— Натрупахме ги като дърва, над двеста души, ръце и крака стърчат на всички страни… Отгоре нахвърляхме сух пръчколяк и ги заляхме с петрол.
— Чувал съм, че индианците не издържат на шарката.
— Направо ги убива — рече Адам. — Сланината прегаря.
Чарлз рязко се обърна към огъня.
— Тъкмо ще стане хрускава — каза той. — Обичам да ми хруска. — Изтика сланината в една чиния, счупи яйцата в горещата мазнина, а те подскочиха, краищата им се заогъваха в кафеникава дантела, зацвъртяха. — Имаше тук една учителка — продължи Чарлз. — Такава хубавица не си виждал. С най- малките крачета. Дрехите си купуваше все от Ню Йорк. Руса. Но такива малки ходила надали си виждал. Пееше в хора. Всички тръгнаха на църква. Пребиваха се кой по-напред да влезе. Доста отдавна беше.
— Когато ми писа, че имаш намерение да се жениш?
— Именно — Чарлз се ухили. — Не остана младо биче в околията да не го тръшна венчалната треска.
— И какво стана с нея?
— Нали знаеш как става? Жените се разшаваха, как ще я оставят! Съюзиха се и хайде, изгониха я. Казваха, че носела копринено бельо. Много беше префърцунена! Училищният съвет я уволни насред срока. Стъпалото й ей таковичка. И все й се виждаха глезените, уж случайно. Все си ги показваше.
— Ти запозна ли се с нея? — попита Адам.
— Не. Ходех на църква. Зор да влезеш. Такива хубави момичета не са за малки градчета. На всеки му бръмва мухата. Докарват бъркотии.
— Помниш ли дъщерята на Самуелс? — сети се Адам. — И тя беше много хубава. Какво стана с нея?
— Същото. Бъркотия. И замина. Чух, че живеела във Филаделфия. Шивачка станала. За една- единствена рокля взимала по десет долара.
— Навярно и ние трябва да се махнем — рече Адам.
— Още ли мислиш за Калифорния?
— Да.
Търпението на Чарлз се изпари.
— Да се разкарваш оттука! — разкрещя се той. — Искам да се махнеш от тоя дом. Ще ти изплатя целия дял или ще го продам, или каквото кажеш, само се пръждосвай, кучи сине!… — Замълча. — Прощавай за това, последното! Но да пукна, вбесяваш ме!
— Ще си отида — каза Адам.
3
След три месеца Чарлз получи цветна илюстрована картичка от Рио де Жанейро. На гърба Адам бе написал с разкрачен писец: „Когато там е зима, тук е лято. Защо не дойдеш?“ Половин година по-късно пристигна втора картичка, този път от Буенос Айрес. „Мили Чарлз, ей Богу, това се казва голям град! Говорят испански и френски. Пращам ти една книга.“
Но книга не дойде. Чарлз проверяваше цяла зима, че и през пролетта. Но вместо книга пристигна си Адам, загорял и с чуждоземни дрехи.
— Как си? — попита го Чарлз.
— Чудесно. Получи ли книгата?
— Не.
— Интересно, какво ли е станало с нея? Беше с картини.
— Оставаш ли?
— Така мисля. Имам да ти разказвам за тази страна…
— Не искам и да чувам — отсече Чарлз.
— Господи, колко си ограничен! — каза Адам.
— Виждам как всичко ще се повтори. Ще постоиш година, година и нещо, после ще те хванат дяволите, а от това и мене ще ме хванат дяволите. Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото. Тогава ще избухнем, ти отново ще заминеш, после пак ще се върнеш и всичко пак ще се повтори…
— Ти искаш ли да остана? — попита Адам.
— Искам — каза Чарлз. — Когато те няма, липсваш ми. Но знам, че пак ще стане същото.
Тъкмо така и стана. Известно време обсъждаха старите времена, известно време си разказваха какво се е случило, докато са били разделени, и накрая изпаднаха в онова продължително и грозно мълчание, което означава часове работа, без да се обели дума, предпазлива любезност и светкавици от яд. И понеже времето им заедно беше безгранично, това сякаш продължи безкрайно.
Една вечер Адам се обади:
— Знаеш ли, че ставам на трийсет и седем? Половин живот.
— Почва се — каза Чарлз. — Похабен живот. Виж какво, Адам, може ли този път да не се караме?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… ако не изневерим на навика си, ще се караме три-четири седмици, докато се приготвиш за ново заминаване. Ако не те свърта тук, не може ли направо да си тръгнеш и да си спестим кавгата?
Адам се разсмя и напрежението в стаята изчезна.
— Добре че си имам толкоз умен брат! — каза той. — Много ясно, щом треската ме тресне яката, заминавам си без бой. Да, така ми харесва. Чарлз, ти нали забогатяваш?
— Добре я карам, но не бих казал богат…
— Значи искаш да кажеш, че не си купил четири постройки и хотела?
— Не съм.
— Но си ги купил. Чарлз, благодарение на тебе нашата ферма стана най-свястната в тоя край. Хайде да построим и една нова къща, с баня и вана, с течаща вода и клозет, а? Вече не сме сиромаси. Ето, хората казват, че ти си може би най-богатият човек в околността.
— Нямаме нужда от нова къща — грубо го прекъсна Чарлз. — Задръж си побърканите хрумвания!
— Знаеш ли колко е хубаво да ходиш по нужда, без да излизаш навън?
— Задръж си побърканите идеи! — Адам се забавляваше.
— Тогава аз ще си построя една съвсем малка къщичка там горе, до гората. Какво ще кажеш? Така няма да си стъпваме по нервите.
— Не искам да строиш на мястото.
— Половината е моя.
— Ще я купя.
— Но аз не искам да я продавам. — Очите на Чарлз блеснаха.
— Аз пък ще ти подпаля проклетата къща!
— Сигурен съм — каза Адам, внезапно отрезнял. — Вярвам, че ще го направиш. Иначе не би ме гледал така.
— Много размишлявах — бавно рече Чарлз — и само чаках да зачекнеш въпроса. Но, изглежда, няма да го сториш.
— Изясни се.
— Нали помниш, че телеграфически ми бе поискал сто долара?
— Как да не помня. Тогава ми спаси живота. Но защо?
— Така и не си ми ги върнал.
— Не може да бъде.
— Не си.
Адам наведе поглед към старата маса, до която бе седял Сайръс, почуквайки дървения си крак с пръчка. А старата газена лампа висеше над средата на масата и от кръглия рочестърски фитил струеше трептяща жълта светлина. И бавно каза:
— Утре ще ти ги върна.
— Доста време ти дадох.
