— Вижте какво ще ви кажа — умно заключи той. — Нали разбирате, това не е по моята част. Просто исках да го видите и да го чуете, преди да съм ви го доставил. Сега се връщам в града и утре пращам колата със специалист, той за няколко минути ще ви научи на много повече неща, отколкото аз за цяла седмица. Исках само да го видите.
Но Уил бе забравил и собствените си напътствия. След като въртя известно време манивелата, взе назаем от Адам двуколка и кон и отпраши за града, обещавайки да прати монтьора още на другия ден.
2
На другия ден не можеше и въпрос да става близнаците да отидат на училище, защото не биха отишли. Висок, надменен и намусен, „Фордът“ стоеше под дъба, където го бе оставил Уил. Новите му собственици го обикаляха и от време на време го докосваха, както се потупва сприхав кон, когато искаш да го успокоиш.
— Не знам дали някога ще свикна с него — каза Ли.
— Разбира се, че ще свикнеш — неубедително рече Адам.
— Няма да се усетиш как ще обикаляш с него цялата околност.
— Ще се помъча да го разбера — каза Ли, — но да го карам — изключено!
Момчетата току налитаха оттук и оттам да пипнат нещо, сетне отскачаха встрани.
— Татко, за какво служи тая заврънгачка?
— Не пипайте там!
— Ама за какво служи?
— И аз не знам, но не пипам. Знаете ли какво може да стане?
— Чичкото не ти ли каза?
— Не помня какво ми е казал. По-добре стойте настрана, да не ви пратя на училище! Чуваш ли, Кейл? Не отваряй там!
Събудиха се и се бяха приготвили рано-рано сутринта. Към единайсет вече ги тресеше налудничаво нетърпение. Механикът пристигна с двуколката точно когато стана време за обяд. Беше с квадратни муцуни на обущата, панталони марка „Дукеса“ и широко палто с квадратни рамене, стигащо почти до коленете му. На седалката до него се мъдреше чанта с работно облекло и инструменти. Деветнайсетгодишен, той дъвчеше тютюн и благодарение на трите месеца в автомобилна школа бе добил огромно, макар и уморено презрение към човешката раса. Плю и подхвърли поводите на Ли.
— Махайте го тоя зоболапач! — рече той. — Как познавате коя му е предната част? — Слезе от двуколката тъй, както посланиците слизат от специалните железници. Захили се подигравателно на близнаците и се обърна студено към Адам: — Надявам се, че не съм закъснял за обяда. — Ли и Адам се спогледаха. Изобщо не бяха се сетили за това. Поканено в къщата, младото божество недоволно се съгласи на сирене, хляб, студено месо, печен сладкиш, кафе и парче шоколадова торта. — Свикнал съм да обядвам топла храна — каза той. — По-добре дръжте тия дечурлига по-надалеч, ако искате да остане нещо от автомобила. — След като се нахрани, без да бърза, и си отдъхна на верандата, механикът си взе чантата и се напъха в стаята на Адам. След няколко минути се показа в раиран гащеризон и бяла шапка, на чиято предница пишеше „Форд“.
— Е? — попита той. — Разучихте ли ги?
— Да ги разучим? — недоумяваше Адам.
— Дори не сте прочели инструкциите в книжката, която се намира под седалката, така ли?
— Не съм знаел, че има такава — рече Адам.
— Господи! — отвратен, въздъхна младият човек. Храбро сбирайки морални сили, той решително се отправи към автомобила. — Може да почваме — рече той, — че то иначе, както не сте ги разучили, Бог знае колко време ще изтече.
— Снощи мистър Хамилтън не можа да запали — каза Адам.
— Защото вечно се мъчи да пали с динамото — рече мъдрецът. — Добре. Хайде сега, елате насам. Познат ли ви е принципът на двигателя с вътрешно горене?
— Не — призна Адам.
— О, Исусе! — Той вдигна ламаринените капаци. — Това тук е двигател с вътрешно горене.
— Толкова млад и тъй осведомен! — тихо каза Ли. Момчето се врътна свъсено към него.
— Какво каза? — попита го и се обърна към Адам: — Какво рече тоя китаец?
Ли разпери ръце и угоднически се усмихна:
— Казва, много облазован човек — почти го прошепна. — Сигулно учило колеж. Много умно.
— Наричайте ме просто Джо — без никаква причина каза механикът и добави: — Колеж ли? Че какво се учи там? Могат ли да монтират едно делко, а? А да зачистят полюсите на една свещ? Колеж! — Плю и кафявият му пренебрежителен коментар пльосна на земята. Близнаците го наблюдаваха с възхищение. Кейл събираше на езика си слюнка, за да се упражнява.
— Ли се възхищаваше на обширните ви познания по въпроса — обясни Адам.
Заядливостта на момчето се изпари, заместена от великодушие.
— Наричайте ме просто Джо — каза то. — Аз съм длъжен всичко да знам. Изкарал съм автомобилната школа в Чикаго. Това се казва училище, какъв ти колеж! Моят старец казва, че добрият китаец, ама наистина добрият, си е добър като всички други. Честни хора са.
— Но не и лошите — рече Ли.
— Мани ги! Ами професионалните убийци по китайските квартали? Думата е за добрите китайци.
— Надявам се, че мога да се включа в тази група — подхвърли Ли.
— Ти ми изглеждаш добър китаец. Наричай ме просто Джо.
Този разговор зашемети Адам, но не и близнаците. Кейл се опита да каже на Арон:
— Наричай ме просто Джо.
Арон раздвижи устни, опитвайки същото:
— Наричай ме просто Джо.
Монтьорът отново бе добил професионално поведение, но този път тонът му бе по-любезен. Предишното му презрение бе отстъпило на доволна дружелюбност.
— Това тук — продължи той — е двигател с вътрешно горене. — Останалите погледнаха с подчертано страхопочитание безформената буца желязо. Момчето продължи толкова бързо, че думите му се сляха в нещо като химн на новата ера. — Действа посредством възпламеняването на газовете в затворено пространство. Налягането от експлозията се предава на едно бутало, което чрез мотовилката и коленчатия вал прехвърля движението на задните колела. Ясно ли е? — Кимнаха с празни погледи, страхувайки се да не прекъснат потока. — Биват два вида — двутактови и четиритактови. Този тук е четиритактов. Ясно? — Отново кимнаха. Поглеждайки го очаровани, кимнаха и близнаците.
— Интересно — каза Адам.
— Главната отлика на „Форда“ от другите видове автомобили — забързано продължаваше Джо — е планетното предаване, което почива на един ре… рево… реву-люцьонен принцип. — За миг се поизправи с напрегнато лице и когато четиримата му слушатели отново кимнаха, той ги предупреди: — Не си въобразявайте, че знаете всичко. Планетното предаване е ре-ву-лю-цьонно, не забравяйте! Най-добре да разучите това от книжката. А сега, ако дотук ви е ясно, да продължим с управлението на автомобила! — Последните думи той изрече с главни букви, тлъст черен шрифт. Очевидно се радваше, че е приключил първата част на лекцията си, но много по-радостни бяха слушателите му. Бяха почнали вече да издават напрежението, което им струваше съсредоточаването, а то съвсем не би могло да спадне от факта, че не са разбрали нито дума. — Елате сега тук — повика ги момчето. — Виждате ли тая далавера? Това е ключът за запалването. Завъртите ли го, готови сте да потеглите. Сега бутате тая шашма наляво. С това включваме акумулатора, нали виждате, пише АКУ, а то значи акумулатор. — Бяха извили вратове да надничат в автомобила. Близнаците се бяха покачили на страничното стъпало. — Не, чакайте! Аз малко избързах. Първо трябва да издърпате аванса и да натиснете газта, иначе може да ви откъсне ръката. Ей това тук, виждате ли, това е авансът. Вдигате нагоре, ясно ли е, нагоре! Така-а-а. А това е газта. Натискате надолу. Най- напред обяснявам, после ще го направя. Искам от вас да внимавате. Вие, дечките, слезте от колата! Тъмнеете ми. Слизайте, да ви вземат дяволите!
