— Горката! — трогна се шерифът. — Все пак благодаря, че се постарахте. Като ви стане по-добре, пак ще опитаме. Недейте, не пишете повече.
Моливът написа „Благодаря ви“ и падна от пръстите й.
Тя бе спечелила шерифа. И той застана на мнението на Адам. Против нея беше само Чарлз. Когато братята идваха в стаята й да я повдигат за подлогата, за да я боли по-малко, тя изучаваше враждебно намусеното лице на Чарлз: в него бе забелязала нещо, което я разтревожи. Видя го често да поопипва белега на челото си, да го разтрива и да го проследява с пръсти. Веднъж той разбра, че го наблюдават. Погледна виновно пръстите си и навъсено рече:
— Не бой се! И ти ще имаш, и то може би още по-хубав!
Тя му се усмихна, а той отмести поглед. И щом Адам донесе топлата й супа, Чарлз заяви:
— Отивам в града да обърна някоя бира.
3
Адам не помнеше да е бил някога толкова щастлив. Не се смущаваше от това, че не знае името й. Бе казала да я наричат Кати и за него то бе достатъчно. Готвеше за нея разнообразни гозби, преравяйки готварските рецепти на майка си и мащехата си.
Огромна бе жизнеността на Кати. Възстановяването й започна твърде скоро. Отоците по лицето изчезнаха и то доби прелестта на оздравяването. За късо време, макар и с помощ, вече можеше да сяда. Внимателно отваряше и затваряше уста и взе да приема леки храни, изискващи по-малко дъвкане. Превръзката на челото й стоеше, но по лицето не останаха почти никакви следи, ако не се смята хлътналата буза над изкъртените зъби. Беше неспокойна, мислите й се блъскаха да намерят изход. Говореше малко дори когато това не я затрудняваше.
Един следобед чу някой да се върти в кухнята и извика:
— Ти ли си, Адам?
— Не, аз съм — отвърна й гласът на Чарлз.
— Би ли дошъл само за минутка, моля те!
Той застана на прага с намръщени очи.
— Не идваш много често — каза тя.
— Така е.
— Не ти харесвам, нали?
— Май и това е така.
— Ще ми кажеш ли защо?
Не успя веднага да намери отговор.
— Не ти вярвам.
— Защо?
— Знам ли. И не вярвам, че си загубила паметта си.
— Но защо ми е да лъжа?
— Не знам. Но затова не ти вярвам. Има нещо… долавям.
— Никога не си ме виждал.
— Може. Но има нещо, което ме смущава и трябва да го науча. А ти отде знаеш, че не съм те виждал?
Тя замълча, а той тръгна да си отива.
— Чакай — спря го тя. — Какво си наумил да правиш?
— За какво?
— За мене.
Изгледа я с любопитство.
— Истината ли да ти кажа?
— Иначе защо ще питам?
— Не знам точно, но ето какво: веднага щом мога, ще те отпратя оттук. Брат ми са го хванали дяволите, но ще го оправя дори ако се наложи да го смажа.
— Нима можеш? Той е голям и як човек.
— Ще мога.
Тя му хвърли унищожителен поглед.
— Къде е Адам?
— В града, да вземе още от твоите проклети церове.
— Ти си подъл.
— Знаеш ли какво мисля? Че не съм и наполовина толкова подъл, колкото си ти под тая нежна кожа. За мен ти си Сатана.
Кати приглушено се засмя.
— Значи сме двама. Чарлз, а колко ми остава?
— За кое?
— Докато ме изхвърлиш? Честно ми кажи.
— Дадено, ще ти кажа. Седмица до десетина дни. Щом се изправиш на крака.
— Ами ако не си тръгна?
В погледа му светна надмощие, почти радост при мисълта за премерване на силите.
— Добре, друго ще ти кажа тогава. Като беше упоена, издума доста неща, както се говори насън.
— Не ти вярвам.
Той се засмя — бе забелязал внезапното свиване на устните й.
— Ако щеш. И ако тръгнеш да си гледаш работата на минутката, когато си в състояние, нищо няма да издам. Но ако се опънеш, всичко ще стане ясно, и на тебе, и на шерифа.
— Не вярвам да съм казала нещо лошо. И какво ли мога да кажа?
— Няма да спорим. Работа ме чака. Питаш ме, отговарям.
И излезе. Зад кокошарника се преви от смях, удари се по бедрото и си каза: „Мислех я за по-умна!“ И от дни насам почувства облекчение.
4
Чарлз успя да я уплаши до смърт. И ако той я бе разбрал, бе го разбрала и тя. Това беше едничкият срещан от нея човек досега, който водеше играта по нейните правила. Кати се помъчи да проследи мисълта му и от това съвсем не й стана по-леко. Разбираше, че номерата й пред него не могат да минат, а имаше нужда от закрила и почивка. Парите й се бяха стопили. Трябваше й подслон, и то подслон за дълго време. Изтощена и болна, тя пресмяташе в ума си всички възможности.
Адам се върна от града с шишенце успокоително и напълни една лъжица.
— На вкус е ужасно — рече той, — но помага.
Глътна го без съпротива и дори не се и намръщи.
— Добър си към мене — рече тя. — Но се чудя защо. Толкова неприятности ви докарах.
— Не е вярно. Ти съживи цялата къща. Нито веднъж не се оплака, нищо! А колко беше пострадала.
— Много си добър, много мил.
— Искам да бъда.
— Имаш ли излизане? Защо не постоиш да поприказваме?
— Разбира се. Важна работа нямам.
— Вземи един стол, Адам, и седни.
Когато се настани до нея, тя протегна ръка и той я пое в двете си ръце.
— Толкова добър и мил — повтори тя. — Адам, нали ще спазиш едно обещание?
— Ще се помъча. За какво говориш?
— Сама съм и се страхувам — изплака тя. — Страх ме е.
— Как да ти помогна?
— Никой не може да ми помогне.
