш само две неща — да завъртиш ключа и да докоснеш стартера. Всичко останало става автоматично. Тогава обаче бе по-сложно. Изискваха се не само добра памет, здрава ръка, ангелски нрав и сляпа надежда, но така също и достатъчно опит в практикуването на заклинания — често се виждаха мъже, заловили се с манивелата на „Форд“ модел „Т“, да плюят по земята и да мърморят проклятия.
Уил Хамилтън даде своите обяснения, след това се върна и обясни повторно. Клиентите му стояха с широко разтворени очи, любопитни като териери, кимащи и без да го прекъсват, но когато започна за трети път, Уил видя, че доникъде не е стигнал.
