си мислеше за Фей, припомняше си очите й, косата, тоновете в говора й, как потрепваха ръцете й и как до нокътя на левия си палец имаше подутина, белег от едновремешно порязване. Кейт решаваше да изследва отношението си към Фей. Обичаше ли я, или я мразеше? Съжаляваше ли я? Имаше ли угризения, че е отнела живота й? Кейт искаше да измери собствените си мисли подобно на пиявица, която се движи педомерно. И установи, че към Фей не изпитва никакво чувство. Нито я обичаше, нито я мразеше — нея и спомена за нея. Докато умираше бавно, бе имало случаи, когато нейната шумотевица и воня така разгневяваха Кейт, че й бе идвало час по-скоро да я убие, за да свърши всичко. Припомняше си как бе изглеждала Фей, когато я видя за последен път — положена в пурпурния ковчег, цялата в бяло, с усмивката на погребалното бюро и наплескана с пудра и руж, да скриват пожълтялата й кожа. Някакъв глас зад Кейт бе отбелязал: „От години не е изглеждала по-добре.“ А друг един глас бе отговорил: „Дано и на мен ми се случи същото.“ След това се понесе тих кикот. Първият глас ще е била Етел, а вторият — Трикси. Кейт си спомни и своята полушеговита реакция. „Че какво пък — беше си помислила тя, — мъртвата проститутка е като всички останали.“ Да, първият глас е бил на Етел. Тази Етел, която постоянно се вмъкваше в нощните разсъждения на Кейт, тази глупачка, тази непохватна кучка с душещ нос, тази въшлива дърта торба, която я изпълваше с тръпен страх! Много често Кейт си повтаряше: „Почакай, защо я наричаш въшлива дърта торба? Не е ли, защото допусна грешка? Защо ти трябваше да я изгонваш? Ако ти беше дошъл умът навреме и я беше оставила тук…“
Кейт се питаше къде ли е сега Етел. Ами ако прибегне до някое от тия детективски бюра — поне да разбере къде е отишла? Да, и тогава Етел ще разкаже за оная нощ и ще покаже стъкълцата. И след това вместо един душещите носове ще станат два. Хубаво, но какво може да промени това? Всеки път щом погълне една бира, Етел все някому ще издрънка. Естествено, всеки ще си помисли, че тя е чисто и просто една пияна дърта курва. Докато един детектив… не, не, никакви детективи!
Много часове прекара Кейт с Етел. Дали на съдията му бе хрумнало, че всичко е нагласено — би било много просто. Можеше да не държи толкова на ония сто долара. Това бе очевидно. Ами шерифът? Джо беше казал, че са я оставили оттатък границата, в околия Санта Крус. Какво може да е разказала Етел на помощник-шерифа, който я бе извел от околията? Етел е мързелива като престарял прилеп. Сигурно е останала в Уотсънвил. Там е Пахаро, железопътен възел, след това идва река Пахаро и след моста се озоваваш в Уотсънвил. Място, където непрекъснато сноват десетки железничари — мексиканци, някои дори индуси. Тая простачка Етел може би си е помислила, че ще успее да залъгва стрелочниците. И няма ли да е чудно, ако е решила да остане в Уотсънвил, само на трийсет мили от тука? Тя би могла дори да прескача границата, за да се среща с приятелите си, само да поиска. Навярно понякога идва и в Салинас. Може и в момента да е в Салинас. Едва ли полицията ще си прави труда да я следи. Сигурно няма да е зле, ако прати Джо в Уотсънвил да провери не е ли там. Може да е отишла и в Санта Крус. Джо би могъл и там да провери. Няма да му отнеме много време. Джо може за няколко часа да открие всеки беглец във всеки град. Намереше ли я, все ще могат някак да я върнат обратно. Етел е глупачка. И може би, след като Джо я открие, по-добре ще е, ако Кейт лично отиде при нея. Ще заключи вратата и ще окачи табелката „Моля, не безпокойте“. Отива до Уотсънвил, свършва си работата и се връща. Никакви таксита. Ще вземе автобуса. В нощните рейсове никой никого не забелязва. Хората си изуват обувките, сгъват си палтата под главите и спят. Изведнъж разбра, че ще й бъде страшно да отиде до Уотсънвил. Но какво пък, ще се насили. И ще сложи край на всичките си терзания. Интересно, как не й беше хрумвало досега да прати Джо! Това е най- доброто. Биваше го в някои неща. Горкият негодник, той се мислеше за умен. С такива най-лесно можеш да си играеш. Докато Етел е проста. С нея е по-трудно.
Колкото повече се кривяха ръцете и мозъкът й, толкова повече Кейт почна да разчита на Джо Валери като на свой главен помощник, посредник и изпълнител. От момичетата в дома поначало се боеше — не че не заслужаваха повече недоверие от Джо, а по-скоро защото истеричността им, скрита твърде плитко, можеше по всяко време да избие през съобразителността, да разклати чувството им за самозащита и да прати по дяволите не само тях самите, но и всичко наоколо. Кейт винаги е била в състояние да се справя с тази вечно налична опасност, но сега, когато в ставите й бавно се натрупваше калций и страхът бе почнал бавно да се надига, тя все повече имаше нужда от помощ и трябваше да я търси от Джо. Известно й беше, че мъжете са малко по-здраво защитени от саморазрушението в сравнение с жените, които познаваше. Бе уверена, че може да се облегне на Джо, тъй като в архивите си пазеше едно сведение за някой си Джоузеф Венута, избягал от пътностроителната наказателна бригада на „Сан Куентин“ на четвъртата година, след като е бил осъден за кражба на пет години. Кейт нито веднъж не бе споменавала за това на Джо Валери, но си знаеше, че вземе ли много да знае, то ще окаже усмирително влияние.
Джо й поднасяше закуската всяка сутрин — зелен китайски чай, каймак и препечен хляб. Оставеше ли я на масичката до леглото, докладваше и получаваше нарежданията за деня. Той съзнаваше, че тя все повече разчита на него. И затова, без да бърза и да вдига много шум, преценяваше какви са възможностите изцяло да поеме работата в свои ръце. Случаят може би щеше да му се предостави, ако болестта й достатъчно напредне. Но дълбоко в себе си Джо се боеше от нея.
— Добро утро — поздрави я той една сутрин.
— Няма да се изправям, Джо — каза му тя. — Дай ми чая. Но ще трябва ти да държиш чашата.
— Нещо в ръцете ли?
— Да. Става им по-добре, като се затопля.
— Май не си спала добре.
— Напротив — рече Кейт. — Много добре спах. Взех си някакво ново лекарство. — Джо поднесе чашата до устните й и като духаше да охлажда чая, тя взе да сърба на малки глътки. — Стига — рече тя, недопила чашата и до половина. — Как мина нощта?
— Тъкмо исках да ти кажа — почна Джо. — Снощи пристигна Хик от Кинг Сити. Току-що си продал реколтата. Изкупил и къщата. Остави седемстотин долара, без да броим каквото е дал на момичетата.
— Как му беше цялото име?
— Не зная. Но се надявам, че пак ще дойде.
— Длъжен си да научаваш имената, Джо. Казвала съм ти.
— Беше много предпазлив.
— Още по-наложително да узнаеш името му. Някое от момичетата не го ли препипа?
— Не знам.
— Гледай да разбереш.
Джо бе доловил меката й благоразположеност и се почувства добре.
— Ще разбера — увери я той. — Имам от какво да почна.
Тя го огледа изпитателно и той разбра, че нещо има да става.
— Харесва ли ти тук? — благо го попита тя.
— Разбира се. Тук ми е добре.
— От теб зависи да ти е още по-добре… или по-зле.
— Много ми е добре. — Каза го неубедително и мисълта му се засуети да открие в какво е сбъркал. — Наистина, тук ми е чудесно.
Тя облиза устни със заострения си като стрела език.
— Ние двамата можем да работим в съдружие — рече тя.
— Както поискаш — верноподанически каза той и у него се надигнаха приятни предположения. Но търпеливо изчакваше. Беше й нужно доста време, докато започне. Накрая проговори:
— Джо, не обичам да ме крадат.
— Нищо не съм ти взел.
— Не казвам, че си ти.
— А кой?
— Ще ти кажа, Джо. Спомняш ли си онази дърта крадла, която се наложи да изгоним?
— Искаш да кажеш Етел не знам коя си?
— Да. Именно тя. Отмъкнала ми е нещо. Тогава не разбрах.
— И какво по-точно?
По лицето й плъзна студенина.
— Това не е твоя работа, Джо. Слушай! Ти си умен човек. Къде би отишъл да я търсиш?
Мисълта на Джо заработи светкавично, почивайки не толкова на разума, колкото на опита и на
