змиевидни линии от разноцветни карфици ги изпълваха с чувството, че пряко участват в бойните действия. Тогава мистър Кели се помина и Адам Траск бе назначен на мястото му в наборната комисия. Бе логично да му дадат именно тази работа. Фабриката за лед и без това не му отнемаше много време, беше с чисто военно досие и бе преминал в запаса с чест.
Адам Траск бе виждал война — една малка война от маневри и кланета, но поне бе изпитал на гърба си как правилата се преобръщат и на човека се позволява да избива други хора до насита. Смътно помнеше Адам тази своя война. В паметта му се бяха запазили отделни ярки картини — някое човешко лице, натрупани и горящи тела, звънтенето на ножници при ускорен тръс, неравният и оглушителен трясък на гърмящи карабини, вледеняващият тънък глас на тръбата нощно време. Но тези картини бяха като замръзнали. В тях нямаше нито движение, нито чувство — бяха като илюстрации по страниците на книга, при това зле нарисувани.
Адам заработи честно, упорито, но с мъка. Не можеше да преодолее чувството си, че младите хора, които праща във войската, са осъдени на смърт. И тъй като съзнаваше, че е слаб, ставаше все по-строг и взискателен, все по-рядко приемаше извинения или незначителни телесни недостатъци. Взимаше списъците у дома си, посещаваше родителите, с една дума, вършеше много повече работа, отколкото се искаше от него. А на себе си гледаше като на съдия, който ненавижда бесилката, но осъжда на смърт чрез обесване.
Хенри Стантън, човек, който обичаше да се шегува, просто имаше нужда от това, забеляза, че Адам слабее и става все по-затворен. От всяка среща с кисели физиономии му прилошаваше.
— По-спокойно! — каза му Хенри веднъж. — Мъчиш се да поемеш цялата тежест на войната. Виж какво, има си хора за тая работа. Тук са те сложили само с определени задачи. Изпълнявай си задачите и си гледай спокойствието. Войната не зависи от тебе.
Адам измести летвите на щората, защото късното следобедно слънце му блестеше в очите, и се загледа в ярките успоредни ивици, които слънцето хвърли на писалището му.
— Знам — уморено рече той. — О, как го знам! Но я ми кажи, Хенри, нали аз избирам, нали аз трябва да преценявам личните им качества! Тогава ми иде да се побъркам. Пуснах сина на съдията Кендъл и го убиха още на ученията.
— Не е твоя работа, Адам. Я почни вечер да изпиваш по няколко чаши! Или иди на кино, да си поспиш! — Хенри бръкна с палци в ръкавите на жилетката си и се облегна назад.
Говорим си за тия неща, Адам, а от това, както ми се струва, не печели никой кандидат. Какво се тревожиш? Пускаш момчета, за които могат да ме убедят, че не бива да се пращат.
— Именно! — каза Адам. — И се питам докога ще продължава.
Хенри го изгледа проницателно, извади молив от натъпкания си джоб и потри с гумичката в задния му край големите си предни бели зъби.
— Разбирам те — тихо рече той.
— Какво ме разбираш? — сепна се Адам.
— Хайде, не се засягай. И аз по-рано, като сменях жените, не съм мислил, че съм много щастлив.
Адам проследи с показалец една от сенчестите ивици на масата.
— Да — рече той и гласът му прозвуча като въздишка.
— Има още много време, докато дойде редът на синовете ти, Адам.
— Да. — Пръстът на Адам бе навлязъл в осветена ивица и бавно се дръпна назад.
— Не бих искал… — почна Хенри.
— Какво не би искал?
— Само се чудя какво ли щеше да ми бъде, ако трябва сам да пратя синовете си.
— Аз бих си дал оставката — каза Адам.
— Да, разбирам. Човек би се изкусил да ги отхвърли… своите де.
— Не — рече Адам. — Ще си дам оставката, защото не бих ги отхвърлил. Един баща не може да освобождава своите.
Хенри сплете пръсти и от двете му ръце се образува един огромен пестник, който постави пред себе си на писалището. Лицето му изразяваше съжаление.
— Не може — съгласи се той, — прав си. Един баща не може.
— Хенри обичаше шегите и ако е възможно, избягваше всеки по-тържествен или по-сериозен проблем, защото не можеше да ги различи от мъката. — Как върви Арон в Станфорд?
— Чудесно. Пише, че му е трудно, но смята да се справи. За Благодарността се връща.
— Дано да го видя. Снощи срещнах Кейл. Умно момче.
— Но Кейл не се яви на приемни изпити една година по-рано — каза Адам.
— Е, може пък да е годен за нещо друго. Аз не съм бил в колеж. А ти?
— И аз — рече Адам. — Бях във войската.
— Голям опит се събира там. Обзалагам се, че за нищо не би го сменил, а?
Адам бавно се изправи, откачи си шапката от еленовите рога на стената и каза:
— Лека нощ, Хенри.
2
По пътя за вкъщи Адам се размисли за своята отговорност. От пекарната на Рейно излезе Ли с една златиста франзела в ръката.
— Дояде ми се хляб с чесън — рече той.
— Аз го обичам с пържола — каза Адам.
— Имаме и пържоли. Имаше ли писма?
— Забравих да погледна в кутията.
Като влязоха, Ли се отправи към кухнята. След миг Адам го последва и седна до кухненската маса.
— Ли — поде той, — да речем, пратим едно момче във войската и го убият. Ние ли сме отговорни?
— Продължавай — насърчи го Ли. — Предпочитам да чуя всичко наведнъж.
— Да кажем, има известни съмнения дали трябва да служи, но го пратим и там го убият.
— Ясно. Кое повече те тревожи — отговорността или вината?
— Не искам да нося вина.
— Понякога отговорността е по-страшна. Няма и капка приятно самолюбие.
— Сетих се за онова време, когато ние тримата със Сам Хамилтън надълго спорихме за една дума. Каква беше думата?
— Сега разбирам. Думата беше „тимшел“. „Ти можеш“.
— Тимшел. И ти каза, че…
— Казах, че в тази дума се съдържа величието на човека, стига да иска да се възползва от него.
— Помня, че Сам Хамилтън остана много доволен.
— Това го освободи — каза Ли. — Даде му правото да бъде човек, независим от всички останали.
— Но това е самота.
— Самотни са всички велики и драгоценни неща.
— Я пак ми повтори думата!
— Тимшел. Ти можеш!
3
Адам с нетърпение очакваше Деня на благодарността, когато Арон щеше да си дойде от колежа. Въпреки краткото му отсъствие Адам го беше забравил и съответно променил така, както всеки човек променя хората, които обича. Щом го няма, значи тези мълчания се дължат на липсата му, значи всяка дребна, но неприятна случка е по някакъв начин свързана с неговото отсъствие. Адам се улавяше, че говори и се хвали със сина си и разправя на хора, които не се интересуват особено, колко е умен Арон, как е прескочил цяла година в училище. Бе намислил — добре щеше да бъде — да си направят едно истинско тържество в Деня на благодарността, за да усети момчето, че усилията му са били оценени.
В Пало Алто Арон живееше в мебелирана стая под наем и всеки ден изминаваше по две мили до колежа
