— Кажи, да опитам.
— Там е най-лошото, дори не мога да ти кажа.
— Защо да не можеш? Ако е тайна, ще си остане между нас.
— Да, но тайната не е моя, нали разбираш?
— Не.
Пръстите й сграбчиха и стиснаха ръката му.
— Адам, аз изобщо не съм загубвала паметта си.
— Тогава защо каза…
— Нали това се мъча да ти обясня. Ти обичал ли си баща си, Адам?
— Като че повече го уважавах, отколкото обичах.
— Хубаво, ако някой, когото ти уважаваш, изпадне в беда, не би ли направил всичко, за да го предпазиш от пълен провал?
— Разбира се, надявам се…
— Е, точно така е с мене.
— Но от какво беше пострадала?
— Свързано е. Затова не мога да ти разкажа.
— Баща ти ли беше?
— О, не! Но всичко е така преплетено.
— Имаш предвид, че ако ми кажеш кой те подреди така, може да пострада баща ти?
Тя въздъхна. Той щеше да досъчини историята сам.
— Адам, имаш ли ми доверие?
— Разбира се.
— Ужасно е да те моля за такова нещо.
— Съвсем не е, особено ако искаш да предпазиш баща си.
— Нали разбираш, тайната не е моя. Да беше моя, веднага щях да ти кажа.
— Естествено, че разбирам. И аз бих постъпил така.
— Ти изобщо много неща разбираш. — В очите й бликнаха сълзи. Той се наведе над нея и тя целуна бузата му.
— Не се тревожи — рече той. — Аз ще се погрижа за тебе.
— Мисля, че няма да можеш. — Кати се отпусна на възглавницата си.
— Отде накъде?
— Брат ти е против мене. Иска да се махна.
— Той ли ти го каза?
— Не. Просто го усещам. Той не разбира нещата като теб.
— Но е с добро сърце.
— Зная, само че тая добрина не е като твоята. И ако се наложи да си отида, шерифът ще почне да ме разпитва, пък аз ще се окажа съвсем сама.
Той се загледа в пространството.
— Брат ми не може да те изгони. Половината от фермата е моя. Имам свои пари.
— Ако той настоява да си отида, ще трябва. Не мога да ви провалям живота.
Адам се изправи и излезе от стаята. Застана на задния вход и зарея поглед в следобеда. Далече в полето брат му вдигаше камъни от дървената платформа и ги трупаше на каменния зид. Адам вдигна очи към небето. От изток прииждаше покривало от сребристи облаци. Пое дълбоко дъх и в гърдите си усети гъдел и възбуда. Слухът му сякаш ненадейно се прочисти и той чу къткането на кокошките и духналия над земята източен вятър. Чу конски копита да клопат по пътя и далечни удари върху дъска — някой съсед обковаваше хамбара си. И всички тия звуци се сляха в някаква музика. Очите му също се избистриха. Огради, зидове и навеси ярко изпъкнаха в жълтата следобедна светлина и също се свързаха в някаква хармония. Промяна бе настъпила във всичко. Ято врабци се спуснаха в прахоляка и се заборичкаха за трохи, после отлетяха подобно на сивкав шал, който се вие в светлината. Адам наново погледна брат си. Бе изгубил представа за времето, не би могъл да каже откога стои на вратата.
Не бе изтекъл и миг. Чарлз все така се бореше с един и същ едър камък. А Адам още не бе изпуснал дъха, пълен и дълбок, който пое със спирането на времето.
Изведнъж той осъзна, че радостта и мъката му са се претопили в една материя. В едно се бяха сбрали и страхът с решителността. Установи, че е почнал да си тананика проста повтаряща се мелодия. Извърна се, прекоси кухнята и застана на вратата, загледан в Кати. Тя отпаднало му се усмихна и той си помисли: „Какво дете! Какво безпомощно дете!“ Заля го прилив на обич и я попита:
— Искаш ли да се омъжиш за мен?
Лицето й се опъна, ръката й конвулсивно се затвори.
— Не ми отвръщай сега — рече той. — Искам първо да си помислиш. Но ако се омъжиш за мене, аз ще мога да те пазя. И вече никой нищо не би ти причинил.
Кати в миг дойде на себе си.
— Ела, Адам, седни тук. Дай ми сега ръка. Това е добре, така трябва. — Повдигна ръката му и я допря до страната си.
— Милият — сломено каза тя. — О, мили! Адам, ти вярваш в мене. Ще ми обещаеш ли нещо сега? Ще обещаеш ли да не казваш на брат си, че си ме помолил?
— Да се омъжиш за мене ли? Защо не?
— Не това! Тази нощ искам да помисля. А може и да не ми стигне само една нощ. Нали ще ми позволиш? — Вдигна ръка към челото си. — Знаеш, не съм сигурна дали мога да размишлявам като хората. А трябва.
— Смяташ ли, че можем да се оженим?
— Моля те, Адам, остави ме да помисля. Моля те, мили!
Той се усмихна и припряно каза:
— Само не протакай дълго. Чувствам се като котка, която се е покатерила толкова високо на дървото, че сега не знае как да слезе.
— Нека да размисля. Освен това, Адам… ти си добър.
Той излезе и се отправи към мястото, където брат му подреждаше камъните.
Когато Адам изчезна, Кати се надигна от леглото и с несигурни стъпки се приближи до тоалетната масичка. Наведе се да се види в огледалото. Челото й все още бе превързано. Повдигна крайчеца на превръзката, колкото да забележи яростната червенина отдолу. Не само бе готова да се омъжи за Адам, бе го решила сама още преди той да й го предложи. Боеше се. Имаше нужда от закрила и от пари. Адам щеше да й даде и двете. А тя можеше да го води за носа, в това бе сигурна. Нямаше желание да се омъжва, но за момента бракът ставаше изход. Тревожеше я само едно. Адам изпитваше към нея топло чувство, което тя не разбираше, тъй като го нямаше у нея — впрочем никога не бе усещала нещо подобно към когото и да било. А мистър Едуардс здравата я бе подплашил. В досегашния й живот това бе единственият случай, когато изпусна положението от ръцете си. И взе решение вече никога да не допуска това да се повтори. А като си помисли какво ли ще каже Чарлз, усмихна се на себе си. С Чарлз изпитваше някакво родство. Стана й все едно, че той я подозира.
5
Адам приближи и Чарлз се изправи. Хвана се за кръста да поразтрие изтръпналите си мускули.
— Господи, още колко камъни остават! — рече той.
— Един приятел в казармата разправяше, че в Калифорния имало долини, дето с километри не можеш да намериш нито един камък, дори малко камъче.
— Затуй пък ще има нещо друго — каза Чарлз. — Според мен няма ферма, в която всичко да е наред. В Средния запад плачат от скакалци, другаде от урагани. Какво са шепа камъни?
— Мен ако питаш, прав си. Реших да ти помогна.
— Много мило. Тъкмо си мислех, че до края на живота си смяташ да си държите ръцете с оная оттатък. Докога ще стои у нас?
