— Та аз нищо не съм ти дал.
— Напротив, доста ми даде. Каза, че тя не е тук, а ти си от ония създания, които знаят.
— Не можеш ли да ми кажеш защо я търсиш?
— Уилсън, казах ти в самото начало и пак повтарям: не зная. Просто изпълнявам поръчка.
— Добре, аз съм дотук. Но май че ставаше дума за някакъв конгрес — или на зъболекарите, или може би на масоните. И не помня дали тя ми каза, че щяла да отиде, или на мен така ми се е сторило. Но ми е останало в главата. Претърси в Санта Крус. Познаваш ли там някого?
— Имам един-двама познати — рече Джо.
— Намери X. В. Малър, Хол Малър. Собственик на игрален дом в задното помещение.
— Благодаря — каза Джо.
— И виж какво, Джо, не ти искам парите.
— Не са мои. Купи си пури.
Автобусът го изтърси на десет метра от заведението на Хол. Бе дошло вече време за вечеря, но покерът продължаваше. Мина час, докато най-сетне Хол стана и се отправи към нужника. Джо го проследи и успя да установи връзка. Хол се взря в Джо с големите си бледи очи, уголемени двойно от дебелите стъкла на очилата. Закопча си панталоните, без да бърза, оправи ръкавелите си от черен сатен и поизправи зелената си козирка.
— Навъртай се тук, докато приключим играта — посъветва го той. — Не искаш ли да поиграеш?
— Колко играят за тебе, Хол?
— Само един.
— И аз ще играя за тебе.
— Петарка на час — рече Хол.
— И десет процента, ако спечеля, нали?
— Добре, дадено. Чиповете ги раздава Уилямс, един с пепелява коса.
В един часа сутринта Хол и Джо отидоха в гостилницата на Барлоу.
— Два котлета и пържени картофи по френски — поръча Хол. — Супа искаш ли?
— Не. И картофи не искам, запичат ме.
— Мен също — каза Хол, — но пак ги ям. Не се движа достатъчно. — Докато се хранеха, Хол мълчеше. С пълна уста не изрече почти нито една дума. — Каква е работата? — попита той след котлета.
— Служебна. Аз ще изкарам стотак, ти получаваш двайсет и пет. Става ли?
— Ще ти трябват ли някакви доказателства, документи?
— Не. Много си любезен, но ще мина и без тях.
— Слушай сега. Яви се при мене и ме моли да й осигуря работа. Но за нищо не я бива. И двайсетак не можеш изкара от нея за една седмица. Сигурно нямаше да разбера какво е станало, но Бил Праймъс, беше я виждал при мене, бил там, като я намерили, и дойде да ме пита за нея. Добро момче е Бил. Изобщо тук полицията е бижу. — Етел не беше лоша жена. Е, мързелива, разпусната, но с добро сърце. И все държеше на достойнството и на мястото си в обществото. Не беше от най-умните и най-хубавите и поради тези два недостатъка не беше и от най-късметлийките. Ако би могла да разбере, че когато са я вдигнали от брега, където я бяха изхвърлили вълните, полузаравяйки я в пясъка, полите й са били усукани над задника, сигурно е щяла да се смути. Тя лично би предпочела повече достойнство. — Тука в риболовния флот — продължи Хол — е пълно с малоумни копелдаци. Натряскат ли се, пощуряват. Мене ако питаш, сигурно са я качили на някое корабче и после са я блъснали зад борда. Не виждам как другояче ще се озове във водата.
— А може да е скочила от пристана?
— Кой, тя ли? — рече Хол с пълна уста картофи. — Мамо мила! Толкова много я мързеше, че пък и на себе си да посегне! Ако искаш, можем да проверим.
— Щом казваш, че е тя, значи е била тя — каза Джо и плъзна по масата една двайсетачка и един петак.
Хол сви банкнотите като цигара и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отряза си едно триъгълно парче месо до реброто и го сложи в устата си.
— Тя беше — рече той. — Искаш ли пандишпан?
Джо възнамеряваше да поспи до обяд, но се събуди още в седем и остана дълго да се излежава. Правеше сметка да се върне в Салинас чак след полунощ. Нужно му беше време още да поразмисли. Като стана, изправи се пред огледалото и разгледа израза, който имаше намерение да си надене. Искаше му се да изглежда разочарован, но не много разочарован. Кейт е адски находчива. Нека тя да поведе, а той ще й приглася. Беше толкова открита, колкото стиснат юмрук. Джо бе принуден да си признае, че до смърт го е страх от нея. Предпазливостта му го съветваше: „Влизаш, казваш й и си получаваш петте стотака.“ На което разярено отговори: „Късмет! Колко пъти съм го имал? Част от късмета е да познаеш кога ти е дошъл късметът! Цял живот ли ще си остана един въшлив сводник? Трябва да се играе внимателно! Нека тя води разговора! В това няма нищо страшно. По-късно мога винаги да й кажа, сякаш току-що съм усетил, че нещо не върви в ред.“ „Но тя може само за шест часа да те натика обратно в килията!“ „Но не и ако играя внимателно. Какво мога да загубя? Нима някога съм имал късмет?“
4
Кейт се чувстваше по-добре. Изглежда, новото лекарство й се беше отразило добре. Болката в ръцете бе намаляла и взе да й се струва, че пръстите й са по-прави, а ставите не толкова отекли. За първи път от дълго време нощта бе спала добре и сега бе с добро самочувствие, дори малко възбудена. Имаше намерение за закуска да изяде едно сварено яйце. Стана, облече си халата и отново легна с огледало в ръка. Облегната на високите възглавници, зае се да проучва лицето си. Почивката бе извършила чудеса. Болката те кара да присвиваш челюст, очите ти стават измамно блестящи от страх, а мускулите на слепоочията и в края на бузите, та дори и нищожните мускулчета около носа леко изпъкват, а това именно е изразът на болезненост, на съпротива срещу страданието. Разликата по отпочиналото й лице бе смайваща. Изглеждаше с десет години по-млада. Разтвори устни и се загледа в зъбите си. Време е да отиде да й ги почистят. Тя се грижеше за зъбите си. Златният мост на мястото на изчезналите кътници бе единствената поправка в устата й. „Не е ли забележително — помисли си Кейт — колко млада изглеждам?“ Наспа се само една нощ, и каква промяна! Ето, и с това можеше да ги лъже. Те си мислеха, че тя е слаба и крехка. Усмихна се на себе си: да, крехка като стоманен капан. Винаги се беше грижила за себе си — никакъв алкохол, никакви наркотици, а в последно време спря да пие и кафе. И сега всичко бе дало резултат. Пред себе си виждаше едно ангелско лице. Повдигна малко огледалото, за да не вижда крепа около врата си.
Мислите й скочиха към друго едно ангелско лице, така силно напомнящо нейното. Как се казваше? Как, по дяволите, му беше името? Не беше ли Алек? Почти го видя, като минава бавно покрай нея, с бяла, поръбена с дантели стола44, навел прелестната си брадичка, а косите му сияят в светлината на свещите. Държи дъбовия жезъл, а бронзовият кръст се движи под ъгъл пред него. В него имаше нещо застинало красиво, нещо недокоснато и недосегаемо. Добре, нима нещо или някой някога бе успявал истински да докосне и самата Кейт? Истински да проникне в нея и да я омърси? Разбира се, нищо. Съприкосновенията одраскваха единствено безчувствената външност. Отвътре тя си беше ненакърнена, чиста и светла като това момче Алек — така ли му беше името? Засмя се — майка на двама синове, а изглежда като момиче. Би ли се усъмнил някой, ако я види с русия? Помисли си какво ли би било — да застанат редом в тълпата и хората сами да решат. Какво би направил Арон — да, това беше името! — какво би направил, ако знаеше? Брат му знае. Този малък кучи син! Не тази дума! Не бива да го нарича така. Може да се окаже съвсем вярно. Някои хора смятат, че е така. Не и хитър копелдак, защото бе роден в свят венчален съюз. Кейт се изсмя на глас. Беше й добре. Забавляваше се.
Смущаваше я другият, мургавият хитрец. Той приличаше на Чарлз. Тя бе уважавала Чарлз — и по всяка вероятност, ако би могъл, Чарлз щеше да я убие.
Чудодейно лекарство! Не само премахна артритните болки, но й възвърна и куража. В скоро време ще продаде всичко и както вечно бе възнамерявала, ще замине за Ню Йорк. Кейт се досети за опасенията си спрямо Етел. Колко ли е престрадала, горката смачкана, дърта торба! И как би могла да я унищожи с добрина! Какво би станало, ако, след като Джо я открие, я вземе със себе си в Ню Йорк? Да й е под ръка.
