— Момчетата слязоха от стъпалото с неудоволствие, но очите им останаха приковани на равнището на вратата. Той си пое дълбоко дъх. — Готови ли сте? Дърпаме аванса, натискаме газта. Сега включваме акумулатора, нали помните, наляво. — Разнесе се бръмчене, напомнящо исполинска пчела. — Чувате ли? Това значи, че една от бобините дава контакт. Ако не се чуе, трябва да потегнете полюсите или да ги зачистите с шкурка. — Забеляза ужасения поглед на Адам. — Това може да се прочете и в книжката — учтиво рече той. След това мина пред автомобила.
— А сега, това тук е манивелата. А тази телчица, дето стърчи от радиатора, виждате ли я? Тя е за смукача. Гледайте сега внимателно, показвам! Хващате манивелата ето така и въртите, докато хване. Забелязвате ли как съм си обърнал палеца? Ако я хвана с палеца ето така и манивелата вземе, та се завърти обратно, отива и палец, и всичко! Ясно ли е? — Не ги погледна, но бе сигурен, че кимат. — Сега — продължи той — внимавайте! Завъртам и форсирам, докато се получи компресия, и тогава, ето, дръпвам телчицата и я обръщам, за да всмуче бензин. Чувате ли как засмуква? Това е. Само недейте да изтегляте много, защото ще се задави. Пускам телчицата и веднага щом хване, тичам и бутам аванса да възпламеня свещите, задържам газта, а тук превключвам на динамо, виждате ли, пише ДИН, и готово!
— Слушателите му стояха вцепенени. След всичко дотук те бяха включили двигателя. Момчето продължаваше: — Искам сега да повтаряте след мен, за да го запомните. Вдигаме нагоре, натискаме газта.
— Вдигаме нагоре, натискаме газта — повториха те в хор.
— Включваме на АКУ.
— Включваме на АКУ.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Сега леко смукача…
— Сега леко смукача…
— Форсираме!
— Форсираме…
— Връщаме аванса, отпускаме газта!
— Връщаме аванса, отпускаме газта…
— Превключваме на ДИН.
— Превключваме на ДИН.
— Сега да повторим отначало. Наричайте ме просто Джо.
— Наричайте ме просто Джо!
— Не това! Вдигаме нагоре, натискаме газта…
Когато запреповтаряха молебствието за четвърти път, Адам почувства известна умора. Цялата работа му изглеждаше нелепа. Затова изпита истинско облекчение, когато малко по-късно, с един нисък, червен спортен автомобил пристигна Уил Хамилтън. Момчето вдигна очи към приближаващото се превозно средство.
— Ей тоя е с шестнайсет клапана — благоговейно рече той. — Специална изработка.
Уил се провикна от колата си:
— Как върви?
— Направо вълшебно — каза механикът. — Бързо възприемат.
— Виж какво, Рой — рече Уил, — налага се да те взема. Новата катафалка на мисис Хокс е избила лагер. Тая вечер ще трябва да поработиш, защото си я иска утре в единайсет.
Рой се изпъна и застана мирно.
— Само да си взема дрехите — каза той и се втурна към къщата. Когато препускаше обратно с чантата си в ръка, на пътя му застана Кейл.
— Хей — спря го той, — пък аз си мислех, че се казваш Джо.
— Как така Джо?
— Нали каза да те наричаме Джо? А мистър Хамилтън вика, че си Рой.
Рой се засмя и скочи в двуместния автомобил.
— Знаеш ли защо казвах да ме наричате Джо?
— Не. Защо?
— Защото името ми е Рой. — И както се смееше, млъкна и се обърна строго към Адам: — Вижте за книжката под седалката и я разучете. Чувате ли?
— Чувам — каза Адам.
Глава 30
1
В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.
— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.
— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.
— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.
— Положително.
— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!
Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.
— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.
Човек, който не получава много писма, не бърза да ги отваря. Ще го премери в дланта си колко тежи, ще прочете името на подателя и адреса, поглежда почерка, изучава марката и датата на клеймото. На Адам му бе нужно да излезе от пощата и прекосявайки пешеходния плочник до автомобила, едва смогна да извърши всичко това. В левия ъгъл на плика беше напечатано „Белоус и Харви, адвокатска кантора“, от родния град на Адам в Кънектикът.
— Че какво, аз ги познавам тия Белоус и Харви — с нотка на доволство каза Адам, — добре ги познавам. Чудно, какво ли искат? — Вгледа се в плика по-отблизо. — И откъде ли са ми взели адреса? — Обърна плика да го разгледа и откъм гърба. Ли го наблюдаваше усмихнат.
— Може би в писмото има отговор на въпросите ви — подхвърли той.
— И аз тъй мисля — съгласи се Адам. Взел решение да отвори писмото, той извади джобния си нож, изправи по-голямото острие и заобръща писмото да види къде може да го провре. Но тъй като не намери отвор, вдигна писмото срещу слънцето, да бъде сигурен, че няма да среже листа, тръсна плика, съдържанието му падна в единия край и тогава сряза другия. Духна в него и с два пръста измъкна писмото. Зачете се много бавно.
„До мистър Адам Траск, Кинг Сити, Калифорния — предпазливо почваше то. — Уважаеми господине, за шест месеца бяхме изчерпали всякакви възможности да влезем във връзка с вас. Бяхме дали обяви във всички вестници, но безуспешно. Успяхме да установим вашето местонахождение едва когато началникът на пощата тук ни предаде вашето писмо, адресирано до брат ви. — Адам долови раздразнението им. Началото на следващия пасаж бележеше пълна промяна на настроението: — Длъжни сме с прискърбие да ви
