инстинкта.
— Беше доста смачкана. Не е отишла далече. Старите курви никога не отиват далече.
— Умен си. Смяташ ли, че може да е в Уотсънвил?
— Там или може би в Санта Крус. При всички случаи, обзалагам се, че не е по-далеч от Сан Хосе.
Тя погали нежно пръстите си.
— Искаш ли да изкараш пет стотака, Джо?
— Искаш да я намеря ли?
— Да. Просто я намери. Но тя да не знае. И ми дай адреса. Ясно? Само ми кажи къде се намира.
— О’кей — рече Джо. — Изглежда, здравата те е обрала.
— Не ти влиза в работата, Джо.
— Добре, мадам — съгласи се той. — Веднага ли искаш да тръгна?
— Да, Джо. Побързай.
— Може и да не е толкова лесно. Доста време мина.
— Ти си знаеш.
— Следобед ще замина за Уотсънвил.
— Хубаво, Джо. — Тя се замисли. Беше му ясно, че още не е свършила и сега се чуди дали да продължи. Кейт взе решението си: — Джо, направи ли тя нещо по-особено тогава… в съда?
— Ами! Нищо. Каза, че било нагласена работа. Винаги така казват. — И в този миг изникна нещо, което навремето не бе отбелязал. В паметта му се върна гласът на Етел, която бе изрекла: „Господин съдия, трябва да говоря с вас насаме. Имам нещо да ви кажа.“ Помъчи се да прикрие спомена по-надълбоко, за да не се издаде.
— Е? Какво има? — попита Кейт.
Беше закъснял. Мисълта му подири спасение.
— Има нещо — рече той, колкото да печели време. — Мъча се да си спомня.
— Хайде де, спомни си! — Гласът й прозвуча остро и нетърпеливо.
— Ами… — Бе намерил изход. — Чух я, като казваше на полицаите… чакай, какво беше… да, каза защо не я пуснат да замине на юг. Имала, каза, роднини в Сан Луис Обиспо…
— Така ли? — Кейт оживено се наведе към него.
— А полицаите рекоха, че било дяволски далече.
— Хитър си, Джо. Закъде ще заминеш най-напред?
— За Уотсънвил — рече той. — В Сан Луис имам приятел. Ще му звънна по телефона и той ще свърши работата.
— Джо — остро го прекъсна тя, — не искам да се вдига никакъв шум.
— За пет стотака всичко ще стане бързо и тихо — каза Джо. Усещаше се превъзходно, макар че очите й отново бяха станали присвити и изпитателни. Следващите й думи обаче отлепиха стомаха му от гръбнака.
— Джо, без да сменяме темата… Говори ли ти нещо името Венута?
Засили се да отговори, преди да му е пресъхнало гърлото:
— Абсолютно нищо.
— И се връщай колкото може по-скоро — нареди Кейт. — Кажи на Хелън да дойде, тя ще те замества.
3
Джо си стегна куфарчето, отиде на гарата и взе билет за Уотсънвил. На Кастровил, първата гара в северна посока, той слезе, изчака четири часа и се качи на експреса „Дел Монте“, който свързва Сан Франциско с Монтерей, крайна спирка на тукашното отклонение. В Монтерей изкачи стъпалата на хотел „Централ“ и се записа под името Джон Викър. Сетне изяде една пържола при „Татко Ърнст“, купи си бутилка уиски и се прибра в стаята си.
Изу си обувките, съблече сакото и жилетката, свали яката с вратовръзката и се просна на леглото. До пиринчената табла на кревата, върху масата, постави уискито и една чаша. Падащата на лицето му светлина не го смущаваше, той просто не я забеляза. На равни промеждутъци освежаваше мозъка си с половин чаша уиски, след което кръстоса ръце под главата си, кръстоса и глезени, събра мисли, впечатления, предположения, инстинкти и се захвана да ги съпоставя.
Досега бе свършил добра работа и си бе въобразявал, че е успял да я надхитри. Да, но я беше подценил. Как, дявол да го вземе, бе узнала, че полицията го търси? Мина му през ума да се пръждоса в Рино или в Сиатъл — пристанищни градове, а те винаги са за предпочитане. Но тук му хрумна друго: я почакай, дай да размислим! Етел нищо не бе откраднала. Но знае нещо. И Кейт се страхува от Етел. Петстотин долара са доста тлъста сума, за да се открие една скапана уличница. Онова, което Етел бе поискала да каже на съдията, беше, първо на първо, вярно; и второ — Кейт се боеше от това. Ех, да можеше да се възползва от тая история! По дяволите, но не и след като тя му размахва бягството от затвора! Джо нямаше намерение да лежи остатъка с допълнителни наказания. Но да се поразсъждава по въпроса беше безопасно. Да предположим, че заложи тия четири години срещу… е, да кажем, нови десет. Рискован ли е такъв хазарт? Няма какво да се мисли. Тя е знаела много отдавна, но не го е издала. Навярно го е приела като вярно куче.
А може би Етел е пробита карта?
Но чакай, я пак да помислим… Може би е въпрос на късмет. Може би трябва да тегли картата и тогава да реши. Но тя е дяволски отракана. Интересно, ще може ли да играе срещу нея? Но как, ако не й се противопостави?
Джо се надигна и си напълни чашата догоре. Угаси лампата и вдигна щората на прозореца. И като отпиваше уискито, загледа се в стаята от другата страна на вътрешната шахта, където някаква суха дребна женица по пеньоар переше чорапите си в леген. Уискито замънка в ушите му. Изглежда, е въпрос на късмет. Само Господ знае, Джо бе изчаквал достатъчно. Бог му е свидетел, той ненавиждаше тази кучка с остри зъбчета. Не е нужно веднага да взима решение. Отвори тихо прозореца и запрати перодръжката от масата към отсрещния прозорец. И се наслади на последвалата сцена — уплаха и лоши мисли, преди сухата дама да спусне с трясък своята щора.
След третата чаша бутилката се оказа празна. Джо изпита желание да излезе на улицата и да разгледа града. Но своевременно се овладя. Беше си изработил и се придържаше о правилото никога да не излиза от стаята си, когато пие. Така човек никога не се излагаше на неприятности. Неприятностите означаваха полиция, полицията — разследване, а то непременно би довело до една екскурзия през залива до „Сан Куентин“, при което вече не би имало пътностроителна бригада за добро поведение. И прогони мисълта за улицата. За случаи, когато е сам, Джо си бе запазил други забавления, само че не осъзнаваше, че е така. Сега стори същото. Излегна се на пиринчения креват и се върна във времето назад към своето клето и мрачно детство, към своето плачливо и порочно съзряване. Никъде никакъв късмет — той никога не бе изтеглял силната карта. Силните карти се падат все на големите клечки. За няколкото дребни кражби му се размина, но колекцията от джобни ножове? Полицията се изтърси направо у тях и го спипа. И щом името му влезе в тефтерите, вече не го оставиха на мира. Ако някое момче в Дали Сити задигнеше щайга ягоди от някой камион, търсеха него. И в училище не му провървя. Всички бяха против него — и учителите, и директорите. Кой ще ти търпи такава идиотщина? Трябваше да се махне. От спомена за лошия късмет се надигна една топла печал, той опита да я изтласка с други спомени, но очите му се насълзиха и устните му потрепнаха от жалост за самотното изгубено момче, което е бил. Ето го и сега, вижте го, с присъда, печели залъка си в публичен дом, докато другите хора имат и домове, и автомобили. Те са сигурни и щастливи и нощно време щорите им са затворени за Джо. Разплака се тихо и накрая заспа.
На сутринта стана в десет и погълна една чудовищна закуска при „Татко Ърнст“. Рано следобед взе автобуса за Уотсънвил и там изигра три партии моникс с един приятел, който, в отговор на едно телефонно обаждане, бе дошъл да го посрещне. Джо спечели последната партия и остави щеката на стойката, а на приятеля си подаде две десетдоларови банкноти.
— Глупости! — рече приятелят му. — Не ти ща парите.
— Вземи ги — настоя Джо.
