В кухнята седна на масата да изпие горещото кафе, което Чарлз сложи пред него.
— Е? Какво е станало с нея? — запита той.
— Отде да знаем — рязко отвърна Чарлз. — Намерихме я на верандата. Ако искаш, иди да видиш следите по пътя, дето се е влачила.
— Познавате ли я?
— Бога ми, не!
— Ти често се качваш на горния етаж в хотела, да не е оттам?
— В последно време не съм ходил. Пък и в тоя вид не бих я различил.
Лекарят обърна глава към Адам.
— А ти да си я виждал по-рано?
Адам бавно поклати глава.
— Кажи — дрезгаво рече Чарлз, — какво гледаш да надушиш?
— Ще ви кажа, защото сте заинтересовани. Това момиче не е въргаляно от брана, макар че така изглежда. Така може да я подреди само човек, човек, които не е хранил към нея и капка симпатия. Ако искате истината, някой се е помъчил да я убие.
— Защо не я питаш? — каза Чарлз.
— Доста време няма да може да говори. Освен това черепът й е пукнат и само Господ знае какво може да й докара. Та се питам дали да не обадим на шерифа.
— Не! — Адам отвърна така бурно, че останалите двама се обърнаха към него. — Оставете я! Нека почива.
— А кой ще се грижи за нея?
— Аз ще се грижа — каза Адам.
— Виж сега какво… — започна Чарлз.
— Ти не ми се бъркай!
— Къщата не е само твоя.
— Искаш да си отида ли?
— Нямах това предвид.
— Съгласен съм, ако трябва тя да си отиде, и аз ще си отида.
— Спокойно — намеси се докторът. — Ти защо се палиш толкова?
— Аз и едно ранено куче не бих изхвърлил.
— Но и не би се разгорещил. Да не криеш нещо, а? Излиза ли някъде снощи? Да не си ти?
— Цяла нощ си е бил тук — отсече Чарлз. — Хърка като локомотив.
— Защо не я оставите на мира? — попита Адам. — Оставете я да се оправи.
Лекарят се изправи и отупа ръце.
— Адам — почна той, — баща ти ми беше един от най-старите приятели. Познавам и тебе, и цялото ви семейство. Не сте глупави хора. И не виждам защо не признаваш простите факти. Изглежда, не искаш. И трябва да ти се говори като на дете. Това момиче е било нападнато и аз съм сигурен, че който е направил тази работа, е имал намерение да я усмърти. И ако не съобщя на шерифа, нарушавам закона. Признавам, някои закони съм нарушавал, но този не съм.
— Добре, кажи му. Само да не я безпокои, докато не се пооправи.
— Нямам навик да безпокоя пациентите си — рече докторът. Още ли настояваш да остане тук?
— Да.
— Подписваш си смъртната присъда. Утре ще намина. Тя сега ще спи. Ако иска, дайте й вода и топла супа, но през тръбичката. — И си излезе.
Чарлз се обърна към брат си.
— За Бога, Адам, какво е това от тебе?
— Остави ме на мира.
— Какво те прихвана?
— Остави ме на мира, ти казах! Просто ме остави на мира.
— Боже мой! — извика Чарлз, плю на пода и тревожен и притеснен тръгна на работа.
Адам се зарадва, че той излезе. Разшета се из кухнята, изми съдовете от закуската и помете. Като подреди всичко, отиде в стаята си и дръпна един стол до леглото. От морфина момичето хъркаше дълбоко. Отоците по лицето й спадаха, но очите бяха все така посинели и подути. Адам безмълвно я наблюдаваше. Строшената и превързана ръка лежеше отпусната на стомаха, а дясната се подаваше над завивката със свити като птиче гнездо пръсти. Детска ръка, почти бебешка ръчица. Адам докосна китката й с пръст и пръстите й конвулсивно трепнаха. Китката беше топла. Потайно, сякаш се бои да не го хванат, той изправи ръката и пипна възглавничките на върха на пръстите й. Бяха розови и меки, докато кожата по гърба на ръката сякаш излъчваше някакво бисерно сияние. Адам се усмихна от щастие. Дишането й секна и той застина нащрек, сетне в гърлото й нещо изхриптя и монотонното хъркане продължи. Преди да се измъкне на пръсти от стаята, той погали още веднъж ръката и дланта й под завивката.
Няколко дни Кати лежа в мрачната яма на шока и опия. Кожата й на пипане бе станала като олово, поради болките почти не се движеше. Долавяше, че около нея има суетня. Лека-полека главата и очите й се избистриха. Тук имаше двама млади мъже, единият от време на време, другият се навърташе много повече. Досети се, че третият, който идва, е лекар, а освен него се появи и един висок слаб човек, който я заинтересува повече от останалите; този интерес се пораждаше от страх. Може би тя бе успяла да долови нещо през наркозата и сега го систематизираше. Твърде бавно нейното съзнание събираше последните дни и ги пренареждаше. Появи й се лицето на мистър Едуардс, видя го как изгуби спокойната си самоувереност и как сетне се размазва в убийствена ненавист. Никога по-рано в живота си тя не бе изпитвала толкова силен страх, а ето че разбра какво е. И мисълта й се засуети, душейки като плъх, който търси изход за бягство. Мистър Едуардс е научил за пожара. Но само той ли? И откъде е разбрал? При тази мисъл у нея се надигаше сляп ужас, от който всичко ти се разбърква.
От дочутото схвана, че високият е шериф и че иска да я разпита, че младият, на име Адам, иска да я отърве от този разпит. Да не би шерифът да знае за пожара?
Повишавайки гласове, те й помогнаха да реши какво поведение ще възприеме. Шерифът каза:
— Тя не може да е без име. Все някой трябва да я познава.
— Как да ти каже? Челюстта й е счупена. — Това бе гласът на Адам.
— Ако не е левачка, би могла да отговаря писмено. Виж какво, Адам, ако някой се е опитвал да я убие, по-добре да го пипна, докато още мога. Дай един молив и ме остави да я разпитам.
— Нали чу, докторът каза, че има счупване на черепа — обади се Адам. — Знаеш ли дали ще си спомни?
— Ти ми дай молив и хартия, пък ще видим.
— Не искам да я безпокоиш.
— По дяволите, Адам, не е важно какво искаш! Казвам ти да ми донесеш молив и хартия.
— Какво ти става? — Това беше гласът на другия млад мъж. — Ще излезе, че ти си виновният. Дай му молива.
Когато тримата влязоха безшумно в стаята, свариха я със затворени очи.
— Спи — отсече Адам, шепнейки. Тя отвори очи и ги погледна. Високият се доближи до леглото.
— Нямам желание да ви тревожа, госпожице. Аз съм шерифът. Знам, че не можете да говорите, но не бихте ли драснали тук някои неща?
Тя се помъчи да кимне и трепна от болка. Бързо мигна няколко пъти да покаже, че е съгласна.
— Това се казва момиче! — възкликна шерифът. — Виждате ли? Готова е. — Постави един бележник на леглото и сви пръстите й около молива. — Хайде сега, пишете. Как се казвате?
И тримата се вторачиха в лицето й. Устата й изтъня, очите й се свиха. После ги затвори и моливът тръгна по хартията. „Не зная“ — надраска с едри букви.
— Добре, ето ви нов лист. Какво си спомняте?
„Черно. Не ми идва нищо“ — написа моливът и излезе от ръба на бележника.
— Не помните ли коя сте, откъде дойдохте? Помислете.
Изглежда, преживяваше силна борба. Лицето й показа отказ и се натъжи. „Не. Объркано ми е. Помогнете.“
