количество посев.
Годините на войната се оказаха дъждовни и мнозина прехвърлиха вината за това необичайно и безкомпромисно време на залповете от гигантските оръдия във Франция. В статии и спорове този въпрос сериозно се обсъждаше.
Във Франция ние нямахме много войска през тази първа зима, но за обучение, готови да отпътуват, бяха събрани милиони.
Макар и тежка, войната беше и вълнуваща. Съюзниците не успяха да спрат германците. В действителност те отново бяха взели инициативата, системно настъпваха към Париж и само Бог знаеше кога — ако изобщо бе възможно — ще бъдат спрени. Ако можехме да се спасим, спасител щеше да ни бъде генерал Пършинг. Неговата стройна войнишка фигура в красива униформа се появяваше всеки ден във всеки вестник. Брадичката му изглеждаше като издялана от гранит, а по китела му не се забелязваше нито една гънчица. Това бе върховният символ на войника. И никой не знаеше какво всъщност мисли той. Знаехме, че не можем да загубим, но въпреки това сякаш се готвехме за загуба. Вече не можеше да се купи бяло брашно, ако заедно с него не вземеш четири пъти повече и черно. Хората, които си го позволяваха, се хранеха с хляб и сухари от бяло брашно, а от черното правеха каша за домашните птици.
Местната гвардия се обучаваше в стария арсенал на Трети батальон — бяха все мъже, прехвърлили петдесетте, далеч не най-добрият войнишки материал, но два пъти седмично имаха строева подготовка, ходеха със значките на гвардията, носеха бойни шапки, подвикваха си един другиму команди и вечно се дърлеха кой да бъде офицер. Уилям С. Бърт умря в арсенала по средата на едно занятие — сърцето му не можа да го понесе. Имаше и „минит-мен“ хора на минутката, наречени така заради едноминутните им проамерикански речи в кината и църквите. И те носеха значки. Жените навиваха бинтове, ходеха с униформите на Червения кръст и се изживяваха като ангели на милосърдието. И всеки плетеше по нещо за някого. Плетяха се ръкавели — къси вълнени кюнци за китките, които трябваше да не допускат вятъра в ръкавите на войниците; плетяха се цели шлемове, отворени само на лицето — те пък трябваше да пазят главата от замръзване под новите тенекиени каски. Всяко късче първокачествена кожа отиваше за офицерски ботуши и за колани тип „Сам Браун“. Красиви бяха тези колани, но можеха да ги слагат само офицерите. Състояха се от широка препаска и презрамка, минаваща през гърдите, под левия пагон. Изкопирахме ги от англичаните, но дори и те бяха забравили първоначалното им предназначение — по всяка вероятност да държат тежката сабя. Сега освен на паради саби вече не се носеха, но офицер без колан „Сам Браун“ по-скоро би загинал жив. По-хубавите струваха не по-малко от двайсет и пет долара.
От англичаните научихме доста неща. Ако не бяха добри бойци, може би нищо нямаше да приемем. Мъжете почнаха да си слагат носните кърпи в ръкава, а някои глупаво суетни лейтенантчета се сдобиха с облечени в кожа бастунчета. На едно нещо обаче дълго се съпротивлявахме — ръчните часовници. Струваха ни се твърде просташки, беше невероятно някога да се повлияем от британците в това отношение.
Имахме и своите вътрешни врагове, затова играехме и на бдителност. В Сан Хосе цареше шпиономания, Салинас не можеше да остане по-назад, особено както се бе разраснал.
От двайсетина години в Салинас работеше кроячът мистър Фенхел, шиеше на ръка. Нисък и закръглен, той говореше с акцент, на който всички се присмиваха. Седнал по турски на масата в малкото си дюкянче на улица „Алъсал“, работеше по цял ден, а вечер се прибираше пешком до малката си бяла къща в другия край на Централния булевард. Вечно пребоядисваше къщата си и белия стобор пред нея. До войната никой не бе обръщал внимание на акцента му, но изведнъж очите ни се отвориха. Немски акцент! Значи си имахме свой, лично собствен германец! Разори се да купува военни облигации, но каква полза? Прекалено лесен начин да се прикриеш! В местната гвардия не пожелаха да го приемат. Как така — един шпионин да научи тайните планове за отбраната на Салинас! А кой пък ще е оня, дето ще си облече костюм, ушит от враг? Мистър Фенхел седеше по цял ден на своя тезгях и нямайки какво да прави, тропосваше, разпаряше, пак тропосваше и пак разпаряше едно и също парче плат. Към мистър Фенхел приложихме всяка жестокост, която можеше да ни дойде в главите. Той си беше нашият германец. Минаваше покрай нас всеки ден. Бе време, когато ще заговори всеки срещнат мъж или жена, всяко дете и куче и всички му отвръщаха. Сега вече никой не му говореше. Едва днес мога да си представя каква е била тлъстата му самотност, да видя лицето му, изразяващо накърнената гордост. По-малката ми сестра и аз също си показахме рогата към мистър Фенхел — един от ония срамни спомени, които и досега ме карат да се изпотявам и да ми става тясно около врата. Една вечер бяхме застанали на тревата в предния ни двор и го видяхме да се задава с тромавите си стъпчици. Черното му бомбе, току-що изчеткано, стърчеше изправено на главата му. Не помня да сме се наговаряли какво ще направим, но сигурно е било така — инак нямаше да изпълним всичко толкова добре. Когато се приближи, ние със сестричката ми бавно пресякохме улицата един до друг. Мистър Фенхел вдигна очи и видя, че се движим към него. Щом се изравнихме, спряхме се до канавката. Той се усмихна широко и поздрави:
— Топър фечер, Чон. Топър фечер, Мери.
Вдървили се един до друг, ние отвърнахме в хор:
— Хох дер Кайзер!46
И сега виждам лицето му, изумените му, невинни, сини очи. Опита се да каже нещо и неочаквано се разрида. Дори не си направи труд да опровергае, че е немец. Застана на едно място и се разхълца. И знаете ли? Ние с Мери се обърнахме кръгом и вдървено прекосихме улицата до нашия двор. Чувствахме се ужасно. И сега, щом се сетя, изпитвам същото.
Бяхме твърде малки, за да се справим с мистър Фенхел. За това се искаха яки мъжища, поне трийсетима. Една съботна вечер те се събраха в кръчмата и в колона по четирима тръгнаха по Централния булевард, скандирайки: „Хип! Хип!“ Събориха белия стобор на мистър Фенхел и подпалиха предната част на къщата му. Как ще оставим да се отърве някакъв си верен на кайзера кучи син? Сега вече Салинас можеше с вдигната глава да се нареди до Сан Хосе!
Разбира се, в Уотсънвил се размърдаха. Оваляли в катран и перушина един поляк, когото взели за германец. Говорел с акцент.
Ние в Салинас вършехме всичко, което неизбежно се върши по време на война, разсъждавайки по неизбежния начин. Добрите слухове посрещахме с радостни писъци, а при лошите вести умирахме от панически страх. Всеки знаеше по някоя секретна новина, която се чувстваше длъжен скрито да разпространи, за да я запази като тайна. Жизненото равнище се променяше по класическия начин. Надниците и цените се повишиха. Мълвата за недостиг на продукти доведе до запасяване. Чудесни, благовъзпитани дами си издираха очите за една консерва домати.
Но не всичко беше така елементарно, толкова лошо и шантаво. Имаше и героизъм. Мъже, които имаха възможност да се отърват от войската, се записваха доброволци. Други се противопоставяха на войната по морални или религиозни съображения и поемаха своя естествен за случая път към Голгота. Имаше хора, които дадоха всичко за войната, тъй като тя щеше да бъде последната война и веднъж спечелим ли я, ще я изтръгнем като трън от плътта на света и повече такива ужасни безсмислици няма никога да има.
Да загинеш в битка, не носи никакво достойнство. Това най-често представлява разкъсани човешки меса и кървища, което е гадост; но затова пък великото, да не кажем сладостното достойнство е в скръбта, в безпомощната и безнадеждна скръб, която пристига в семейството с някоя телеграма. Нищо не можеш да кажеш, нито да сториш, остава само една надежда — надеждата, че е загинал, без да се мъчи! Каква отчаяна е тази надежда на последния избор! Вярно е, намираха се хора, които, щом скръбта им започваше да губи острия си вкус, галантно я превръщаха в гордост и заради своята загуба си приписваха растяща важност. След края на войната някои от тях дори успяха да я оползотворят. Но това е естествено, както е естествено и онова, че човек, чиято житейска задача е да натрупва пари, ги натрупва и от една война. Никой не обвиняваше хората в това, но най-малкото се очакваше да вложат част от своята плячка във военни облигации. Мислехме си, че сме изобретили тези неща в Салинас, дори и скръбта.
Глава 47
1
В своя дом до пекарната на Рейно Ли и Адам Траск окачиха на стената карта на западния фронт, чиито
