Хрумна й нещо смешно — какво комично убийство може да се измисли! Убийство, което никой и при никакви обстоятелства не би заподозрял или отгатнал. Шоколади, цели кутии с шоколади, купчини фондан, бекон, най-крехък бекон, тлъстини; портвайн и след това масло, всичко напоено с масло и с разбита сметана. Никакви зеленчуци и плодове. И никакви забавления. Стой си вкъщи, скъпа! Аз имам доверие в тебе. Наглеждай къщата. Уморена си ти. Хайде в леглото! Дай да ти напълня чашата. Виж какви сладкиши съм ти купила. Защо не си легнеш с цялата кутия? Хубаво, ако не се чувстваш добре, вземи си очистително. Това кашу е чудесно, не намираш ли? Старата кучка ще се подуе и за половин година ще се пръсне. Или пък с тения. Сещал ли се е някой да използва тения? Кой беше оня, дето не можеше да си гребне вода със сито? Не беше ли Тантал45?
Устните на Кейт благо се усмихнаха, обзе я радост. Може би, преди да замине, няма да е зле, ако устрои празненство за синовете си. Просто едно скромно, малко празненство, последвано от един цирк за скъпите й рожби, нейните съкровища. Тогава се сети за красивото Ароново лице, толкова подобно на нейното, и някаква особена болка — болчица, която я преряза — се надигна в гърдите й. Той не е опитен, не може да се защити. Виж, мургавият му брат можеше да бъде опасен. Тя бе почувствала това. Кейл я беше надвил. Но преди да замине, тя ще му даде урок. Може би… защо пък, естествено — може би един трипер би поставил младия човек обратно на мястото му. Изведнъж осъзна, че не иска Арон да научи за нея. Би могъл да я посети в Ню Йорк. Ще си помисли, че винаги е живяла в малкия елегантен дом в Ийст Сайд. Ще го заведе на театър, на опера, хората ще ги видят заедно, ще се удивят от хубостта им, ще си кажат, че или са брат и сестра, или майка и син. Всички ще имат възможност да разберат. Биха могли да отидат заедно и на погребението на Етел. За нея ще трябва свръхголям ковчег и шестима борци да го носят. При тази мисъл Кейт се изпълни с такова задоволство, че не чу, когато Джо почука на вратата. Той я отвори само колкото да надзърне и да види развеселеното й усмихващо се лице.
— Закуската — оповести той и доотвори вратата с ръба на покрития с ленена салфетка поднос. Затвори я с коляно. — Там ли? — попита и посочи сивата стая с брадичката си.
— Не. Направо тук. Искам едно варено яйце и едно резенче препечен хляб с канела. Яйцето да се вари четири минути и половина. Внимавай, не го искам сополиво!
— Изглежда, се чувстваш по-добре, мадам.
— Така е — рече тя. — Новото лекарство е страхотно! А ти, Джо, ми се виждаш като ръфан от псета. Не си ли добре?
— Добре съм — каза той и остави подноса на масата пред голямото дълбоко кресло. — Четири минути и половина?
— Точно така. И ако се намери някоя хубава, сочна ябълка, донеси ми.
— Откакто те познавам, не си яла така, — рече той. Докато чакаше готвача да свари яйцето, Джо продължи да се ориентира. Може би тя знае. Ще трябва да е предпазлив. Но как, по дяволите, би могла да го намрази за нещо, което не му е известно? Тук нямаше никакво престъпление. Наново в стаята й, той каза:
— Нямаше ябълки. Праща ти тази круша, хубава е, вика.
— Още по-добре — каза Кейт.
Тя обели върха на яйцето и пъхна лъжичката в черупката.
— Как е? — попита Джо.
— Идеално — рече Кейт, — направо идеално.
— Добре ми изглеждаш.
— И се чувствам добре. А ти си направо скапан. Има ли нещо?
— Мадам — внимателно почна той, — едва ли друг човек има такава нужда от петстотин долара, както мене.
— Никой друг няма такава нужда… — шеговито повтори тя.
— Какво?
— Нищо. Какво се мъчиш да ми съобщиш? Че не си я намерил, нали? Е, ако си се потрудил да я потърсиш както трябва, ще си получиш петте стотачки. Кажи сега! — Взе солницата и я тръсна над зейналата черупка.
— Благодаря! — каза Джо. Бе си надянал израз на фалшива радост. — И без това съм в нужда, трябваха ми. Ами какво, проверих в Пахаро и в Уотсънвил. В Уотсънвил хванах нишка, но тя бе заминала за Санта Крус. Помирисах и там, но беше изчезнала.
Кейт опита яйцето и пак го посоли.
— И това е всичко?
— Не — каза Джо. — Продължих на сляпо, стигнах на юг чак до Сан Луис, била там, но и оттам се махнала.
— И никаква следа? И никаква идея къде може да е? — Джо почна да си дърпа пръстите. Целият му план, а може би и целият му живот зависеше от думите, които ще изрече. Затова не бързаше да отговори. — Говори де! — подкани го тя. — Виждам, че има нещо. Какво е то?
— Ами… не е кой знае какво. Не знам какво да мисля.
— Не мисли! Говори! Аз ще мисля. — Гласът й се изостри.
— Дори може и да не е вярно.
— За Бога! — гневно извика Кейт.
— Абе, говорих с човека, който последен се е срещал с нея. Джо се казва, като мене…
— А името на баба му не разбра ли? — саркастично го прекъсна тя.
— Та тоя Джо разправяше как една нощ се надънила с бира и казвала, че ще се върне в Салинас и ще си седне на задните части. След това изчезнала. И тоя тип нищо повече не знаеше.
Кейт не успя да скрие уплахата си. Джо правилно разчете внезапното й сепване, осъзнаването на истината и след това почти безнадеждния страх и сломеност. Каквото и да е, Джо вече разполагаше с нещо. Най-сетне бе изтеглил добрата карта. Тя вдигна поглед от скута си и погледна свитите си пръсти.
— Майната й на тая дърта мръсница! — рече тя. — Ще си получиш парите, Джо.
Джо задиша плитко — достраша го да не би страничният звук да я изтръгне от обзелото я самовглъбяване. Беше му повярвала. Нещо повече, бе повярвала и неща, които не й бе казал. Дощя му се колкото може по-скоро да се измъкне от стаята.
— Благодаря, мадам — каза той, но съвсем тихо, и нечуто се отправи към вратата. Бе хванал вече дръжката, когато тя се обади с престорена небрежност:
— Джо, между другото…
— Да?
— Ако чуеш нещо за… за нея, ще ми кажеш, нали?
— Дума да не става — рече той. — Да се поровя ли в случая?
— Недей, не си прави труда. Не е толкова важно.
Джо се прибра в стаята си, залости вратата, седна и скръсти ръце. Вътрешно се усмихваше. И веднага се зае да разработва по-нататъшния си курс. Реши: ще я остави да си блъска главата, да кажем, до другата седмица. Нека се поуспокои — тогава отново ще отвори дума за Етел. Не му беше ясно нито какво оръжие притежава, нито как трябва да го използва. Знаеше обаче, че е извънредно остро, и ръцете го сърбяха да го вкара в действие. И положително щеше да се изсмее гръмогласно, ако бе разбрал, че Кейт се е оттеглила в сивата стаичка, заключила е вратата и притихнала в големия стол, седи със затворени очи.
Глава 46
1
Понякога през ноември, но не често в Долината на Салинас пада дъжд. Той е тъй рядък, че „Джърнъл“ или „Индекс“, а понякога и двата вестника му посвещават уводни статии. За една нощ възвишенията меко позеленяват, а въздухът приятно замирисва. Що се отнася до земеделието, дъжд по това време на годината не е особено подходящ, освен ако не продължи повечко, а това е изключително необикновено. Обикновено засухата се възвръща и тревният мъх повяхва или пък сланата го попарва и така се пропилява съответното
